Христо Стоянов: Закъснелите детски сълзи
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Седяха на прилежащата маса. Мъжът и детето бяха с тил към мен. Мъжът беше с бели коси, очила с рогови рамки. Срещу мен жена, евентуално брачна половинка. И щерка им. Говореха на съветски. Във Варна има доста руснаци и към този момент е необичайност да се чуе българска тирада. Особено при започване на лятото. На това разчитат варненци, от туризъм живеят. Казват, че съветския екскурзиант бил най-хубавия екскурзиант, тъй като не щадял парите. Западният екскурзиант във Варна по през целия ден е в хотела, като някои от тях даже не стигат до морето. Сезонът в този момент не е нито за море, нито за туризъм обаче. Заговорих ги. Били украинци.
Това разяснява във " Facebook " Христо Стоянов.
От Одеса. Бягат от войната.
Аз във вените си имам бежанска кръв. Гените ми по този начин са подредени. Дезоксирибонуклеиновата ми киселина стартира да ферментира при типа на емигранти. Завива ми се свят, нещо ме удря в главата, сърцето ще изхвръкне. Като че ли в гените ми са заложени тези нощи, в които сръбските граничари са изкарвали дядо ми на разстрел. След Ньойския контракт. Дядо ми, който потегля от родната си къща в България на война и след седем години се връща с девет патрона в тялото си в родната си къща в… Сърбия… Баба ми, преди малко родила, споделяше „ Црва ми се влачиа “ потегля след дядо ми, а родилната ѝ кръв оставя алена следа по снега. Досущ като Дезоксирибонуклеинова киселина след нея. Досущ като… И застава сред пушките и дядо. Не го разстрелват. Но през 1945 година потеглят за България, от която ги дели една гранична вадичка.
Защото там са Бугари. А оттук постоянно бяха „ Сърбите “…
Бягат, тъй като са българи, а се държат с тях като със сърби. Това нещо е в кръвта ми. Това е моят код, онази киселина, която ферментира при типа на това семейство. Усещам детето, то е с тил към мене, че гледа с големи тъжни очи.
Имам възприятието, че ме следи – тъй като очите на страха са на тила. Очите на бежанеца са на тила. И са големи и тъжни. Огромни и тъжни. Понякога единствено тъжни, само че в никакъв случай единствено големи. Каквото и да значи това. Заговарям ги на моя съветски без падежи.
И без това светът по този начин се е разпаднал.
Като славянски език, без падежи се е разпаднал светът. Били украинци. Украинци, пък между тях говореха на съветски. И усетих, че към този момент се срамят. Те се срамят да кажат, че са руснаци. И им описвам за Юри Юрченко, роден в затвор в Одеса. В техния град. После приключва литературния институт „ Максим Горки “, след това се дами за френска актриса. А когато през 2014 година стартира гражданската война излъгал жена си, че отива на семинар. И се записва доброволец. После – плен. Изтезания в плен. Строшени ръка, крайник и няколко ребра.
Нощно време в шкафче. В ламаринено шкафче за облекла. Широко към петдесет сантиметра, високо към метър и петдесет. На един крайник, сгънат като в вътрешност с ребра, които се забиват в него. И със счупена ръка. Сутрин – изтезания. Нощем – отново. Месец. После подмяна с украински пленници. От него имам фотоси с убити деца, на годините на внучката. И си признавам, че за тази война сме отговорни всички.
Защото мълчахме – от всички страни на границата.
И това строполясване в очите ми на Путин, който мислех за огромен политик.
Но „ С мозъка сошол “, споделям. Защото гибелта на дете не се изкупува със гибел на друго дете. Смъртта на дете се изкупува с живот на друго дете. Достоевски бе споделил, че „ Щастието на целия свят не си заслужава, в случай че за него е пролята и една единствена детска сълза “… А тука иде тирада за кръв. Не за сълза.
