Часовниците на Дали вдъхновяват уравненията
Физици и лирици в никакъв случай няма да прекратят разногласието си кое е първично и по-важно - безстрастното или субективното усещане.
И изкуството, и науката са основани от хора, и двете са креативен занимания. Така че приликите би трябвало да са доста, въпреки и не дословни, написа Роалд Хофман в сп. „ Америкън Сайънтист ”. А дали е по този начин?
Абстрактното изкуство като че ли е цялостно отричане на строгата просвета - то е толкоз отвлечено, че в него никой не чака нещо реалистично и рационално. Но най-неочаквано правилата му могат да дадат неподозирани (и позитивни резултати) там, където на пръв взор господстват единствено уравненията.
Не е елементарно да се даде определение за абстракция. Абстрактно изкуство ли е резбата по 3500-годишната японска керамика от интервала Джомон? Абстрактна ли е играта с цветовете на индианския текстил „ Хуари ”? И да, и не. Обаянието им произтича от формата, цвета, структурата, наслагването им - това са все детайли на нереалното. Но пък тези предмети не са правени като умишлена закачка с обичайното показване.
Въпреки че формалната история на нереалното изкуство е единствено към 100-годишна, от време на време наподобява, че там има повече течения, в сравнение с „ логии ” в науките. Списъкът стартира с кубизма и свършва с постмодернaта живопис. Има разнообразни степени на нереалното, само че същината на това художествено направление включва няколко фактора.
На първо място, нереалното се опълчва, то желае да бъде обсъждано като опция на идеали като натуралистичното обрисуване.
Второ, то е редуктивно - този тип изкуство постоянно взема единствено един детайл от цялото. Обаче изследва всички напрежения, на които може да го подложи. Квадратите на холандеца Пит Мондриан са извънредно елементарни, само че ги възприемаме не като геометрични фигури, а като идеален образен джаз. Широките цветни полета на американеца Марк Ротко провокират асоциации с наслада или разрушително напрежение. А мобилните структури на американския ваятел Александър Калдер постепенно се движат към вътрешния покой.
Сега да скочим от изкуството в химията.
За да бъде нереална според горното определение, химията би трябвало да се опълчи на нещо. Но на какво? На природата, несъмнено.
Голяма част от най-хубавата химия съставлява реплика на природата (също както огромна част от изкуството е реплика на обществото), тъй като тя като основен експериментатор най-отдавна се занимава с опити. Природата с изключение на всичко друго е и химик с доста време. Да вземем сферата на биологията - на химическо ниво там природата се залавя с всичко допустимо и след това изпипва сполучливото в процеса на еволюцията. Така е разкрила някои ефикасни тактики за сформиране на молекули и потребление на техните свойства.
Химиците в лабораторията се раздират сред желанието да подражават на природата и това да вършат нещата посвоему. Един белтък чрез огъванията и другите си странични вериги може да оформи „ джоб ”, в който се вмества единствено тъкмо избран тип молекула. Но тя освен се вписва там - от нея се отсича избрана връзка или се прибавя някой атом. Детската фантазия на доста химици е да реализират лабораторно същата степен на надзор над формата като природата, само че по друг метод, вероятно по-добър.
Ето един образец. В природата съществува ефикасна и характерна доставка на водород към органична молекула. Томас Уорд от Университета в Базел, Швейцария, и неговите сътрудници също го вършат. Чрез свързващо звено от биотин те прикачили реактивен неорганичен детайл Rh, който е доста мощен снабдител на водород, към белтък. Чиста абстракция.
На ред са неестествените артикули.
Благодарение на синтеза актуалната химия основава всевъзможни предмети, каквито може да се измислят - и по този начин се доближава до изкуството. Функционалността е отличителна линия на доста молекули, което слага тази просвета някъде сред изкуството и инженерството. Един тип нереално креативно направление в химията е правенето на забележителни молекули, от които обаче няма явна изгода. От ДНК може да се направи куб, молекула C20H20 може да бъде с форма на додекаедър (дванадесетостен). Такива странности носят детайл на изненада, на нарушаване на даденостите. Но тези молекули не са ли по-скоро сюрреалистични? Сюрреализмът израства от нарушаване на открити правила - нали по този начин се появяват увехналите часовници на испанеца Салвадор Дали и играта с действителността на белгийския художник Рене Магрит.
И анализът (разглобяването) оказва помощ.
От времената на съветските конструктивисти присъщ метод на деяние в нереалното изкуство е съсредоточаването върху един или различен съставен елемент на художественото цяло. Въпросите на формата - център или външна страна, транспарантно или непрозрачно, баланс, цвят - се изолират. Впечатляващите напълно червени или черни картини на американския художник Ад Райнхард са превъзходен образец за тази централизация. Процесът на съзерцаване тук може да докара до проучване на прочувствените благоприятни условия на единствено един детайл.
Разбира се, науката от много време работи тъкмо по този метод. Ако желаете да разберете по какъв начин работи нещо, разглобявате го, виждате по какъв начин работят обособените елементи, сглобявате го. Ако можете, манипулирате единствено по една променлива при всеки опит и по този начин всякога вършиме една стъпка напред. Излиза, че разглобяването е нещо доста общо сред науката и нереалното изкуство.
Точно както в нереалното изкуство, това, което се появява в науката след разглобяването, варира от „ Играта на стъклени перли ” на немския публицист Херман Хесе (където от разпоредбите има единствено бледен спомен) до същинското схващане. В химията има доста образци за отменяне парче по парче до постигане на същността на дадена концепция (а не на молекула). Това се вижда в стереохимията, която деликатно изследва всички способи, по които една молекула може да се разграничава от своя огледален облик.
