Защо Макрон трябва да спечели битката за пенсионната реформа
Френският президент Еманюел Макрон заложи втория си мандат - и репутацията си на стопански модернизатор - на това да накара французите да работят по-дълго за своите пенсии.
Правителството му предлага формалната възраст за пенсиониране да се усили от 62 години, която е най-ниската измежду всички огромни страни в Европейския съюз, на 64 години до 2030 година, а хората да се обезпечават по-дълго, с цел да получават цялостна пенсия - 43 години вместо 41,5 години до 2027 година вместо до 2034 година
Това е едно от най-големите тествания за Макрон, откогато загуби безспорното си болшинство в Народното събрание през юни. Миналата година Макрон беше избран отново с обещания, че ще реформира френската обществена пенсионна система и ще я приведе в сходство с европейските съседи като Испания и Германия.
След месеци на диалози със синдикатите, работодателите и политическите партии, които накараха Макрон да се откаже от първичното си предизборно заричане за пенсиониране на 65-годишна възраст, президентът центрист зае тази непопулярна, само че политически нужна позиция във връзка с пенсионната промяна, с цел да направи френската стопанска система по-конкурентоспособна.
Министър-председателят Елизабет Борн контракти авансово съглашение с дясноцентристката партия " Републиканци ", с цел да обезпечи парламентарно болшинство за законопроекта, и предложи подсладители - като минимална пенсия от 1200 евро месечно за пенсионери с цялостен застрахователен стаж и по-ранно пенсиониране за тези, които правят тежки физически действия или са почнали работа преди 20-годишна възраст.
Най-голямото предизвикателство обаче не е в Народното събрание, а на улицата.
Проучванията на публичното мнение демонстрират, че сред 2/3 и 3/4 от гласоподавателите не утвърждават промяната, която съгласно Борн е от значително значение за спасяването на системата, при която днешните служащи заплащат за пенсиите на актуалните пенсионери. Без никаква смяна, даже и при най-оптимистичния сюжет, до 2030 година системата ще има недостиг от 5 милиарда евро годишно.
В отговор синдикатите приканиха за митинги в цялата страна, които да стартират през днешния ден, 19 януари, и целят да изкарат на улицата един милион души. Очаква се да бъдат затворени учебни заведения, университети и обществени администрации, публичният превоз ще бъде съществено обиден, а в огромните градове в страната са планувани демонстрации. Остава обаче да се види дали едва синдикално проведената работна мощ във Франция, която се бори с инфлацията, възходящите сметки за сила и последствията от COVID-19, ще резервира курса за продължителна акция на разстройства.
През последното десетилетие гласоподавателите в множеството страни от Европейски Съюз значително без митинги одобриха по-късната възраст за пенсиониране като неизбежна икономическа и демографска последица от по-голямата дълготрайност на живота и по-ниската раждаемост, което води до по-малко служащи и повече пенсионери.
Въпрос на поколенческа правдивост е, че защото всички живеем по-дълго, хората би трябвало да работят по-дълго за личната си пенсия, а не да чакат по-младите кохорти да носят все по-голямо задължение. Като се има поради развиването на цените на жилищата и все по-несигурния темперамент на трудовите контракти, възрастните към този момент имат повече благосъстояние, в сравнение с младите могат даже да се надяват да придобият.
Само французите не престават да се опълчват на тази действителност. Те считат, че нефинансираната разходопокривна държавна пенсионна система е в основата на техния обществен модел. Опитите да се вкарат частни пенсионни фондове или персонални пенсионни сметки по образеца на Обединеното кралство в никакъв случай не са се наложили в тази нация, която е по едно и също време революционна по темперамент и мощно заобикаля риска при ръководството на персоналните финанси.
Пенсионирането на 60-годишна възраст за всички беше огромното обществено заричане, обещано от някогашния президент Франсоа Митеран, когато той пристигна на власт през 1981 година, оглавявайки съюз на социалисти, комунисти и леви радикали. Левицата в предишното се е застъпвала за по-кратко работно време, по-дълъг заплатен отпуск и по-ранно пенсиониране като зора на ново общество на свободното време, а Митеран даже назначи някогашен синдикалист за " министър на свободното време ".
И до през днешния ден мнозина от френската левица са последователи на тази " неточност на работната ръка ", която допуска, че има закрепено количество работа, което може да бъде разпределено по-справедливо, в случай че хората работят 35 вместо 40 часа седмично, и че пенсионирането на 60 години автоматизирано основава повече работни места за младите. Освен това те са склонни да заравят главите си в пясъка, когато се сблъскват с голям брой емпирични доказателства за противоположното - безработицата, и изключително младежката безработица във Франция настойчиво остава над междинната за еврозоната, макар 35-часовата работна седмица и по-ранното пенсиониране в страната.
