От секюритизация към етика на грижата: климатичното време на жените
Екологичната сигурност е основополагаща и дава опция за разрастване на потенциала на обособените човеци
Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник, който специализира в приложна обществена и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е построен от взаимосвързани „ отворени “ системи, към добруването на които би трябвало да се стремим, с цел да подсигуряваме благоденствието на дребната система „ човек-в-общност-общество-природа-и-вселена “.
Проблем на сигурността ли са климатичните промени? Статията наблюдава по какъв начин, в случай че следваме наложената линия, че климатът е проблем на сигурността, то това е сигурност, друга от “секюритизацията ” като силов метод, а сигурност, учредена на нравственос на грижата, в смисъла на “свобода от паника ”. Виждаме сега в действително време до каква степен (не) води секюритизацията и последващата военизация (и/или криминализация). Мотивира се и се предлага потребността от активизиране на феминистка “научност ” и се разказва методът, по който тези вероятности изискват незабавно да променим коренно разбирането ни за света.
В “метрополитните ” системи, в случай че сте от неверната страна на линията, която дефинира кой е „ вътре “ и кой „ вън “, сте изключени и потиснати, само че можете да „ влезете от студа “, в случай че приемете изискванията на поканата. В „ космополитните “ системи има разнообразни изчисления и практики, само че всъщност става дума за „ разбиращ кръг “, в който всички са включени, бивайки привлечени към центъра. Климатичното злополучие заплашва да преобърне тези парадигми. […] Фигурата на Диоген, [който вкарва термина “Kosmopolitēs ”], може да значи трета позиция: монадична фигура оттатък системата и реда. […] [В] антропоцена всички ние сме безкъщни. „ Миграциите без форма и нация “ на Латур, свързани с „ климата, ерозията, замърсяването, изчерпването на ресурсите, унищожаването на местообитанията “, заплашват да трансфорат всички нас в мигранти – или да ни припомнят, че в миналото всички сме били мигранти.
Джон Адлам (2020, резюме)
В National Geographic цитира проучване на Вагенинския университет в Нидерландия, съгласно което 1/3 от международното население ще бъде наранено от рискови жеги до 2070 година Според откривателите, предстоящите междинни температури от 29°C в голям брой зони се чака да изместят “екологичната ниша на индивида (от приблизително 11 – 15°C) ” в други зони. Във встъплението горе, Джон Адлам (2020) показва какви биха могли да бъдат мисловните направления, по които е скъпо да поемем, с цел да осмислим следствията на голямата възможност напълно скоро всички да бъдем по един или различен метод. Приносът на обществените науки се оказва основен освен, с цел да можем да видим какво се случва единствено по себе си, само че и да разберем какви са сюжетите, за които е значимо да се подготвим. В огромна степен тези сюжети могат да бъдат изследвани, разбрани и предотвратени, упражнявайки се в обществена и политическа мисъл като наложително изискване за ефикасното и ефикасното ни преобразяване в жители (на света).
Този текст е отдаден на това по какъв начин бихме могли да нареждаме вътрешния си свят “отвъд системата и реда ”, сходно на Диоген в горния откъс. Или по-скоро – сходно на Антигона на Софокъл (вж Бътлър 2002), която дава модел за такава позиция. Фигурата на Антигона въплъщава женствената/феминистична позиция: тази на етиката на грижата, която произтича от родството (включително с всички “деца на майката Земя ”) като определяща рамка на феминистичните епистемологии за разлика от други, митологизиращи и идеологизиращи справедливостта рамки. Феминистките епистемологии (т.е. способи на узнаване) са рецензии на науката, или интуитивна вътрешна предиспозиция, както се разказва тази “антигонова ” установка, която е оттатък легалността. Корените ѝ са във философското течение на феноменологията, т.е. проучването на прекарването ни в света, в който живеем и като човеци, и като човечество. Оттам произтичат редица интерсубективни рамки в публичните и филантропичните науки, съгласно които ние сме неразривно свързани и подвластен от средата си и от нейните съставни елементи не просто физически. В последните няколко десетилетия този метод се развива най-интензивно от феминистки учени, макар че доста от обвързваните рамки са създавани и от нефеминисти.
