Ерих Фром за чудото на внезапната интимност.Ерих Селигман Фром е

Ерих Фром за чудото на неочакваната фамилиарност.

Ерих Селигман Фром е немски психоаналитик, философ-хуманист и психолог от еврейски генезис. От 1940 година е жител на Съединените щати. Името му се свързва с известната Франкфуртска школа на сериозните мислители. Една от най-популярните книги на Фром е „ Изкуството да обичаш “. Международният бестселър за първи път, оповестен през 1956 година, е обобщение и добавка към теоретичните правила на философа за човешката природа, основаващи се на книгите му „ Бягство от свободата “ и „ Човекът за самия себе си “. Ето какво ни е оставил един от огромните познавачи в региона на любовта:

Отсъствие на спор = обич?

Тук е належащо да споменем една постоянно допускана неточност — илюзията, че обич наложително значи неявяване на спор. Хората мислят, че любовта не трябва да се засенчва от никакви спречквания, както не трябва да се допуща в никакъв случай болежка и горест. Те намират съществено съображение във обстоятелството, че битката край тях като че ли е непрестанна поредност от деструктивни промени, които не носят нищо положително на нито един от участниците. Причината обаче се крие в това, че „ споровете “ на множеството хора в действителност са опити да се избягнат действителните спорове. Те се дължат на противоречие по незначителни или по странични въпроси, които по природата си не оказват помощ за изясняване или за решение на казуса. Реалните спорове сред родителите, които не служат за прикритие или за несъзнавано приписване на личните им усеща на децата, а съществуват в дълбоката вътрешна действителност на майката и бащата, не са деструктивни. Те водят до изясняване, обуславят един катарзис, от който и двамата излизат с по-голяма мощ и с повече познания един за различен. Това ни навежда на мисълта да подчертаем нещо, което споменахме преди.

Любовта е допустима единствено в случай че две лица поддържат връзка между тях от центъра на своето създание, а отсам — в случай че всеки от двамата изживява себе си от центъра на своята персона. Човешката действителност е единствено в това „ централно преживяване “, единствено тук е жизнеността, единствено тук е основата на любовта. Такава обич е непрекъснато предизвикателство, не ъгъл за отдих, а придвижване, напредък, труд на двамата дружно. Дори хармонията или спорът, насладата или тъгата имат вторично значение във връзка с фундаменталния факт, че двамата са свързани от дълбоката същина на своята персона, че са едно цяло, когато са единни в душите си, а не когато се отдалечават един от различен. Има единствено едно доказателство за същинската обич — дълбочината на взаимността, жизнеността и силата от страна на всеки от сътрудниците.

Влюбеност или любов?

Една от грешките, мотивираща изказванието, че няма какво да се учи за любовта, се крие в объркването сред първичното „ влюбване “ и дълготрайното положение да обичаш, или в случай че бихме могли да го назовем „ неизменност “ в любовта. Ако двама души, които са били непознати един за различен, както е с всички, внезапно срутен стената между тях и се почувстват напълно близки, като едно неделимо цяло, настава момент на единство — може би най-вдъхновяващите, най-вълнуващите трепети на човешкото сърце. Такова възприятие е още по-прелестно и дивно за двама души, водили до тогава затворен, изолиран, лишен от любов живот. Чудото на неочаквана фамилиарност настава още по-бързо, в случай че е съпроводено или подбудено от полово привличане и другарство. Подобна любов обаче по природата си е нетрайна. Двамата се опознават добре, интимността им губи последователно своя невероятен темперамент, до момента в който най-сетне антагонизмът сред тях, разочарованията им един от различен и тяхната взаимна скука убият всичко останало от предходната наслада. В началото обаче всичко това не се осъзнава. Всъщност те одобряват силата на безумното си влюбване, на положението да са „ луди “ един за различен като доказателство за силата на тяхната обич, макар че то може да се окаже единствено доказателство за степента на личната им самотност.

Да даваш = да получаваш

Да даваш е върховен израз на мощ. В самия акт на предоставяне аз усещам своята мощност, своето благосъстояние, своята власт. Това преживяване на възвишена виталност и мощ ме изпълва с наслада, усещам, че душата ми прелива от благотворителност, раздаваща, витална и тъкмо по тази причина — възторжена. Да даваш е по-голяма наслада, в сравнение с да получаваш, тъй като актът на предоставяне е израз не на отнемане, а на жизненост.
Обичта е интензивно навлизане в душата на другия, при което желанието ми да зная намира отговор във взаимността. При акта на единението аз опознавам вас, опознавам себе си, опознавам всеки — а в действителност не „ познавам “ нищо… В акта на любовта, на себеотдаването, на навлизане в душата на другия аз намирам себе си, откривам себе си, откривам двама ни, откривам индивида.
Ако в действителност обичам един човек, аз обичам всички хора, обичам света, обичам живота. Ако мога да кажа на различен човек: „ Аз те обичам “, би трябвало да съм в положение да заявя: „ Аз обичам в теб всеки човек, посредством теб обичам света, в теб обичам и себе си. “

За сантименталната псевдолюбов

Друга форма на псевдолюбов е така наречената „ сантиментална обич “. Нейната същина се крие във обстоятелството, че любовта се изживява само във въображението, а не в непосредственото съответно отношение към другото действително лице. Най-разпространената форма на този тип обич е опосреденото любовно задоволство от гледане на любовни игрални филми, четене на любовни разкази и слушане на любовни песни. Всички неизпълнени стремежи за обич, за единство и непосредственост намират задоволство в „ консумирането “ на сходни творения.
Един мъж и една жена, които в отношението си към своя сътрудник въобще не са в положение да обхванат през стената на отчуждението, трогнати до сълзи се вживяват в любовната история, която следят на сцената. Много двойки изживяват възприятието на обич — не един към различен, а дружно — само като фенове на „ любовта “, показана на киноекрана. Доколкото любовта е фантазия, те могат да вземат участие в мечтанието; щом това възприятие се приземява до действителните връзки сред двете съответни персони, те изпадат в  парализа.

Инфо: https://spisanie8.bg