Мълчанието на хищниците
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Една функционираща държавност се състои от три детайла: територия, население и институции. Но в случай че територията и популацията във всеки обособен интервал са статични, най-много територията, а популацията, с изключение на случаите на катаклизми, търпи мудни промени, то за институциите картината в една или друга степен е динамична.
Тази динамичност обаче е в директна взаимозависимост от взаимоотношението сред институциите и популацията. Доколко то е пасивно или интензивно и в каква посока е неговата интензивност, в случай че тя е налице: хармонизира ли се или се опълчва на активността на дадена съответна институция.
Без да са били осведомени с каквато и да е доктрина на системите и тяхното действие според от това дали са равновесни или не, свободните жители в античните гръцки полиси по силата на осъзната житейска логичност са осъществявали хармонично равновесие сред множеството свободни жители, които там, на агората (градския площад) са взимали решения за насоките на обществено-икономическия живот на полиса и отново те са били тези, които са осъществили взетите от самите тях решения.
Но в случай че в обособените полиси в антична Гърция суверенът, т. е. множеството свободни жители, е брояло в най-многочисления случай (Атина), няколко десетки хиляди души, които естествено, в никакъв случай не са се събирали в цялостен състав на агората, тъй като не всеки разгласен за обсъждане въпрос е интересувал цялото голям брой от свободни жители (в тази категория не са влизали дамите, робите, чужденците и множеството от освободени роби), то в по-късните исторически интервали на образуването на огромната национална страна, доста по-голяма по територия, както и по своето население от античния гръцки полис, където през V в. пр.н.е. се заражда демокрацията, тази процедура за действие на държавността като универсална парадигма, т. е. модел, престава да е допустима. Именно заради огромните дистанции върху територията на националната страна и практическата неспособност да се съберат на едно място всички пълноправни жители, бива въведена системата за представителството и делегираните властови компетенции за друг по дълготрайност период, като работещ модел на държавността.
Този модел обаче съдържа и своето диалектическо несъгласие. От една страна, той взема решение казуса с присъединяване на жителите (поданиците в конституционните монархии) в дефинирането на посоките на обществено-икономическото развиване, както и значително определянето на нормативния инструментариум за реализиране на поставените цели, само че въпреки това, той основава удобни условия за спирането на хармонията в дихотомичната връзка сред ръководещото малцинство (спрямо цялото голям брой на останалите граждани) и ръководеното болшинство.
Осъзнаването на огромната заплаха този проблем да ерозира успеваемостта на държавността, както при нейното съответно действие, по този начин и в неговата комплексност, е довело до основаването на правни положения в конституциите на доста страни, чиято задача е да минимизират нездравословните последствия от основаната относителна самостоятелност на трите сфери на властприлагане (властимащ е единствено суверенът!) по отношение на първодържателя на власт – поданството.
Важно е да бъде очебийно, че всички тези конституционни положения за определяне на равновесие сред ръководещото малцинство с делегирани властови компетенции (пряко или непряко, както да вземем за пример е при изпълнителната и правосъдната власт в България) и първодържателя на властта – поданството, са се появили в резултат на упорита битка на националните маси, и то, както незаобиколимо свидетелства Историята, при дейната и упорита опозиция на управническите елити (или по-често и псевдоелити) в обособените страни, борби, нерядко обагрени с кръв. Ето за какво има своите цялостни исторически учредения мисълта на Томас Джеферсън (1743–1826 г.), американския общественик, един от „ бащите на нацията “, създател на Декларацията за самостоятелност, президент на Съединени американски щати (1801–1809 г.): „ Дървото на свободата от време на време би трябвало да бъде поливано с кръвта на патриоти и тирани “.
Реалната обществена покруса на българския народ е потвърдена от сухите числа на редица знаци, като да вземем за пример размера на минималната работна заплата, равнища на дълготрайност на живота, индикатор и за смъртност и раждаемост и т. н., по които България е на последно място в Европейския съюз. Особено трагична е разликата в приходите сред горните идолните пластове на обществената пирамида. Докато междинният индикатор за Европейски Съюз е 5,2, то у нас той е 8,2.
Дефицитът на кои конституционни положения обуславя сегашното състояние?
За разлика от доста други страни както съставянето на самата конституция, по този начин и възможните ѝ редакции, у нас са прерогатив на ръководещото малцинство, а не е разследване на всенародно изговаряне.
В България, чието номинално категоризиране като държавност е „ република “, отразено в наименованието ѝ, т. е. „ Rest publica est rest populi “ – „ Държавните каузи са дело на народа “, както заключил древноримският оратор, политик и публицист Цицерон (106–43 година пр.н.е.), присъединяване на жителите в държавното ръководство е бутафорно. Законът за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление (ЗПУГ) е предумишлено конструиран по този начин, че слага голям брой спънки пред сполучливото осъществяване на този развой. Първо, жителите нямат право да се изричат по нито един въпрос, който е в прерогативите единствено на Велико национално заседание.