Повече от една нравственос
Ежедневната нравственос, с която сме привикнали, е етиката, произлизаща от линията на Аристотел и изключително последващия го Кант и неговия честен императив. Идеята, че това не е единствената нравственос, и даже не е “най-добрата ” или “правилната ” нравственос, е доста тясно обвързвана с рамката, която създава още Хегел. Той изхожда точно от концепцията, че всичко, на всички места, и на всички равнища е обвързвано по един диалектичен – взаимодействащ си и динамичен – метод. Така се пораждат разумни последици за разбирането ни за това, което е морално и етично, в това число и когато става въпрос за предиспозициите и последващите решения по отношение на климата.
Както ни споделя Станфордската енциклопедия по философия, феминистките философи, да вземем за пример Карол Джилиган (1982) и Нанси Чодоров в огромната част от трудовете ѝ, доразвиват вероятността, заложена от Хегел. Те означават, че две конкуриращи се настройки към етичното произтичат от половите разлики в индивидуацията на момчетата и девойките. Според това пояснение, за момчетата и мъжете,
развиването на мъжествеността нормално включва оценяване на автономността, правата, откъсването от другите и независимостта, като в това време другите хора и интимните връзки се преглеждат като рискове или спънки за преследването на тези полезности
Джилиган, 1982
Така се поражда „ вероятността на справедливостта “ (Хелд 1995; Блум 1988 представени отново там), която е водеща в обществото, в това число и през модерността. Неслучайно един метод към климатичната рецесия, който наподобява “справедлив ” в XXI век е вложението в търсене на други обитаеми светове, даже и за сметка на вливането на запаси в опазването на планетата. Подобна е и настройката, че “всеки самичък се избавя ” и “приоритет е личното оцеляване ” (на обособени човеци, групи, съсловия или държави) като етично допустима. Няма публична категория “климатични бежанци ” даже и в границите на една страна и надлежно ограничения за спасяването и приютяването им. В общественото пространство и в България рядко се приказва какво се случва с жертвите на, като наводнения, пожари и други. Застраховката е водеща (и постоянно неработеща) “мярка ” при катаклизми. Свидетели сме по какъв начин сега бежанци с друг цвят на кожата не могат да изоставен Украйна. Цветът на кожата, и надлежно – класата посредством пощенския ти код, остават водещите признаци кой ще живее.
В изследванията на Джилиган, с изключение на, че и гледната точка на “справедливостта ” не им е безусловно непозната, девойките и дамите са склонни да показват вероятността, която прави оценка интимността, отговорността, взаимоотношенията и грижата, като в същото време преглежда автономността като „ илюзорно и рисково търсене “ (Джилиган 1982, 48), в несъгласие с полезностите на привързаността. Тази вероятност е известна като вероятност на „ грижата “ (Фридман 1991; Драйвър 2005, представени отново там). “Феминистка ” не значи безусловно “женска ” – доста дами проповядват и легитимират принуждение, даже и “феминистки ”, и доста мъже или небинарни и флуидни хора се грижат.
Оттам следва цялостната вероятност за етиката на грижата като “феминистка философска вероятност, която употребява отношенчески и привързан с подтекста метод към морала и вземането на решения ” (вж Енцикопедия Британика). Американската философка Нел Нодингс твърди основополагащо, че грижата е в основата на морала. Тя преглежда взаимоотношенията като онтологично съществени за човечеството. Те дефинират от какво е формиран човешкият свят, където идентичността се дефинира от набора от взаимоотношения, които индивидите имат с други хора. Предполагайки, че грижата е повсеместен човешки признак, Нодингс твърди, че връзките на грижа (отношения, в които хората работят с грижа) са етично съществени за хората и по този начин обобщава цялостната позиция към етиката на феминистките учени и философи. Неслучайно екофеминизмът е едно от първите придвижвания за запазване на околната среда, а самата природа и съществата в нея се преглеждат като главен ангажимент на феминистките старания.
