Гъбите са организми, които имат характеристики както от животните (не

Гъбите са организми, които имат характерности както от животните (не се хранят самостоятелно), по този начин и от растенията. Но се разграничават и от двете групи по своето устройство, което се състои от мицел и плодно тяло. Вегетативното тяло на гъбата, наречено гъбинка или мицел, е прикрито в почвата или дървесината. То се състои от обособени разклонени влакна.

Мицелът нормално е прозрачен и пронизва във всички направления почвата или дървесината. При множеството ядливи и отровни гъби той е дълголетен и може да се развива вегетативно в продължение на десетки до стотици години, а плодните тела да се появяват рядко.

Това, което сме привикнали да назоваваме гъба, е плодното тяло. Формата му е разнообразна. При множеството гъби то се състои единствено от пънче и шапка (гугла).

Шапката е най-важната част от плодното тяло. Тя защищава от неподходящи въздействия спорите и съдържа всички нужни хранителни субстанции.

Формата и цветът и могат да са доста разнородни. Пънчето играе ролята на издигащо средство за шапката и улеснява разпространяването на спорите във въздуха. Може да бъде право, заоблено или буревидно.

При някои типове се вижда и отчасти було или покривало в основата, излишък от първичната обвивка на гъбата преди разпукването. Пънчето може да има пръстен, който обгръща междинната част на плодното тяло.

В Европа има извънредно огромно многообразие от гъби, тук ще опитаме да опишем най-често срещаните.

Полска печурка (Agaricus campestris)

Шапката на полска печурка е тънка, бяла, постоянно матово бяла, по-рядко жълтеникава, от 3 до 12 см. В младите гъби е кълбовидна, след това става леко разтворена и заоблена, а при възрастни гъби е плоска и изцяло разтворена. Покрита е с люспи, които покафеняват. Кожицата и е тънка и суха. Първо ръбът е подвит във вътрешността и сраснал с ципа към пънчето, а по-късно се отваря и образува присъщото за печурката пръстенче в горната част. Месото ѝ е бяло, а при пострадване порозовява, с отлични вкусови качества. Пластините са необятни, гъсти, свободни. При младите гъби са бледорозови, при зрелите кафяви. Споровият прашец е пурпурно кафяв. Пънчето е цилиндрично, в основата удебелено. Отначало е компактно, от 4 до 7 см, отмерено дебело, в дъното заострено, бяло, в основата кафеникаво. В старите гъби е по-тъмно. Среща се доста рядко в горите, пораства най-вече в градини и полета - от май до септември.

Ливадна печурка (Agaricus arvensis)

Шапката е звънчевидна първоначално, след това полукълбовидна с подвит борд, най-после става плоска и необятна с изправен борд. Бяла, пожълтява едва при досег и при престояване, бледокафява при по-старите екземпляри, до 15 см. пластинките и са свободни от пънчето, гъсти. Първо са белезникави, след това сиво-розови и най-после покафеняват до кафяво-черни. Когато са неразтворени, гъбите наподобяват други гъби с бели пластинки. Пънчето е до 15 см, компактно, по-късно кухо, безпрепятствено, със същия цвят като шапката, леко удебелено в основата. Пръстенът е необятен, провесен, завършен от двойна мембрана, долният слой от която виси във формата на звезда или зъбно колело. Месото на гъбата е дебело, сочно, белезникаво, с миризма на анасон, при пострадване остава бяло или пожълтява в основата на пънчето не пожълтява. Расте в пасища и тревисти места, сред шубраци и в овощни градини от края на пролетта до късна есен. Ядлива гъба.

Отровен двойник на печурките е зелената мухоморка.

