Явор Гечев: Без кооперативи малките производители не могат да отговорят на нуждите на големите вериги
Г-н Гечев, има ли логичност и аргумент в настояването на държавното управление към огромните търговски вериги за храни да разделят комерсиалната си повърхност по този начин, че в половината да се продава българска земеделска продукция.
Резон има. Друг е въпросът дали може да бъде осъществено в този мащаб. От четири – пет години дублирам едно и също. Ние не произвеждаме толкоз продукция. Няма опция да задоволим тези 50% от продукцията в питателните вериги. Иначе, в случай че питате мен, комерсиалните вериги би трябвало да продават и над 90% българска продукция. За страдание, това не може да стане, даже и като спешна мярка.
Защо?
Защото нямаме индустриалните структури и запаси да осъществяваме такова количество продукция, изключително плодове и зеленчуци. Няма и организация на пазара. Нека да обясня. Всяка огромна хранителна верига има хранилища за централно доставяне и такова по райони. В моя роден град Пловдив, единствено една от огромните вериги продава дневно към 20 тона домати. Посочете ми една стопанска индустриална конструкция у нас, която да създава всеки ден от годината това количество от един вид. Стоката би трябвало и да е с изискваното качество, с цел да дава отговор на претенциите на огромните вериги по калибриране и пакетиране на продукцията. А по празниците продукцията, която се продава единствено в една огромна верига, е двойно по-голямо. През годините не спирах да приказвам за потребността от коопериране. Някои хора си мислеха, че става дума за модела на ТКЗС-тата. Не е това. Забележете, че всички ние нямаме проблеми с кооперативно създадените домати в Испания, Италия и Германия. Ще напомня, че години наред сме задоволявали Германия с домати. Връщам се на тематиката, че ние нямаме индустриални структури. Имаме 100 – 200 хиляди доста дребни аграрни производители. Нито една от огромните вериги няма да тръгне от двор на двор да събира по пет – 10 касетки домати. Не единствено, че няма да успее да събере ежедневната си потребност от 20 тона, само че продукцията ще е разнотипна. Приветствам напъните на министър Десислава Танева да осъществя продажба на огромна част от българската продукция, само че по-скоро би трябвало да се търси партньорство с тържищата и борсите в България. И в този момент огромна част от нашите производители продават продукцията си там. Проблемът е, че в някои региони тържищата бяха затворени, и земеделските стопани останаха без опция да предложат стоката си. Амбицията на министерството не може да се осъществя единствено с налагане на отговорности, а с организация на процеса. Дали са помислили за точки за пакетаж на стоката, да вземем за пример? Дошло е време да имаме комерсиално – кооперативни и браншови структури. В съществуващите тържища и борси с изключение на с изкупуване на продукцията би трябвало да бъдат построени и точки за пакетиране с общи марки. Да се мисли и за индустриални контракти на стока за една година напред „ на зелено “. Този тласък ще даде опция на дребните производители да развият бизнес и да се концентрират единствено в развъждането на избрани култури. Така към този момент ще могат да устоят фамилиите си и ще наемат служащи. Обединението на 20 – 30 производителите в едно село прави индустриална конструкция. По този метод тя става към този момент конкурентноспособна. Това е методът на дребните, само че обединени производители да противостоят на огромните вериги и капитала в целия свят. Всички западни страни имат стабилно селско стопанство, тъй като моделът на коопериране се ползва от дълго време.
За 30 години към този момент са ясни минусите в законодателството в селското стопанство. Ако се одобри работещо и качествено законодателство, за какъв интервал ще забележим резултатите в бранша?
Законодателството в бранш „ Земеделие “ е насипно. В поземлената промяна още повече. Там е променяно най-вече. Това не дава резистентност и сигурност на земеделските производители. Българското земеделие се разви съгласно законодателството и пазара на Европа. Влязохме в Европейски Съюз с изцяло разрушено селско стопанство, а отсреща си имахме извънредно добре развито такова със фамилни ферми и кооперативи от над 100 години. В началото на прехода политиците ни даже не са осъзнавали за разликите. За страдание и през днешния ден не вършим нищо. Поземлената промяна не е направена с концепция за поддръжка на дребните и междинните производители. Липсват държавни гаранции с фондове, няма схващане за ръководство на риска. Никой не отива при дребните производители да ги подтиква по този начин, че да се развият до равнище да бъдат предпочетени от огромните вериги. Малкият производител може да стигне до тях, в случай че има построени междинни кооперативни звена.