Източник: Науката като на първо място нравственос
Конвенционалната просвета постоянно бива показана като единствената просвета. Тя произлиза от методите на естествените науки, в така наречен парадигма на позитивизма, които всекидневно, изключително в България, се придвижват върху публичните науки – и надлежно, върху науката за климата. Гарик (2000), обаче уголемява тази картина като разказва и други научни рамки и приликите и разликите сред тях: изключително интерпретивистката парадигма и сериозната парадигма. В последните 30 година от ден на ден се регистрира равностойността на интерпретивизма и сериозната обществена просвета като даже превъзхождащи позитивизма парадигми, когато става въпрос за задачите и на схващане, и на смяна в публичната сфера. От тази позиция, акцентът върху позитивистката просвета при проучването на климатичните промени и решенията по климата е даже рисков.
Гарик разказва другите парадигми посредством основните съставни елементи на научния способ на публичните науки:
онтология – по какъв начин наподобява, от какво е формиран светът, който изследваме, т.е. какво съставлява битието;епистемология – по какъв начин знаем и можем да узнаваме това, което знаем за битието;методология – какви техники за узнаване и научаване използваме.
За позитивистката просвета дебатите са проведени към “обективните обстоятелства ”, които се смята, че построяват битието ни – посредством измервания на климатичните промени (дали е захлаждане или стопляне, дали е закономерно и “нормално ” в исторически проект, какви са равнищата на замърсяване, какъв брой души са наранени, какви територии и пр.). За интерпретивистката просвета светът е формиран от смисли и прекарвания, т.е. индивидуалност. Съответно акцентът е върху проучването на прекарването на климатичните промени, върху мотивациите ни да вредим или не, и да подхващаме дейности или не. Критичните подходи преглеждат битието като формирано от властови динамичности, по този начин както го познаваме в последните 10 000 години – учредено на доминация, употреба и принуждение. Съответно всяко научно знание би трябвало да е тясно обвързвано с постигането на естетика във властовия баланс.
Като характерна цялостна рамка на мислене, феминистките епистемологии и рецензия на стандартната просвета могат да се отнесат към всяка една от тези парадигми, само че в най-развитата си форма, може да се каже, че принадлежат към сериозните подходи. Като ехтене на френския мъдрец Левинас и неговата позиция към “етиката като първа философия ”, феминистките учени преглеждат онтологията и епистемологията като нравственос на грижата. Това значи, че с цел да разберем връзките си със средата (с нейните системи и подсистеми) и процесите, свързани с климатичните промени, тяхното превъзмогване или най-малко превъзмогването на следствията им, нужната просвета не е биологията, физиката или географията, а преди всичко етиката.
Това води до доста друго схващане за епистемологията и преформулиране на главните постулати в това какво е “научност ”. Един от най-пълните прегледи на феминисткия метод на знание е възложен от американската философка Елизабет Андерсън (2020) и изключително рецензията, че “мъжките ” стилове и стандарти за научност “произвеждат познания, които не са потребни за хората в подчинени позиции, или които укрепват половата и други обществени йерархии ”. Това може да се отнесе в забележителна степен и към преобладаващите научни отчети върху климата.
Феминистките способи на правене на обществена просвета предизвикват теории, които подкрепят егалитарни и освободителни придвижвания.