Освен това законът фрапантно лимитира естеството на въпросите, по които се позволяват референдуми. В член 9, алинея 2 на ЗПУГ са изброени толкоз ограничавания, че разумно изниква въпросът: Кое е позволено? В допълнение законът слага и обилни процедурни ограничавания и де факто усложнения при провеждането на национални волеизявления. Например изискват се най-малко 400 000 годни подписа на основатели, с цел да бъде стартирана процедурата за приемане на нов закон или за смяна на действителен, като да вземем за пример, за съпоставяне 50 000 в Швейцарската конфедерация, и то в случай, че нейното население е с близо 2 млн. по-многочислено от българското. Освен това срокът за набиране на нужния брой подписи за пускане на референдум в България е единствено 3 месеца, до момента в който в Швейцария въобще няма период, а в редица американски щати, където съществува такава процедура, периодите варират от 12 месеца нагоре. Също по този начин у нас, с цел да бъде приета валидността на референдума, в него е належащо да са взели участие най-малко толкоз гласоподаватели, колкото е бил техният брой при последните парламентарни избори.
В Швейцарската конфедерация въобще няма дължим най-малък брой участници в референдума, с цел да бъде приета неговата годност. В доста американски щати се изисква участниците да са най-малко 6 % от гласувалите на последните, състояли се преди референдума, избори за губернатор на съответния щат, другаде – 15 %.
В предходната конституция на Народна република България (приета през 1971 година и годна до 13 юли 1991 г.) бяха планувани благоприятни условия за отзоваване на лица, заемащи изборни длъжности (депутати, общински съветници, съдии – тогава магистратите се избираха). Тази ефикасна процедура за надзор от страна на жителите върху сферите на властприлагането беше предумишлено изритана в навън от „ създателите “ на нашия сегашен главен закон. По този метод ръководеното болшинство беше заключено с девет катинара в правния карцер, откъдето и Худини не би могъл да се измъкне, в случай че не унищожи цялата сегашна система на българската държавност.
За всичко това г-дата, г-жите и г-пожичките, облажили се от обстановката, мълчат. Мълчанието на хищниците!
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Една функционираща държавност се състои от три детайла: територия, население и институции. Но в случай че територията и популацията във всеки обособен интервал са статични, най-много територията, а популацията, с изключение на случаите на катаклизми, търпи мудни промени, то за институциите картината в една или друга степен е динамична.
Тази динамичност обаче е в директна взаимозависимост от взаимоотношението сред институциите и популацията. Доколко то е пасивно или интензивно и в каква посока е неговата интензивност, в случай че тя е налице: хармонизира ли се или се опълчва на активността на дадена съответна институция.
Без да са били осведомени с каквато и да е доктрина на системите и тяхното действие според от това дали са равновесни или не, свободните жители в античните гръцки полиси по силата на осъзната житейска логичност са осъществявали хармонично равновесие сред множеството свободни жители, които там, на агората (градския площад) са взимали решения за насоките на обществено-икономическия живот на полиса и отново те са били тези, които са осъществили взетите от самите тях решения.
Но в случай че в обособените полиси в антична Гърция суверенът, т. е. множеството свободни жители, е брояло в най-многочисления случай (Атина), няколко десетки хиляди души, които естествено, в никакъв случай не са се събирали в цялостен състав на агората, тъй като не всеки разгласен за обсъждане въпрос е интересувал цялото голям брой от свободни жители (в тази категория не са влизали дамите, робите, чужденците и множеството от освободени роби), то в по-късните исторически интервали на образуването на огромната национална страна, доста по-голяма по територия, както и по своето население от античния гръцки полис, където през V в. пр.н.е. се заражда демокрацията, тази процедура за действие на държавността като универсална парадигма, т. е. модел, престава да е допустима. Именно заради огромните дистанции върху територията на националната страна и практическата неспособност да се съберат на едно място всички пълноправни жители, бива въведена системата за представителството и делегираните властови компетенции за друг по дълготрайност период, като работещ модел на държавността.
Този модел обаче съдържа и своето диалектическо несъгласие. От една страна, той взема решение казуса с присъединяване на жителите (поданиците в конституционните монархии) в дефинирането на посоките на обществено-икономическото развиване, както и значително определянето на нормативния инструментариум за реализиране на поставените цели, само че въпреки това, той основава удобни условия за спирането на хармонията в дихотомичната връзка сред ръководещото малцинство (спрямо цялото голям брой на останалите граждани) и ръководеното болшинство.