Колко време ще ни е нужно, с цел да осъзнаем сходна политика?
В зърнопроизводството и съпътстващата го преработвателна индустрия имаме положителни резултати. Успоредно с него да се погледнат и другите аграрни и изобщо селскостопански браншове, а не да се опълчват един на различен. Трябва да се стартира от нулата в браншове, като плодове и зеленчуци, както и отглеждане на животни. При една добра поземлена промяна, би трябвало да бъдат „ захранени “ дребните производители със земя, тъй че едно стопанство да има по 50 – 100 декара. Трябва да бъде основана Агенция по земята, и страната да прави вторична планова стопанска система, както е в доста западни страни. Парите които дава Европа за стимулиране на разнообразни браншове и квотите всъщност са тип планова интервенция. По отношение на поземлената промяна, има два съществени метода. Единият модел е британският – на загражденията на земя. Еквивалентен на него е и американският. В актуалния свят той е към този момент неупотребим. Вторият цели основаването на фамилни ферми. Този модел се е утвърдил, само че изисква време и общо политическо единодушие. Ако стартира да се ползва в България, резултатът ще е забележим относително бързо, тъй като в региона на отглеждането на животни и развъждането на плодове и зеленчуци не е направено нищо значително. Нашата стока от плодове и зеленчуци по магазините е под 20%, а в случай че изключим от нея хляба, зърнените артикули и консерви сме под 10%-15%. Тук е време да напомня, че в исторически проект България е изхранвала себе си, т.е. 9 милиона души и още близо 30 милиона с експорт. От тогава има взрив на технологии, нови сортове, на добиви на единица продукция от декар и прочие Ние бихме могли да повишим % в Брутният вътрешен продукт от селско стопанство фрапантно за идващите 15 – 20 години, при една добра промяна.
Какъв процентът в Брутният вътрешен продукт от селското стопанство и какъв би могъл да бъде?
Варира във фискални съмнения в годините сред 6,2% – 6,5%, т.е. има взаимозависимост от цените на другите първични материали и артикули. Ако бъде призната добра политика за поземлена промяна и рефлексията, която тя ще даде в земеделието и отглеждането на животни, този % може да нарасне в пъти.
Заради недомисленото законодателство и множеството кръпки през годините, не стана ли работата в селското стопанство нежелана и непривлекателна?
От неприятно, законодателството в региона стана трагично. Според мен генезисът на казуса е в това, че законодателите не са си задавали въпроса – къде желаеме да стигнем, с цел да изградят и нужното законодателство, което да ни докара до там. Ние непрекъснато го кърпим, като една риза, която към този момент не се вижда по какъв начин е изглеждала. Заради това положителните думи, като поземлена промяна, кооперация, Трудово-кооперативно земеделско стопанство и други освен изгубиха смисъла си, само че и станаха мръсни и нежелани…
…когато кажеш и страна...
и държавна интервенция, да. Тези думи са изпразнени от наличие, или носят отрицателни страсти, поради нелепостите, които бяха направени в законодателството. В днешно време към този момент няма и кой знае какъв експертен капацитет в България, който да схваща от промени в селското стопанство, на макроикономически тактики и процеси. Няма и къде да бъдат научени младежите. Освен неналичието на схващане на казуса е налице е и съвсем цялостна неспособност да създадеш фрагменти, които да стартират измененията, а съществуващите малко такива не са в разговор. В актуалната рецесия ние още веднъж вършим кръпки, за понижаване на резултата й, само че след пандемията? Ще се заемем ли с действително решение на казуса? Ще бъде ли направена поземлена промяна, стимулиране за основаване на дребни и междинни фамилни компании, които да се стремят към индустриални и търговски кооперативи, че дружно да създават, опаковат, оферират, продават, контрактуват „ на зелено “? Ще направи ли страната гаранционни фондове за гарантиране на продукцията? Дано, само че нямам доверие.