Те пазят тези развития като прогрес в познанието и методите на узнаване и учене – надлежно и на взимането на решения. Основните характерности на тези подходи, и по какъв начин те ни оказват помощ да разберем полето на климатичните промени, са:
Узнаващите постоянно са разположени: ние съществуваме единствено по отношение на подтекста ни ( “Какво е обществена екология? ”). Това е и тясно обвързвано с цялостната наклонност на преформулиране на вътрешното ни прекарване за света като интерсубективно – както споделя Левинас, “човекът не среща другите, а самичък по себе си е среща ”. Това води и до разбирането, че индивидите не са “умни ” или “глупави ”, “лоши ” или “добри ”, “полезни ” или “опасни ” и така нататък, в това число и във връзка с климатичните промени, а завършени от средата си. Съответно, смяната на мотивациите, настройките и държанията изисква смяна в материалните и отношенчески условия, в които хората са сложени. Рядко да вземем за пример се приказва за връзката сред неравнопоставеността по отношение на климата, съчетана с беднотия.Феминистка доктрина на гледната точка: овластяване на потиснатите да подходят, схванат и изразят своята позиция. От тази вероятност следва, че фокусът би трябвало да е върху разбирането на тези, които са най-засегнати от климатичните промени, както и върху тези, които изпитват най-големи на практика и материални компликации да ги адресират. Това значи акцент върху опцията те да осмислят и приказват за това по какъв начин се трансформира животът им, по какъв начин те вземат участие и от какво имат потребност.Феминистки постмодернизъм: вероятностите на индивидите и групите, към които принадлежат, постоянно са фрагментирани. Следователно се слагат под въпрос, или най-малко се подлагат на преосмисляне, базисни идентичностови понятия, които считаме за даденост като: “мъж ”, “жена ”, “човек ”, “ром ”, “българин ”, “гражданин ”, “беден ”, “престъпен ”, “бежанец ” и прочие Импликациите на преосмислянето на тези категории в светлината на климатичните промени са големи. Те ни водят към незабавна нужда да възприемем една космополитна позиция към света и едни към други. Тази космополитна позиция се основава на признание на неизбежната ни причинност, споделената ни накърнимост, пред която всички сме равни – в това число всички живи същества на планетата. Оттам следва приоритизиране на гостоприемството, грижата и солидарността като предпоставки, по-важни даже и от намаляването на въглеродните излъчвания, защото самото понижаване на въглеродните излъчвания директно и непосредствено зависи от възприемането на тази настройка и от последващите материални, на практика, стопански и политически решения. Феминистки емпиризъм: емпиричността (т.е. непосредственият опит) е първостепенна легитимираща мощ на всяко знание. Това значи, че фокусът на обществените проучвания не би трябвало да бъде безусловно и само върху статистиката и изследванията на настройките и публичното мнение. Много по-важна и незабавна е потребността да се изследва какво се случва с хората в всекидневието и в житейските им траектории, по какъв начин направляват в изменящия се свят и по какъв начин вършат своите избори. Една такава рамка на социологически, психически, стопански, културни и политически проучвания би разкрила картина, която още веднъж демонстрира водещата роля в климатичната рецесия на неравнопоставеностите, употребата, насилието, бедността.Екофеминизмът като опция на секюритизацията на климата
Екофеминистки митинг.
Той споделя, че дамата приказва с природата. Че чува гласове отдолу под земята. Че вятърът духа в ушите ѝ, а дърветата ѝ шушукат. Че мъртвите пеят през устата ѝ и плачът на бебетата е явен за нея. Но за него този разговор е завършил. Той споделя, че не е част от този свят, че е подходил към този свят като чужденец. Той се разграничава от дамата и природата.