Зелена мухоморка (Amanita phalloides (Vaill. ex Fr.) Link)

Шапката и изначало е яйцевидна или сферична, обгърната от бяло общо було. Тя варира на цвят, само че нормално е зеленикава или жълтеникава, по-тъмна в средата и по светла по ръба. Пластинките са свободни от пънчето, гъсто ситуирани и бели. Пънчето е цилиндрично, до 12 см високо, бяло, в основата удебелено, обхванато от остатъка от общото було, с бели до зеленикави линии по дължината. В горната си част пънчето има пръстен, бял до жълтеникав, ши рок, ципест. Горната повърхнина е набраздена. Месото на зелената мухоморка е бяло, с неприятна сладникава миризма, изключително при старите гъби. Споровият прахуляк е бял. Среща се в широколистни и в иглолистни гори през лятото и есента (от юли до октомври). Смъртно отровна гъба, най-отровната в България, най-честите случаи на отравяне и гибел са с нея.

Може да бъде сбъркана с някои Печурки (Agaricus spp., да вземем за пример Agaricus sylvicola с бяла шапка и жълти пет на), от които се разграничава най-лесно по цвета на пластинките.

Обикновена манатарка (Boletus edulis Bull)

Шапката на елементарна манатарка и е изпъкнала, доближава от 4 до 20-30 см в диаметър. Като е млада е кълбеста, белезникаво-кафява, по-късно потъмнява до тъмнокафява. Пластинките и са, бели, последователно стават маслиненозелени, мощно скъсени към пънчето, елементарно се отделят от месото. Споровият и прахуляк е маслинено-кафяв. Пънчето е от яйцевидно до бухалковидно, с белезникава мрежа на ярък звук. Месото е нежно и бяло, с отлични вкусови качества. Среща се в широколистни и иглолистни гори. Расте от май до ноември.

Отровен двойник: Дяволската гъба или синкавица (Boletus satanas Lenz), която доста наподобява най-много на огнената манатарка, само че е мощно отровна за индивида. Основно се разграничава по по-светлата шапка и по-тумбестото пънче. Още при обособяване от пънчето гуглата става виолетово-синя, а след това почернява.

Вижте по какъв начин да готвим манатарки.

Обикновена сърнела (Macrolepiotapresera Sing.)

Шапката на сърнелата изначало е яйцевидна, по-късно става плоска, в средата с гърбица. Кожичката и при повишаване се напуква на едри люспи без междинната част, която остава кафява. Пластинките и са свободни, ъглести, издути и белезникави, а споровият прахуляк – бял. Пънчето е цилиндрично, като в основата е луковично заоблено, в началото кафяво. Има преносим пръстен, от горната страна бял и кафеникав изпод в горната третина. Месото на сърнелата е меко и нежно, като остарее става жилаво. Месото в пънчето е влакнесто, дървенисто, белезникаво, с приятна миризма и усет на орех. Среща се в гори, на светли места и поляни. Расте от юни до октомври.

Отровен двойник: Червено-кафява сърнелка.

Червено-кафява сърнелка (Lepiota brunneoincarnata)

Шапката с диаметър до 4 см изначало е изпъкнала, по-късно полусферична, най-после става плоска със едва изразена гърбица. Покрита е с концентрично ситуирани кафяви или винено-кафяви люспи, които са най-гъсти в центъра. Между люспите се разкрива бяло месо нормално с винени оттенъци тук-там. Ръбът е нишковиден и изначало е едва подвит, само че по-късно се изправя. Пластинките са бели до кремави, гъсти и свободни от пънчето. Пънчето е цилиндрично, горната част е белезникава, тънко влакнеста и гладка, в междинната част има гирляндовиден пръстен със зона от люспи под него. Височината е сходна с диаметъра на шапката. Месото е бяло, с розови тонове в основата на пънчето. Миризмата е приятна, напомняща плодове. Среща се по тревисти места, в това число паркове, пасища и горски поляни. Силно отровна гъба, която може да аргументи гибел.

Червена мухоморка (Amanita muscaria (L.) Lam.)