Франция има дълга история на конфликти сред пенсионните промени, провеждани от държавното управление, и публичния отпор на улицата под формата на всеобщи митинги и овакантяване на работа. През втория си мандат Макрон се спря на по-малко нападателна, по-актуална промяна, ориентирана към повишение на законоустановената възраст за пенсиониране, с вярата, че тя по-лесно ще мине през Народното събрание. Мащабът на митингите в четвъртък ще бъде първата инспекция на този избор.
Опитите на десноцентристките наследници да отстранен пенсионното завещание на Митеран се сблъскаха с голяма опозиция. През 1995 година президентът Жак Ширак беше заставен да се откаже от препоръчаната пенсионна промяна след седмици на стачки в обществения бранш. Неговият правоприемник Никола Саркози съумя да прокара нарастване на минималната пенсионна възраст от 60 на 62 години през 2010 година, само че едвам откакто месеци наред митинги изчерпваха престижа му и евентуално му костваха преизбирането през 2012 година
Социалистът Франсоа Оланд, който го победи, предприе друг метод, като вместо това се опита да реформира системата, оставяйки главната възраст за пенсиониране непроменена, само че последователно увеличавайки броя на осигурителния стаж, нужен за приемане на цялостна пенсия. Това означаваше, че хората с висше обучение или с спирания в кариерата към този момент ще би трябвало да работят до 64-67-годишна възраст, с цел да получат оптималното пенсионно обезщетение.
Междувременно държавното управление на Макрон организира месеци наред съвещания с проведените служащи, само че по този начин и не съумя да си обезпечи решаващата поддръжка на реформисткия синдикат Френска демократична конфедерация на труда, с цел да разбие единния фронт на отменяне.
В Народното събрание както левият алианс NUPES, управителен от популиста Жан-Люк Меленшон, по този начин и крайнодясното Национално обединяване на популистката Марин льо Пен водят акция за отменяне на законопроекта. Те упорстват да се възвърне пенсионирането на 60 години за всички или за част от служащите, макар че междинната дълготрайност на живота е повишена от 74 години през 1981 година на 83 години през днешния ден.
Пенсиите към този момент гълтам 15,9% от Брутният вътрешен продукт на Франция, до момента в който междинният индикатор за Европейски Съюз е 13,6%, а в Германия - едвам 12,6%. На въпроса по какъв начин ще финансират по-ранното пенсиониране, Меленшон и профсъюзите упорстват, че отговорът е да се накарат шефовете да заплащат повече посредством по-високи налози върху заплатите. От своя страна Льо Пен просто отбягва въпроса.
Единствените действителни други възможности на по-късното пенсиониране са или понижаване на пенсиите - което никой не желае - или увеличение на вноските, или повишение на налозите, което надали е реалистично в страна, която се гордее с втория по величина налог в Европа след Дания.
И въпреки всичко, както постоянно се случва, французите избират да се борят за знаци, вместо да се занимават с обстоятелства и числа. Реалността е, че доста хора към този момент се пенсионират след 62 години, с цел да си обезпечат оптималната пенсия или тъй като се усещат здрави и желаят да останат дейни и да запазят стандарта си на живот.
Друг проблем е, че френските работодатели не желаят да задържат на заплата възрастните служащи, защото те костват повече и се допуска, че са по-малко адаптивни към новите технологии и способи на работа. Понастоящем единствено 35% от хората на възраст сред 60 и 64 години към момента работят на цялостно работно време. Въпреки това асоциацията на работодателите MEDEF се опълчва на държавно предложение, изискващо от огромните компании да разгласяват данни за по-възрастните служащи в " показател на възрастните ", защото се притеснява, че ще бъде принудена да резервира квоти от остарели хора.
Френските шефове също би трябвало да станат действителни. За да може обществото да одобри по-късния стадий на пенсиониране, предприятията би трябвало да изпълнят своята роля, като употребяват по-добре възрастните хора. Това е в техен интерес.