Сюзън Грифин
Екофеминизмът е водещото обществено и политическо придвижване, което произлиза от тези съображения. Обобщено от Бъкингам (2015), екофеминизмът, както и обществените придвижвания, от които на собствен ред е произтекъл, е по едно и също време политически активизъм и интелектуална рецензия. Той сплотява феминизма и екологията като твърди, че и господството над дамите, и утежняването на околната среда са последствия от патриархата и капитализма. Следователно, акцентира авторката, всяка тактика за справяне с едното от тях би трябвало да регистрира въздействието му върху другото. Равенството на дамите не би трябвало да се реализира за сметка на утежняване на околната среда – да вземем за пример повече уреди за икономисване на грижлив и домашен труд, които са екологично нездравословни. Но и подобренията в околната среда не би трябвало да се реализират за сметка на дамите – да вземем за пример, лишаването от облекченията за грижлив и домашен труд, който е феминизиран и непризнат. Според екофеминизма, споделя Бъкингам, “само, в случай че се извърнат сегашните полезности, като по този метод се даде преимущество на грижата и съдействието пред по-агресивното и преобладаващо държание, може да се извлече изгода както за обществото, по този начин и за околната среда ”.
От позиция на политическата екология, както отбелязва Кларк (2012), екофеминизмът е една от най-сложните и изобретателни метафизичен екологии. Донякъде, той натъртва на въпросите на персоналния живот, полезностите и духовността. По-важно е, че се занимава предпочитано с световния обществен ред и мястото на дамите в международната стопанска система.
Климатичните промени и ограниченията за справяне с тях в последните десетилетия се слагат в полето на сигурността, наред с проблеми пред света, дефинирани като проведена престъпност, незаконна миграция, тероризъм. В книгата си Етика на грижата – един феминистки метод към сигурността, Фиона Робинсън (2011) споделя, че думата „ сигурност “ произлиза от латинския корен securus, който значи „ без грижи “. От тази позиция, сигурността освобождава индивида от паниката за личната им сигурност, която им дава опция да се грижи за другите хора, живи същества и планетата.
Екофеминизъм. Източник:
Тези избрания, акцентира Робинсън, демонстрират един абсурд, характерен на концепцията за сигурност: “докато постигането на положение на независимост от паника или безпокойствие, или да бъдеш в равнодушие, може да наподобява желателно, повърхностното схващане на сигурността е положение, което може да прикрие мрежи от обществени връзки, които обезпечават непрекъсната поддръжка и внимание към потребностите ”. С други думи, в нейния роман, възприятието на сигурност най-често е резултат от възприятието на обвързаност, съгласуваност и включване, а не от самите патронизиращи, милитаризирани или наказателни ограничения за сигурност. Задача на проучванията на сигурността, надлежно, от позиция на етиката на грижата като просвета, следва да бъдат проучвания на положенията и ситуациите, които ни пречат да бъдем сигурни, т.е. нетревожни и безгрижни, тъй че да можем да осъществяваме капацитета си, а обществото да се развива прогресивно – в това число и от позиция благосъстоянието на планетата и живите същества.
В този смисъл, “сигурността ” не е държавната или националната сигурност, както всекидневно се има поради в формалния дискурс (т.нар. “секюритизация ”). Затова и феминисткият метод не наподобява на преобладаващите подходи към „ проучванията на сигурността ”. За Робинсън този метод се основава на грижата ни един към различен и към света като цяло, само че грижа, която не е патронизираща, а овластяваща и еманципираща. Така загрижеността за планетата следва да е неразривно обвързвана със сигурността на всички хора, които могат и способстват за климатичните промени и за оправянето с тях. Женският труд и употребата на дамите (в фамилията, семейството, на работното място, в агрокултурата и в секс индустрията), филантропичните интервенции и техните провали, миротворчеството и патронизиращите му рамки, здравето през призмата на грижовния труд и прочие привидно несвързани явления и фактори, се оказват неразривно свързани и с околната среда.
Тази връзка, съгласно Робинсън, работи и в другата посока – екологичната сигурност е основополагащ дирек на сигурността, дефинирана като “свобода от паники ” и опция за разрастване на потенциала на обособените човеци и на човечеството като космополитна общественост, наред с филантропичната, публичната и джендърната сигурност. Това значи признание на взаимното конституиране на индивида и на естествения свят като причина за развиването на водещ метод към човешката сигурност. Съответно, и допуска не просто нравственос на “грижата за околната среда ”, а “етика на грижата, разбираща морала като ситуиран в отговорностите и практиките на грижа в подтекст на мрежи и взаимоотношения ” (пак там, стр. 144).