Шапката ѝ изначало е яйцевидна, след това става полусферична и най-после плоска, до леко вдлъбната. Тя е яркочервена до оранжево-червена. Има лъскава кожица, с бели или жълтеникави брадавици. Пластинките и са свободни от пънчето, бели и гъсти. Пънчето е цилиндрично, бяло до белезникаво. Удебелено е в основата, с високо ситуиран пръстен. Пръстенът е бял, висящ и с формата на рокля. Месото също е бяло, само че под кожицата на шапката е допустимо да има линия от жълто до алено. Няма особена миризма и е с прелестен усет. Споровият и прахуляк е бял. Среща се в иглолистни, по-рядко в широколистни гори, пораства през лятото и есента. Силно отровна и доста рискова за индивида гъба.

Ядлив двойник: Булка гъба (Amanita caesarea (Scop.) Pers.). С доста положителните вкусови качества, само че хората заобикалят нейното бране заради мощната аналогия с отровния двойник. Единственото, което ги разграничава, е жълтият цвят на пънчето и пластинките.

Обикновен патешки крайник (Cantharellus cibarius Fr.)

Отличителен белег на гъбата патешки крайник е сярно-жълтият цвят, единствено при най-младите екземпляри има по-бледа багра. Плодното тяло е с разнообразни размери, като при някои доближава и до 15 см в диаметър, месесто. При младите гъби шапката е плоска с подвит борд, а при зрелите плодни тела става очебийно фуниевидна с вълнообразен борд. Месото е дебело и компактно, бяло или жълтеникаво, с приятна плодова миризма, блудкав усет и леко жилаво. Пънчето доближава до 10 см височина, цилиндрично или изтъняващо към основата. Пластинките са под формата на жилки и плитки бразди, с многочислени разклонения, с цвета на шапката. Споровият прахуляк е жълт. Среща се в широколистни, иглолистни и смесени гори. Расте от началото на лятото до края на есента (от юни до ноември), нормално на групи. Ядлива гъба с отлични вкусови качества.

Няма токсичен двойник, само че има подозрителен подобен, наименуван лъжовен патешки крайник (Hygrophoropsis aurantiaca). Последният обаче пораства от август до октомври. Характерните му черти са портокалово-оранжевият цвят и черният низък завършек на пънчето.

Бисерна гъба (Amanita rubescens Pers.)

Шапката и е оцветена най-различно, зависи от това къде пораства, покрита е с бели брадавици, сходни на бисери, постоянно е и напукана. Месото и е бяло и нежно, с присъщ винено-червен цвят на местата, където е засегнато или нахапано от червеи или други животни. Пънчето е цилиндрично, високо. То е бяло, в основата розовеещо, в горната си част има бял или жълтеникав провесен бял пръстен. Пластинките са свободни от пънчето, бели, из менящи цвета си при остаряване. Споровият прахуляк е бял. Расте в иглолистни, широколистни и смесени гори, през лятото и есента (от юни до ноември). Условно ядлива гъба, само че единствено след продължителна термична обработка и след обелване на кожицата, която е отровна.

Има мощно токсичен двойник, който може да аргументи гибел - Пантерката (Amanita pantherina (DC.) Krombh). Бисерната гъба се разграничава от нея по това, че шапката е набраздена по края и при разчупване месото от бледочервеникаво става виненочервеникаво, до момента в който при Пантерката то остава бяло. Освен това бисерната гъба е по-месеста и по-груба от отровния си двойник.

Обикновена пънчушка (Armillariа mellea (Vahl.: Fr.) Kumm.)

Шапката и е съвсем плоска, с подвит край и набразден борд, съвсем изгърбена, тънкомесеста. Тя е жълтокафява или кафява, покрита с люспи, които след това опадат. Месото и е бяло или белезникаво, в началото с приятна миризма и усет, по-късно стипчиво. Пластинките са доста редки и много тънки, съвсем раздалечени, прираснали към пънчето. На цвят са от белезникави до бели с напредването на възрастта. Споровият прахуляк е бял. Пънчето варира на форма и цвят според от местообитанието. Среща се в иглолистни или широколистни гори, върху пънове или живи стъбла на дървета, нормално на огромни кичури, от края на юни до края на ноември. Ядлива гъба, само че с недобри вкусови качества, трудносмилаема.