Осъзнаването на огромната заплаха този проблем да ерозира успеваемостта на държавността, както при нейното съответно действие, по този начин и в неговата комплексност, е довело до основаването на правни положения в конституциите на доста страни, чиято задача е да минимизират нездравословните последствия от основаната относителна самостоятелност на трите сфери на властприлагане (властимащ е единствено суверенът!) по отношение на първодържателя на власт – поданството.
Важно е да бъде очебийно, че всички тези конституционни положения за определяне на равновесие сред ръководещото малцинство с делегирани властови компетенции (пряко или непряко, както да вземем за пример е при изпълнителната и правосъдната власт в България) и първодържателя на властта – поданството, са се появили в резултат на упорита битка на националните маси, и то, както незаобиколимо свидетелства Историята, при дейната и упорита опозиция на управническите елити (или по-често и псевдоелити) в обособените страни, борби, нерядко обагрени с кръв. Ето за какво има своите цялостни исторически учредения мисълта на Томас Джеферсън (1743–1826 г.), американския общественик, един от „ бащите на нацията “, създател на Декларацията за самостоятелност, президент на Съединени американски щати (1801–1809 г.): „ Дървото на свободата от време на време би трябвало да бъде поливано с кръвта на патриоти и тирани “.
Реалната обществена покруса на българския народ е потвърдена от сухите числа на редица знаци, като да вземем за пример размера на минималната работна заплата, равнища на дълготрайност на живота, индикатор и за смъртност и раждаемост и т. н., по които България е на последно място в Европейския съюз. Особено трагична е разликата в приходите сред горните идолните пластове на обществената пирамида. Докато междинният индикатор за Европейски Съюз е 5,2, то у нас той е 8,2.
Дефицитът на кои конституционни положения обуславя сегашното състояние?
За разлика от доста други страни както съставянето на самата конституция, по този начин и възможните ѝ редакции, у нас са прерогатив на ръководещото малцинство, а не е разследване на всенародно изговаряне.
В България, чието номинално категоризиране като държавност е „ република “, отразено в наименованието ѝ, т. е. „ Rest publica est rest populi “ – „ Държавните каузи са дело на народа “, както заключил древноримският оратор, политик и публицист Цицерон (106–43 година пр.н.е.), присъединяване на жителите в държавното ръководство е бутафорно. Законът за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление (ЗПУГ) е предумишлено конструиран по този начин, че слага голям брой спънки пред сполучливото осъществяване на този развой. Първо, жителите нямат право да се изричат по нито един въпрос, който е в прерогативите единствено на Велико национално заседание.
Освен това законът фрапантно лимитира естеството на въпросите, по които се позволяват референдуми. В член 9, алинея 2 на ЗПУГ са изброени толкоз ограничавания, че разумно изниква въпросът: Кое е позволено? В допълнение законът слага и обилни процедурни ограничавания и де факто усложнения при провеждането на национални волеизявления. Например изискват се най-малко 400 000 годни подписа на основатели, с цел да бъде стартирана процедурата за приемане на нов закон или за смяна на действителен, като да вземем за пример, за съпоставяне 50 000 в Швейцарската конфедерация, и то в случай, че нейното население е с близо 2 млн. по-многочислено от българското. Освен това срокът за набиране на нужния брой подписи за пускане на референдум в България е единствено 3 месеца, до момента в който в Швейцария въобще няма период, а в редица американски щати, където съществува такава процедура, периодите варират от 12 месеца нагоре. Също по този начин у нас, с цел да бъде приета валидността на референдума, в него е належащо да са взели участие най-малко толкоз гласоподаватели, колкото е бил техният брой при последните парламентарни избори.
В Швейцарската конфедерация въобще няма дължим най-малък брой участници в референдума, с цел да бъде приета неговата годност. В доста американски щати се изисква участниците да са най-малко 6 % от гласувалите на последните, състояли се преди референдума, избори за губернатор на съответния щат, другаде – 15 %.
В предходната конституция на Народна република България (приета през 1971 година и годна до 13 юли 1991 г.) бяха планувани благоприятни условия за отзоваване на лица, заемащи изборни длъжности (депутати, общински съветници, съдии – тогава магистратите се избираха). Тази ефикасна процедура за надзор от страна на жителите върху сферите на властприлагането беше предумишлено изритана в навън от „ създателите “ на нашия сегашен главен закон. По този метод ръководеното болшинство беше заключено с девет катинара в правния карцер, откъдето и Худини не би могъл да се измъкне, в случай че не унищожи цялата сегашна система на българската държавност.
За всичко това г-дата, г-жите и г-пожичките, облажили се от обстановката, мълчат. Мълчанието на хищниците!
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