От тази позиция, моралните връзки на грижа не могат да бъдат открити с неодушевени неща или характерности на естествената среда. Здравето и процъфтяването на естествената среда би трябвало да се схващат като неразривно свързани със здравето и просперитета на хората. Подчертавайки, че нашата дарба да се грижим за другия зависи главно от способността ни да поддържаме здрава естествена среда, Робинсън отхвърля и инструменталния мироглед за природата. Тя предлага да осмислим морално околната среда единствено в подтекста на нашата връзка с нея – съответната и ненасилствена грижа, като цялостна предиспозиция изисква да се работи сдържано и търпеливо, да се признава и обслужва
фундаменталното значение на хубавичко биосфера не дотолкоз, доколкото тя може да обслужва нашите апетити за консумация, а дотолкоз, доколкото би трябвало да работим с нея, в и посредством естествената среда, с цел да даваме и получаваме, да се грижим съответно и да сътворяваме и поддържаме сигурен и резистентен дом за нас и за бъдещите генерации
отново там, стр.145
Робинсън дестабилизира преобладаващата изразителност по отношение на околната среда като приоритет на сигурността. Тя акцентира, че няма в съгласие определение за екологична сигурност или за екологична неустановеност. “Секюритизацията ” на околната среда се оказва значително агитационен прийом, употребен за „ придаване на възприятие за неотложност и приоритет на природата “ като по този начин хората се опълчват на природата, което има тежки последици и от позиция на настройките на елементарния човек, и на методите, по които той се третира от разработващите политики. Идеята е, че посредством наименуване на нещо като опасност за сигурността, то ще може да получи по-голям политически приоритет и запаси, ще се стигне до “мобилизиране и обосноваване “, като се пренасочва обществената сила към възстановяване на положението на околната среда. Това, несъмнено, не се случва. Впрочем, както виждаме и сега, когато светът е на прага на Трета международна война, секюритизацията сама по себе си е болен метод, който ни води към злополука.
На пръв взор наподобява прекомерно амбициозно да адресираме едновременно проблемите на дамите и грижовния труд, на употребата на хора, животни и естествени запаси, на миротворчеството, на филантропичните интервенции и други проблеми, с които се сблъскваме и които стават и ще стават все по-актуални, в случай че не променим посоката. Като цялостна рамка, систематичният и феминисткият метод, обаче ни разрешават да създадем точно това, и даже показва нуждата тези проблеми да бъдат обсъждани в едно цяло.
*Заглавна фотография източник: Pixabay
Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник, който специализира в приложна обществена и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е построен от взаимосвързани „ отворени “ системи, към добруването на които би трябвало да се стремим, с цел да подсигуряваме благоденствието на дребната система „ човек-в-общност-общество-природа-и-вселена “.
Проблем на сигурността ли са климатичните промени? Статията наблюдава по какъв начин, в случай че следваме наложената линия, че климатът е проблем на сигурността, то това е сигурност, друга от “секюритизацията ” като силов метод, а сигурност, учредена на нравственос на грижата, в смисъла на “свобода от паника ”. Виждаме сега в действително време до каква степен (не) води секюритизацията и последващата военизация (и/или криминализация). Мотивира се и се предлага потребността от активизиране на феминистка “научност ” и се разказва методът, по който тези вероятности изискват незабавно да променим коренно разбирането ни за света.