Отровната пънчушка (Hypholoma fasciculare (Huds.:Fr.) Kumm.) е нейният двойник. Тя има серножълти до зеленикави пластинки и серножълто пънче с прилепнало кафяво малко пръстенче.

Обикновена масловка (Suillus luteus).

Шапката на елементарната масловка и е първо кълбовидна, по-късно изпъкнала и най-после плоска. На цвят е кафеникава, от време на време с по-светли, белезникави елементи и жълтеникава при застаряване и суша. Повърхността и е лепкава и слузеста в изсъхнало време лъскава. Кожицата се отделя елементарно. Ръбът изначало е подвит, по-късно изправен. Достига 12 см в диаметър. Пластинките са първо жълти, с възрастта потъмняват, порите са ситни и жълти, не посиняват при пострадване.

Пънчето е цилиндрично, белезникаво до жълто, до 10 см, с бял (долу кафяво-виолетов) пръстен в горната част. Над пръстена повърхността е обсипана със ситни, тъмни зрънца, под него е слузеста и гладка. Месото е бяло до жълтеникаво, компактно, при старите гъби става меко, само че не трансформира цвета си. Няма присъщи миризма и усет. Среща се единствено до борове (Pinus), от пролетта до края на есента. Това е ядлива гъба, кожицата се обелва и отстранява преди кулинарната обработка. Може да аргументи стомашни неразположения при някои хора. Няма токсичен двойник.

Обикновена челядинка (Marasmius oreades)

Шапката на челядинката е първо звънчевидна, по-късно плоска с ниска, необятна гърбица сходна на пъпка в центъра, до 5 см. На цвят кремава до кафеникава, по-светла при изсушаване. Повърхността и е гладка и суха, ръбът е равен или едва набразден. Пластинките са редки, бели до кремави, свободни от пънчето. Пънчето е до 7-8 см, цилиндрично, фино, бяло до кремаво, по-светло от шапката. При застаряване жълто-кафеникаво в долната част. Месото е бяло до белезникаво, фино, компактно, а в пънчето – жилаво, със слаба. Има приятна миризма, прелестен усет. Среща се по пасища, ливади и горски поляни измежду ниска, зелена трева, от пролетта до есента, постоянно на гнезда с огромен брой плодни тела, а от време на време и в кръгови обединения. Челядинката е ядлива гъба.

Важни белези за установяване на Обикновената челядинка са редките и свободни от пънчето пластинки, жилавото месо в пънчето (къса се мъчно с ръка), присъщата миризма, белият споров прашец, местообитанието и методът на напредък. Бялата отровна орешарка (Clitocybe rivulosa) от време на време пораства в непосредствена непосредственост до Обикновената челядинка и може да се откъсне по нехайство. Силно прилича Обикновената челядинка по мярка и по цвят. Шапката има присъща заскрежена багра. Пластинките са прираснати към пънчето или низбягващи.

Кладница (Pleurotus ostreatus)

Шапката на гъба Кладница е несиметрична към пънчето, с форма на мида или ветрилообразна. Отначало плоска и вярна, след това вдлъбната и фуниевидна. Много месеста, на широчина от 6 до 25 см. Кожицата е гладка, с маслено черен, пепелявосив, кафяв, от време на време сиво-охрен до синкаво-червен цвят. Често пораства на гниещи пънове и от мицел излизат голям брой екземпляри. Пластинките са редки, от време на време свързани между тях, слизат по пънчето много надолу, постоянно даже до основата, разклоняват се няколко пъти към периферията, до момента в който доближат ръба, а в пънчето са крепко хванати.

Пънчето е бяло, крепко, месесто, в основата филцовано, постоянно странично или ексцентрично ситуирано, с влакнесто месо. Дължината му е 1 до 4 см, а дебелината от 1 до 3 см. Месото е бяло, меко, дебело и сочно, без аромат. При старите гъби става твърдо и жилаво. Расте по мъртви и живи дървета, както и по гниещи трупи на огромни групи. Предпочита стеблата на широколистни дървета. Расте късно през лятото до настъпване на цялостната зима. Безусловно ядлива. Двойниците на гъбите на са отровни.