За реки от детска кръв. И това дете, което в гените си ще носи оня мой ген на емигрант. Това дете, което ще пораства без родственици – вуйчо, вуйна, леля, съученици, братовчеди… Това дете, което с нищо не е провокирало тази война. Но то цялото ще бъде резултат от тази война. Защото войната са опустошения, смърт… За година, две, пет години…
Но животът след нея е продължението ѝ. Защото войната ще продължи във вените на това дете. Във вените на неговото дете, във вените на неговите деца. И се насълзявам, до момента в който то ми споделя: „ Досвиданя… Пока… “ И разбирам, че аз рева с детски сълзи. Онези, поради които щастието на целия свят не си заслужава…
Седяха на прилежащата маса. Мъжът и детето бяха с тил към мен. Мъжът беше с бели коси, очила с рогови рамки. Срещу мен жена, евентуално брачна половинка. И щерка им. Говореха на съветски. Във Варна има доста руснаци и към този момент е необичайност да се чуе българска тирада. Особено при започване на лятото. На това разчитат варненци, от туризъм живеят. Казват, че съветския екскурзиант бил най-хубавия екскурзиант, тъй като не щадял парите. Западният екскурзиант във Варна по през целия ден е в хотела, като някои от тях даже не стигат до морето. Сезонът в този момент не е нито за море, нито за туризъм обаче. Заговорих ги. Били украинци.
Това разяснява във " Facebook " Христо Стоянов.
От Одеса. Бягат от войната.
Аз във вените си имам бежанска кръв. Гените ми по този начин са подредени. Дезоксирибонуклеиновата ми киселина стартира да ферментира при типа на емигранти. Завива ми се свят, нещо ме удря в главата, сърцето ще изхвръкне. Като че ли в гените ми са заложени тези нощи, в които сръбските граничари са изкарвали дядо ми на разстрел. След Ньойския контракт. Дядо ми, който потегля от родната си къща в България на война и след седем години се връща с девет патрона в тялото си в родната си къща в… Сърбия… Баба ми, преди малко родила, споделяше „ Црва ми се влачиа “ потегля след дядо ми, а родилната ѝ кръв оставя алена следа по снега. Досущ като Дезоксирибонуклеинова киселина след нея. Досущ като… И застава сред пушките и дядо. Не го разстрелват. Но през 1945 година потеглят за България, от която ги дели една гранична вадичка.
Защото там са Бугари. А оттук постоянно бяха „ Сърбите “…
Бягат, тъй като са българи, а се държат с тях като със сърби. Това нещо е в кръвта ми. Това е моят код, онази киселина, която ферментира при типа на това семейство. Усещам детето, то е с тил към мене, че гледа с големи тъжни очи.
Имам възприятието, че ме следи – тъй като очите на страха са на тила. Очите на бежанеца са на тила. И са големи и тъжни. Огромни и тъжни. Понякога единствено тъжни, само че в никакъв случай единствено големи. Каквото и да значи това. Заговарям ги на моя съветски без падежи.
И без това светът по този начин се е разпаднал.
Като славянски език, без падежи се е разпаднал светът. Били украинци. Украинци, пък между тях говореха на съветски. И усетих, че към този момент се срамят. Те се срамят да кажат, че са руснаци. И им описвам за Юри Юрченко, роден в затвор в Одеса. В техния град. После приключва литературния институт „ Максим Горки “, след това се дами за френска актриса. А когато през 2014 година стартира гражданската война излъгал жена си, че отива на семинар. И се записва доброволец. После – плен. Изтезания в плен. Строшени ръка, крайник и няколко ребра.
Нощно време в шкафче. В ламаринено шкафче за облекла. Широко към петдесет сантиметра, високо към метър и петдесет. На един крайник, сгънат като в вътрешност с ребра, които се забиват в него. И със счупена ръка. Сутрин – изтезания. Нощем – отново. Месец. После подмяна с украински пленници. От него имам фотоси с убити деца, на годините на внучката. И си признавам, че за тази война сме отговорни всички.
Защото мълчахме – от всички страни на границата.
И това строполясване в очите ми на Путин, който мислех за огромен политик.
Но „ С мозъка сошол “, споделям. Защото гибелта на дете не се изкупува със гибел на друго дете. Смъртта на дете се изкупува с живот на друго дете. Достоевски бе споделил, че „ Щастието на целия свят не си заслужава, в случай че за него е пролята и една единствена детска сълза “… А тука иде тирада за кръв. Не за сълза.
За реки от детска кръв. И това дете, което в гените си ще носи оня мой ген на емигрант. Това дете, което ще пораства без родственици – вуйчо, вуйна, леля, съученици, братовчеди… Това дете, което с нищо не е провокирало тази война. Но то цялото ще бъде резултат от тази война. Защото войната са опустошения, смърт… За година, две, пет години…
Но животът след нея е продължението ѝ. Защото войната ще продължи във вените на това дете. Във вените на неговото дете, във вените на неговите деца. И се насълзявам, до момента в който то ми споделя: „ Досвиданя… Пока… “ И разбирам, че аз рева с детски сълзи. Онези, поради които щастието на целия свят не си заслужава…
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