В “метрополитните ” системи, в случай че сте от неверната страна на линията, която дефинира кой е „ вътре “ и кой „ вън “, сте изключени и потиснати, само че можете да „ влезете от студа “, в случай че приемете изискванията на поканата. В „ космополитните “ системи има разнообразни изчисления и практики, само че всъщност става дума за „ разбиращ кръг “, в който всички са включени, бивайки привлечени към центъра. Климатичното злополучие заплашва да преобърне тези парадигми. […] Фигурата на Диоген, [който вкарва термина “Kosmopolitēs ”], може да значи трета позиция: монадична фигура оттатък системата и реда. […] [В] антропоцена всички ние сме безкъщни. „ Миграциите без форма и нация “ на Латур, свързани с „ климата, ерозията, замърсяването, изчерпването на ресурсите, унищожаването на местообитанията “, заплашват да трансфорат всички нас в мигранти – или да ни припомнят, че в миналото всички сме били мигранти.
Джон Адлам (2020, резюме)
В National Geographic цитира проучване на Вагенинския университет в Нидерландия, съгласно което 1/3 от международното население ще бъде наранено от рискови жеги до 2070 година Според откривателите, предстоящите междинни температури от 29°C в голям брой зони се чака да изместят “екологичната ниша на индивида (от приблизително 11 – 15°C) ” в други зони. Във встъплението горе, Джон Адлам (2020) показва какви биха могли да бъдат мисловните направления, по които е скъпо да поемем, с цел да осмислим следствията на голямата възможност напълно скоро всички да бъдем по един или различен метод. Приносът на обществените науки се оказва основен освен, с цел да можем да видим какво се случва единствено по себе си, само че и да разберем какви са сюжетите, за които е значимо да се подготвим. В огромна степен тези сюжети могат да бъдат изследвани, разбрани и предотвратени, упражнявайки се в обществена и политическа мисъл като наложително изискване за ефикасното и ефикасното ни преобразяване в жители (на света).
Този текст е отдаден на това по какъв начин бихме могли да нареждаме вътрешния си свят “отвъд системата и реда ”, сходно на Диоген в горния откъс. Или по-скоро – сходно на Антигона на Софокъл (вж Бътлър 2002), която дава модел за такава позиция. Фигурата на Антигона въплъщава женствената/феминистична позиция: тази на етиката на грижата, която произтича от родството (включително с всички “деца на майката Земя ”) като определяща рамка на феминистичните епистемологии за разлика от други, митологизиращи и идеологизиращи справедливостта рамки. Феминистките епистемологии (т.е. способи на узнаване) са рецензии на науката, или интуитивна вътрешна предиспозиция, както се разказва тази “антигонова ” установка, която е оттатък легалността. Корените ѝ са във философското течение на феноменологията, т.е. проучването на прекарването ни в света, в който живеем и като човеци, и като човечество. Оттам произтичат редица интерсубективни рамки в публичните и филантропичните науки, съгласно които ние сме неразривно свързани и подвластен от средата си и от нейните съставни елементи не просто физически. В последните няколко десетилетия този метод се развива най-интензивно от феминистки учени, макар че доста от обвързваните рамки са създавани и от нефеминисти.
Повече от една нравственос
Ежедневната нравственос, с която сме привикнали, е етиката, произлизаща от линията на Аристотел и изключително последващия го Кант и неговия честен императив. Идеята, че това не е единствената нравственос, и даже не е “най-добрата ” или “правилната ” нравственос, е доста тясно обвързвана с рамката, която създава още Хегел. Той изхожда точно от концепцията, че всичко, на всички места, и на всички равнища е обвързвано по един диалектичен – взаимодействащ си и динамичен – метод. Така се пораждат разумни последици за разбирането ни за това, което е морално и етично, в това число и когато става въпрос за предиспозициите и последващите решения по отношение на климата.