Залогът в тази борба е имиджът на Франция като динамична стопанска система, способна да се приспособява към времето и да притегля вложения, само че това е и въпрос на правдивост сред поколенията. Въпреки грешките в представянето и неналичието му на съпричастност към служащите или безработните, това е повода, заради която Макрон би трябвало да завоюва. /БГНЕС
---------------------------
Клеа Калкут и Пол Тейлър, „ Политико “
Правителството му предлага формалната възраст за пенсиониране да се усили от 62 години, която е най-ниската измежду всички огромни страни в Европейския съюз, на 64 години до 2030 година, а хората да се обезпечават по-дълго, с цел да получават цялостна пенсия - 43 години вместо 41,5 години до 2027 година вместо до 2034 година
Това е едно от най-големите тествания за Макрон, откогато загуби безспорното си болшинство в Народното събрание през юни. Миналата година Макрон беше избран отново с обещания, че ще реформира френската обществена пенсионна система и ще я приведе в сходство с европейските съседи като Испания и Германия.
След месеци на диалози със синдикатите, работодателите и политическите партии, които накараха Макрон да се откаже от първичното си предизборно заричане за пенсиониране на 65-годишна възраст, президентът центрист зае тази непопулярна, само че политически нужна позиция във връзка с пенсионната промяна, с цел да направи френската стопанска система по-конкурентоспособна.
Министър-председателят Елизабет Борн контракти авансово съглашение с дясноцентристката партия " Републиканци ", с цел да обезпечи парламентарно болшинство за законопроекта, и предложи подсладители - като минимална пенсия от 1200 евро месечно за пенсионери с цялостен застрахователен стаж и по-ранно пенсиониране за тези, които правят тежки физически действия или са почнали работа преди 20-годишна възраст.
Най-голямото предизвикателство обаче не е в Народното събрание, а на улицата.
Проучванията на публичното мнение демонстрират, че сред 2/3 и 3/4 от гласоподавателите не утвърждават промяната, която съгласно Борн е от значително значение за спасяването на системата, при която днешните служащи заплащат за пенсиите на актуалните пенсионери. Без никаква смяна, даже и при най-оптимистичния сюжет, до 2030 година системата ще има недостиг от 5 милиарда евро годишно.
В отговор синдикатите приканиха за митинги в цялата страна, които да стартират през днешния ден, 19 януари, и целят да изкарат на улицата един милион души. Очаква се да бъдат затворени учебни заведения, университети и обществени администрации, публичният превоз ще бъде съществено обиден, а в огромните градове в страната са планувани демонстрации. Остава обаче да се види дали едва синдикално проведената работна мощ във Франция, която се бори с инфлацията, възходящите сметки за сила и последствията от COVID-19, ще резервира курса за продължителна акция на разстройства.
През последното десетилетие гласоподавателите в множеството страни от Европейски Съюз значително без митинги одобриха по-късната възраст за пенсиониране като неизбежна икономическа и демографска последица от по-голямата дълготрайност на живота и по-ниската раждаемост, което води до по-малко служащи и повече пенсионери.
Въпрос на поколенческа правдивост е, че защото всички живеем по-дълго, хората би трябвало да работят по-дълго за личната си пенсия, а не да чакат по-младите кохорти да носят все по-голямо задължение. Като се има поради развиването на цените на жилищата и все по-несигурния темперамент на трудовите контракти, възрастните към този момент имат повече благосъстояние, в сравнение с младите могат даже да се надяват да придобият.
Само французите не престават да се опълчват на тази действителност. Те считат, че нефинансираната разходопокривна държавна пенсионна система е в основата на техния обществен модел. Опитите да се вкарат частни пенсионни фондове или персонални пенсионни сметки по образеца на Обединеното кралство в никакъв случай не са се наложили в тази нация, която е по едно и също време революционна по темперамент и мощно заобикаля риска при ръководството на персоналните финанси.
Пенсионирането на 60-годишна възраст за всички беше огромното обществено заричане, обещано от някогашния президент Франсоа Митеран, когато той пристигна на власт през 1981 година, оглавявайки съюз на социалисти, комунисти и леви радикали. Левицата в предишното се е застъпвала за по-кратко работно време, по-дълъг заплатен отпуск и по-ранно пенсиониране като зора на ново общество на свободното време, а Митеран даже назначи някогашен синдикалист за " министър на свободното време ".
И до през днешния ден мнозина от френската левица са последователи на тази " неточност на работната ръка ", която допуска, че има закрепено количество работа, което може да бъде разпределено по-справедливо, в случай че хората работят 35 вместо 40 часа седмично, и че пенсионирането на 60 години автоматизирано основава повече работни места за младите. Освен това те са склонни да заравят главите си в пясъка, когато се сблъскват с голям брой емпирични доказателства за противоположното - безработицата, и изключително младежката безработица във Франция настойчиво остава над междинната за еврозоната, макар 35-часовата работна седмица и по-ранното пенсиониране в страната.