След тази рецесия вредите ще станат забележими последователно. Особено при плодовете и зеленчуците. Освен рефлексията от карантината са налице и зонални проблеми. Ако в София имаше доста дъждове, то в някои елементи на страната за 45 дни имаше едвам 5 литра на квадратен метър. В Пловдивско и част от Кюстендилскко бяха попарени овошките. Следва другият проблем. Ако в една плантация с 1000 животни се открие инфектиран измежду стопаните с ковид и фермата бъде запечатана в карантина, какво се случва с животните? Кой ще ги гледа? Няма и механизми за поддръжка. В момента сме на оранжерийни зеленчуци, само че след месец минаваме на полево развъждане, а в случай че карантината бъде удължена? Кой ще ги сее и обработва на полето? Майстори сме да не си взимаме поучения от историята. След рецесията всички би трябвало да седнат на една маса и всеки с компетенциите си да оказва помощ. Но разговорът е разкъсан. Не е обикновено проблемите да се отнасят най-после до премиера, или отрасловия министър. Казвам го, като ръководител на голяма браншова организация.
От къде да се стартира?
От осъзнаването на казуса. Трябва да си признаем, че има проблем. И аз съм бил в управническа позиция и съм си мислил, че вършим нещо. Трябва да погледнем истината и да кажем – нищо значително не сме създали. Имало е и положителни неща, само че генерално ситуацията е доста зле. Трябва да си признаем всичко до край, както вършим, когато сме на доктор. И през днешния ден протичащото се в Народното събрание не е добре. Опозицията не се държи съответно. Не намирам за обикновено на всяко предложение на ръководещите тя да дава отговор със скандал. Проблемите нямат политически цвят. Те желаят решение. За задачата е необходим разговор сред експерти, специалисти и законодатели.
Накрая – въпросът, който не зададох, а е значим, поради отговора му - могат ли в последна сметка нещата да станат?
Да. Все още. Аз съм оптимист. Нужно е по-малко политиканстване, повече разсъдък и работа. Ние, хората в селското стопанство сме привикнали на работа. И не се плашим от нея.
Източник: https://novapress.bg/
Резон има. Друг е въпросът дали може да бъде осъществено в този мащаб. От четири – пет години дублирам едно и също. Ние не произвеждаме толкоз продукция. Няма опция да задоволим тези 50% от продукцията в питателните вериги. Иначе, в случай че питате мен, комерсиалните вериги би трябвало да продават и над 90% българска продукция. За страдание, това не може да стане, даже и като спешна мярка.
Защо?
Защото нямаме индустриалните структури и запаси да осъществяваме такова количество продукция, изключително плодове и зеленчуци. Няма и организация на пазара. Нека да обясня. Всяка огромна хранителна верига има хранилища за централно доставяне и такова по райони. В моя роден град Пловдив, единствено една от огромните вериги продава дневно към 20 тона домати. Посочете ми една стопанска индустриална конструкция у нас, която да създава всеки ден от годината това количество от един вид. Стоката би трябвало и да е с изискваното качество, с цел да дава отговор на претенциите на огромните вериги по калибриране и пакетиране на продукцията. А по празниците продукцията, която се продава единствено в една огромна верига, е двойно по-голямо. През годините не спирах да приказвам за потребността от коопериране. Някои хора си мислеха, че става дума за модела на ТКЗС-тата. Не е това. Забележете, че всички ние нямаме проблеми с кооперативно създадените домати в Испания, Италия и Германия. Ще напомня, че години наред сме задоволявали Германия с домати. Връщам се на тематиката, че ние нямаме индустриални структури. Имаме 100 – 200 хиляди доста дребни аграрни производители. Нито една от огромните вериги няма да тръгне от двор на двор да събира по пет – 10 касетки домати. Не единствено, че няма да успее да събере ежедневната си потребност от 20 тона, само че продукцията ще е разнотипна. Приветствам напъните на министър Десислава Танева да осъществя продажба на огромна част от българската продукция, само че по-скоро би трябвало да се търси партньорство с тържищата и борсите в България. И в този момент огромна част от нашите производители продават продукцията си там. Проблемът е, че в някои региони тържищата бяха затворени, и земеделските стопани останаха без опция да предложат стоката си. Амбицията на министерството не може да се осъществя единствено с налагане на отговорности, а с организация на процеса. Дали са помислили за точки за пакетаж на стоката, да вземем за пример? Дошло е време да имаме комерсиално – кооперативни и браншови структури. В съществуващите тържища и борси с изключение на с изкупуване на продукцията би трябвало да бъдат построени и точки за пакетиране с общи марки. Да се мисли и за индустриални контракти на стока за една година напред „ на зелено “. Този тласък ще даде опция на дребните производители да развият бизнес и да се концентрират единствено в развъждането на избрани култури. Така към този момент ще могат да устоят фамилиите си и ще наемат служащи. Обединението на 20 – 30 производителите в едно село прави индустриална конструкция. По този метод тя става към този момент конкурентноспособна. Това е методът на дребните, само че обединени производители да противостоят на огромните вериги и капитала в целия свят. Всички западни страни имат стабилно селско стопанство, тъй като моделът на коопериране се ползва от дълго време.
