ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за

ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Във външната си политика България постоянно е разчитала на една противоречива тактика: прям цинизъм в отбрана на егоистично-формулиран народен интерес. Тази тактика съвсем в никакъв случай не е давала добър резултат, само че все пак и до ден сегашен продължаваме да се придържаме настойчиво към нея. През 1913 година, да вземем за пример, – след триумфите в първата Балканска война - България има опция да получи (и то със единодушието на великите сили) територия по-голяма от заветния идеал от Сан Стефано.

Но в предпочитание да добави и още земи в Македония към към този момент контрактуваното, страната безогледно се хвърля в “братоубийствена” борба със съдружниците, които и до ден сегашен упрекваме в учебниците си по история за последвалата наша национална покруса. Когато искрено се опитваш да максимизираш личния си интерес за сметка на останалите, най-малко не ги обвинявай, че те в отговор са работили реципрочно по отношение на теб.

В изолираност

Всъщност, егоистичният цинизъм води до изолираност: останалите “не те разбират” и не одобряват твоите тези. България още веднъж е на път да се самоизолира по значими външно-политически въпроси като Северна Македония и Украйна. Уж в отбрана на някакви висши национални ползи, страната си отглежда интернационална среда, в която даже съдружниците ѝ стартират да я гледат необичайно.

А една такава среда не е удобна за реализирането на никакви национални ползи. Напротив, тя подтиква и другите да се държат оптимално егоистично и недобронамерено по отношение на нас.

Фокусът на този текст е Украйна, само че не трябва да се пропуща и следният абсурд: ние поддържаме бързото приемане на Украйна в Европейски Съюз, само че сме против бързото приемане на Северна Македония в него. Само това съвсем логическо несъгласие показва, че нещо съществено се е объркало в главите на външно-политическите ни стратези.

Цинични тези

По отношение на Украйна откровеният цинизъм на ръководството, оправдаван с егоистично-дефинирани “национални” ползи, към този момент доби неприличен темперамент. Хора на високи постове в страната поддържат тези, които даже от човешка позиция биха довели до почервеняване при артикулацията им:

- Няма да изпращаме оръжие, с цел да не удължаваме и задълбочаваме спора в Украйна;

- Ако изпратим оръжие, ставаме директен участник във военните дейности и цел за Русия;

- Ние сме дребна страна и по тази причина нямаме съществени задължения към конфликта;

- Трябва да мислим за времето след войната, когато отново ще си приказваме с Русия и Путин за петрол, газ и т.н.;

- Няма смисъл да се изпраща военна помощ, тъй като руснаците ще я отстрелят по пътя;

- Няма да се изпраща военна помощ, тъй като тя може да бъде употребена от украинците за експанзия по отношение на Донбас;

- Другите по този начин или другояче пращат задоволително военна помощ;

- Ние не изпращаме оръжие за Украйна, само че пък военните ни фабрики се задъхват да създават през последните месеци, а това е хубаво за икономиката;

- Три месеца взаимност с украинците стигат;

- Нашата цел е да спрем “братоубийствената” война в Украйна без значение по какъв начин тя ще завърши;

- Ще изпратим защитни средства, само че първо да бъдат раздадени на етническите българи...

Авторите на тези кандидат-студентски дипломатически бисери, уви, заемат върховете на българската политика: от президентството, през значими министерства, та до някогашни министър-председатели на страната. Нещо повече, сходни бисери се тиражират като белег на “национално-отговорно” държание. И неслучайно в буфониадата “кой е максимален патриот” от „ Възраждане “ изпъкват с тезите си, че от целият украински спор нас би трябвало да ни интересува единствено и само какво става с българите – жители на Украйна, моряци в Мариупол, само че най-много с българите у нас.

Грешките в мисленето

Проблемът със тактиката на откровения цинизъм в изразяването на егоистично дефинирани национални ползи не е единствено честен. Всъщност тази тактика има един вътрешен недостатък, който я прави контрапродуктивна. И по тази причина не е просто неприятен шанс, че следвайки тази тактика постоянно сме стигали до национални произшествия.

Първо, тази тактика като цяло допуска, че с цел да спечелим ние, някой различен би трябвало безусловно да загуби. И тук не става дума за огромни упоритости за разширение на територия (които, популярност богу, към този момент сме изоставили), а за сметки от този тип, че с цел да спечелим ние, Украйна бързо би трябвало да загуби. Например, с цел да имаме по-евтини енергоносители и да спрат санкционните режими, добре е Украйна да се съобщи и да загуби войната.

Второ, тази тактика постоянно се показва в нормално гратисчийство: ще се употребяваме от общи богатства, като сигурност и защита, обезпечени от НАТО, само че ще се стараем да способстваме допустимо минимум за общите старания. Другите дават задоволително помощ за Украйна, за какво да даваме и ние? Другите да наложат наказания, само че в случай че може ние да продължим да употребяваме съветски първични материали и така нататък

Какъв сътрудник е България?

Следвайки тактиката на откровения себелюбив цинизъм България рискува да се снабди с репутацията на сътрудник, който няма да се поколебае да “прекара” останалите, в случай че му се отдаде опция. Както и на сътрудник, който се възползва от останалите и не способства съразмерно на опциите си.

Ето тъкмо тази известност е в основата на самоизолирането на страната и на попадането ѝ в обстановка, в която сътрудниците стопират да я схващат. Като прибавим към тези проблеми и остатъчни проблеми на руското ни завещание – пробитите служби, да вземем за пример - излиза наяве за какво доверието към България не е на огромна висота. Холандски водач на Ф-35 се оплака, че българи му предложили да разкрие секрети за самолета против възнаграждение. Холандците пък страдат от друга известност – че не лъжат.

Как България да преодолее този проблем

Голямата задача на българската външна политика е да се раздели със тактиката на откровения цинизъм в отбрана на егоистично дефинирани национални ползи. Защото неналичието на доверие в страната има директно изражение в неявяване на вложения, отвращение за взаимоотношение и общи планове, по-лоша съгласуваност и бизнес среда. За да преодолеем тези проблеми, два са главните въпроси, на които би трябвало да се опитваме да отговорим в интернационален проект:

1. Как да спечелим ние, без да изгубят другите и най-много сътрудниците ни:

Например, по какъв начин България да отбрани ползите си, без сътрудниците ни от НАТО и другарска Украйна да изгубят? Как да спечелим в връзките си със Северна Македония, без тя да загуби от нашия триумф? Като страна с по-ограничени запаси, България би трябвало да разчита главно на ко-оперативни тактики, а не на тактики, в които цялата облага е за нас, а загубата е за другите;

2. Как да спечелим от общи богатства, без да се изкушаваме от гратисчийско отбягване на заплащанията за тях:

Европейската и атлантическата интеграция основават общи богатства – сигурност, общо пространство без граници, чиста околна среда, правова страна и така нататък България ще е сполучлива, освен когато се демонстрира като ползвател на тези богатства, само че и като способства за тяхното основаване и поддържане. Правим ли задоволително, да вземем за пример, с цел да постановяваме полезностите на Европейски Съюз на Балканите? Участваме ли наедно с останалите в общи старания, да вземем за пример по отношение на военния спор в Украйна?

Ако почтено си отговорим на тези въпроси, и в случай че предприемем съответните дейности, с цел да поправяме досегашната си цинична по своя темперамент политика, освен ще се отървем от срама, само че ще имаме и надалеч по-успешна външна политика. И тогава в действителност ще реализираме външно-политическите си цели, а няма да използваме външната политика просто да гъделичкаме националното си себелюбие.

Автор: Даниел Смилов