Франция има дълга история на конфликти сред пенсионните промени, провеждани от държавното управление, и публичния отпор на улицата под формата на всеобщи митинги и овакантяване на работа. През втория си мандат Макрон се спря на по-малко нападателна, по-актуална промяна, ориентирана към повишение на законоустановената възраст за пенсиониране, с вярата, че тя по-лесно ще мине през Народното събрание. Мащабът на митингите в четвъртък ще бъде първата инспекция на този избор.
Опитите на десноцентристките наследници да отстранен пенсионното завещание на Митеран се сблъскаха с голяма опозиция. През 1995 година президентът Жак Ширак беше заставен да се откаже от препоръчаната пенсионна промяна след седмици на стачки в обществения бранш. Неговият правоприемник Никола Саркози съумя да прокара нарастване на минималната пенсионна възраст от 60 на 62 години през 2010 година, само че едвам откакто месеци наред митинги изчерпваха престижа му и евентуално му костваха преизбирането през 2012 година
Социалистът Франсоа Оланд, който го победи, предприе друг метод, като вместо това се опита да реформира системата, оставяйки главната възраст за пенсиониране непроменена, само че последователно увеличавайки броя на осигурителния стаж, нужен за приемане на цялостна пенсия. Това означаваше, че хората с висше обучение или с спирания в кариерата към този момент ще би трябвало да работят до 64-67-годишна възраст, с цел да получат оптималното пенсионно обезщетение.
Междувременно държавното управление на Макрон организира месеци наред съвещания с проведените служащи, само че по този начин и не съумя да си обезпечи решаващата поддръжка на реформисткия синдикат Френска демократична конфедерация на труда, с цел да разбие единния фронт на отменяне.
В Народното събрание както левият алианс NUPES, управителен от популиста Жан-Люк Меленшон, по този начин и крайнодясното Национално обединяване на популистката Марин льо Пен водят акция за отменяне на законопроекта. Те упорстват да се възвърне пенсионирането на 60 години за всички или за част от служащите, макар че междинната дълготрайност на живота е повишена от 74 години през 1981 година на 83 години през днешния ден.
Пенсиите към този момент гълтам 15,9% от Брутният вътрешен продукт на Франция, до момента в който междинният индикатор за Европейски Съюз е 13,6%, а в Германия - едвам 12,6%. На въпроса по какъв начин ще финансират по-ранното пенсиониране, Меленшон и профсъюзите упорстват, че отговорът е да се накарат шефовете да заплащат повече посредством по-високи налози върху заплатите. От своя страна Льо Пен просто отбягва въпроса.
Единствените действителни други възможности на по-късното пенсиониране са или понижаване на пенсиите - което никой не желае - или увеличение на вноските, или повишение на налозите, което надали е реалистично в страна, която се гордее с втория по величина налог в Европа след Дания.
И въпреки всичко, както постоянно се случва, французите избират да се борят за знаци, вместо да се занимават с обстоятелства и числа. Реалността е, че доста хора към този момент се пенсионират след 62 години, с цел да си обезпечат оптималната пенсия или тъй като се усещат здрави и желаят да останат дейни и да запазят стандарта си на живот.
Друг проблем е, че френските работодатели не желаят да задържат на заплата възрастните служащи, защото те костват повече и се допуска, че са по-малко адаптивни към новите технологии и способи на работа. Понастоящем единствено 35% от хората на възраст сред 60 и 64 години към момента работят на цялостно работно време. Въпреки това асоциацията на работодателите MEDEF се опълчва на държавно предложение, изискващо от огромните компании да разгласяват данни за по-възрастните служащи в " показател на възрастните ", защото се притеснява, че ще бъде принудена да резервира квоти от остарели хора.
Френските шефове също би трябвало да станат действителни. За да може обществото да одобри по-късния стадий на пенсиониране, предприятията би трябвало да изпълнят своята роля, като употребяват по-добре възрастните хора. Това е в техен интерес.
Залогът в тази борба е имиджът на Франция като динамична стопанска система, способна да се приспособява към времето и да притегля вложения, само че това е и въпрос на правдивост сред поколенията. Въпреки грешките в представянето и неналичието му на съпричастност към служащите или безработните, това е повода, заради която Макрон би трябвало да завоюва. /БГНЕС
---------------------------
Клеа Калкут и Пол Тейлър, „ Политико “
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