За 30 години към този момент са ясни минусите в законодателството в селското стопанство. Ако се одобри работещо и качествено законодателство, за какъв интервал ще забележим резултатите в бранша?
Законодателството в бранш „ Земеделие “ е насипно. В поземлената промяна още повече. Там е променяно най-вече. Това не дава резистентност и сигурност на земеделските производители. Българското земеделие се разви съгласно законодателството и пазара на Европа. Влязохме в Европейски Съюз с изцяло разрушено селско стопанство, а отсреща си имахме извънредно добре развито такова със фамилни ферми и кооперативи от над 100 години. В началото на прехода политиците ни даже не са осъзнавали за разликите. За страдание и през днешния ден не вършим нищо. Поземлената промяна не е направена с концепция за поддръжка на дребните и междинните производители. Липсват държавни гаранции с фондове, няма схващане за ръководство на риска. Никой не отива при дребните производители да ги подтиква по този начин, че да се развият до равнище да бъдат предпочетени от огромните вериги. Малкият производител може да стигне до тях, в случай че има построени междинни кооперативни звена.
Колко време ще ни е нужно, с цел да осъзнаем сходна политика?
В зърнопроизводството и съпътстващата го преработвателна индустрия имаме положителни резултати. Успоредно с него да се погледнат и другите аграрни и изобщо селскостопански браншове, а не да се опълчват един на различен. Трябва да се стартира от нулата в браншове, като плодове и зеленчуци, както и отглеждане на животни. При една добра поземлена промяна, би трябвало да бъдат „ захранени “ дребните производители със земя, тъй че едно стопанство да има по 50 – 100 декара. Трябва да бъде основана Агенция по земята, и страната да прави вторична планова стопанска система, както е в доста западни страни. Парите които дава Европа за стимулиране на разнообразни браншове и квотите всъщност са тип планова интервенция. По отношение на поземлената промяна, има два съществени метода. Единият модел е британският – на загражденията на земя. Еквивалентен на него е и американският. В актуалния свят той е към този момент неупотребим. Вторият цели основаването на фамилни ферми. Този модел се е утвърдил, само че изисква време и общо политическо единодушие. Ако стартира да се ползва в България, резултатът ще е забележим относително бързо, тъй като в региона на отглеждането на животни и развъждането на плодове и зеленчуци не е направено нищо значително. Нашата стока от плодове и зеленчуци по магазините е под 20%, а в случай че изключим от нея хляба, зърнените артикули и консерви сме под 10%-15%. Тук е време да напомня, че в исторически проект България е изхранвала себе си, т.е. 9 милиона души и още близо 30 милиона с експорт. От тогава има взрив на технологии, нови сортове, на добиви на единица продукция от декар и прочие Ние бихме могли да повишим % в Брутният вътрешен продукт от селско стопанство фрапантно за идващите 15 – 20 години, при една добра промяна.
Какъв процентът в Брутният вътрешен продукт от селското стопанство и какъв би могъл да бъде?
Варира във фискални съмнения в годините сред 6,2% – 6,5%, т.е. има взаимозависимост от цените на другите първични материали и артикули. Ако бъде призната добра политика за поземлена промяна и рефлексията, която тя ще даде в земеделието и отглеждането на животни, този % може да нарасне в пъти.
Заради недомисленото законодателство и множеството кръпки през годините, не стана ли работата в селското стопанство нежелана и непривлекателна?
От неприятно, законодателството в региона стана трагично. Според мен генезисът на казуса е в това, че законодателите не са си задавали въпроса – къде желаеме да стигнем, с цел да изградят и нужното законодателство, което да ни докара до там. Ние непрекъснато го кърпим, като една риза, която към този момент не се вижда по какъв начин е изглеждала. Заради това положителните думи, като поземлена промяна, кооперация, Трудово-кооперативно земеделско стопанство и други освен изгубиха смисъла си, само че и станаха мръсни и нежелани…
…когато кажеш и страна...
и държавна интервенция, да. Тези думи са изпразнени от наличие, или носят отрицателни страсти, поради нелепостите, които бяха направени в законодателството. В днешно време към този момент няма и кой знае какъв експертен капацитет в България, който да схваща от промени в селското стопанство, на макроикономически тактики и процеси. Няма и къде да бъдат научени младежите. Освен неналичието на схващане на казуса е налице е и съвсем цялостна неспособност да създадеш фрагменти, които да стартират измененията, а съществуващите малко такива не са в разговор. В актуалната рецесия ние още веднъж вършим кръпки, за понижаване на резултата й, само че след пандемията? Ще се заемем ли с действително решение на казуса? Ще бъде ли направена поземлена промяна, стимулиране за основаване на дребни и междинни фамилни компании, които да се стремят към индустриални и търговски кооперативи, че дружно да създават, опаковат, оферират, продават, контрактуват „ на зелено “? Ще направи ли страната гаранционни фондове за гарантиране на продукцията? Дано, само че нямам доверие.
След тази рецесия вредите ще станат забележими последователно. Особено при плодовете и зеленчуците. Освен рефлексията от карантината са налице и зонални проблеми. Ако в София имаше доста дъждове, то в някои елементи на страната за 45 дни имаше едвам 5 литра на квадратен метър. В Пловдивско и част от Кюстендилскко бяха попарени овошките. Следва другият проблем. Ако в една плантация с 1000 животни се открие инфектиран измежду стопаните с ковид и фермата бъде запечатана в карантина, какво се случва с животните? Кой ще ги гледа? Няма и механизми за поддръжка. В момента сме на оранжерийни зеленчуци, само че след месец минаваме на полево развъждане, а в случай че карантината бъде удължена? Кой ще ги сее и обработва на полето? Майстори сме да не си взимаме поучения от историята. След рецесията всички би трябвало да седнат на една маса и всеки с компетенциите си да оказва помощ. Но разговорът е разкъсан. Не е обикновено проблемите да се отнасят най-после до премиера, или отрасловия министър. Казвам го, като ръководител на голяма браншова организация.
От къде да се стартира?
От осъзнаването на казуса. Трябва да си признаем, че има проблем. И аз съм бил в управническа позиция и съм си мислил, че вършим нещо. Трябва да погледнем истината и да кажем – нищо значително не сме създали. Имало е и положителни неща, само че генерално ситуацията е доста зле. Трябва да си признаем всичко до край, както вършим, когато сме на доктор. И през днешния ден протичащото се в Народното събрание не е добре. Опозицията не се държи съответно. Не намирам за обикновено на всяко предложение на ръководещите тя да дава отговор със скандал. Проблемите нямат политически цвят. Те желаят решение. За задачата е необходим разговор сред експерти, специалисти и законодатели.
Накрая – въпросът, който не зададох, а е значим, поради отговора му - могат ли в последна сметка нещата да станат?
Да. Все още. Аз съм оптимист. Нужно е по-малко политиканстване, повече разсъдък и работа. Ние, хората в селското стопанство сме привикнали на работа. И не се плашим от нея.
Източник: https://novapress.bg/
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