Както ни споделя Станфордската енциклопедия по философия, феминистките философи, да вземем за пример Карол Джилиган (1982) и Нанси Чодоров в огромната част от трудовете ѝ, доразвиват вероятността, заложена от Хегел. Те означават, че две конкуриращи се настройки към етичното произтичат от половите разлики в индивидуацията на момчетата и девойките. Според това пояснение, за момчетата и мъжете,
развиването на мъжествеността нормално включва оценяване на автономността, правата, откъсването от другите и независимостта, като в това време другите хора и интимните връзки се преглеждат като рискове или спънки за преследването на тези полезности
Джилиган, 1982
Така се поражда „ вероятността на справедливостта “ (Хелд 1995; Блум 1988 представени отново там), която е водеща в обществото, в това число и през модерността. Неслучайно един метод към климатичната рецесия, който наподобява “справедлив ” в XXI век е вложението в търсене на други обитаеми светове, даже и за сметка на вливането на запаси в опазването на планетата. Подобна е и настройката, че “всеки самичък се избавя ” и “приоритет е личното оцеляване ” (на обособени човеци, групи, съсловия или държави) като етично допустима. Няма публична категория “климатични бежанци ” даже и в границите на една страна и надлежно ограничения за спасяването и приютяването им. В общественото пространство и в България рядко се приказва какво се случва с жертвите на, като наводнения, пожари и други. Застраховката е водеща (и постоянно неработеща) “мярка ” при катаклизми. Свидетели сме по какъв начин сега бежанци с друг цвят на кожата не могат да изоставен Украйна. Цветът на кожата, и надлежно – класата посредством пощенския ти код, остават водещите признаци кой ще живее.
В изследванията на Джилиган, с изключение на, че и гледната точка на “справедливостта ” не им е безусловно непозната, девойките и дамите са склонни да показват вероятността, която прави оценка интимността, отговорността, взаимоотношенията и грижата, като в същото време преглежда автономността като „ илюзорно и рисково търсене “ (Джилиган 1982, 48), в несъгласие с полезностите на привързаността. Тази вероятност е известна като вероятност на „ грижата “ (Фридман 1991; Драйвър 2005, представени отново там). “Феминистка ” не значи безусловно “женска ” – доста дами проповядват и легитимират принуждение, даже и “феминистки ”, и доста мъже или небинарни и флуидни хора се грижат.
Оттам следва цялостната вероятност за етиката на грижата като “феминистка философска вероятност, която употребява отношенчески и привързан с подтекста метод към морала и вземането на решения ” (вж Енцикопедия Британика). Американската философка Нел Нодингс твърди основополагащо, че грижата е в основата на морала. Тя преглежда взаимоотношенията като онтологично съществени за човечеството. Те дефинират от какво е формиран човешкият свят, където идентичността се дефинира от набора от взаимоотношения, които индивидите имат с други хора. Предполагайки, че грижата е повсеместен човешки признак, Нодингс твърди, че връзките на грижа (отношения, в които хората работят с грижа) са етично съществени за хората и по този начин обобщава цялостната позиция към етиката на феминистките учени и философи. Неслучайно екофеминизмът е едно от първите придвижвания за запазване на околната среда, а самата природа и съществата в нея се преглеждат като главен ангажимент на феминистките старания.
Източник: Науката като на първо място нравственос Конвенционалната просвета постоянно бива показана като единствената просвета. Тя произлиза от методите на естествените науки, в така наречен парадигма на позитивизма, които всекидневно, изключително в България, се придвижват върху публичните науки – и надлежно, върху науката за климата. Гарик (2000), обаче уголемява тази картина като разказва и други научни рамки и приликите и разликите сред тях: изключително интерпретивистката парадигма и сериозната парадигма. В последните 30 година от ден на ден се регистрира равностойността на интерпретивизма и сериозната обществена просвета като даже превъзхождащи позитивизма парадигми, когато става въпрос за задачите и на схващане, и на смяна в публичната сфера. От тази позиция, акцентът върху позитивистката просвета при проучването на климатичните промени и решенията по климата е даже рисков.
Гарик разказва другите парадигми посредством основните съставни елементи на научния способ на публичните науки:
онтология – по какъв начин наподобява, от какво е формиран светът, който изследваме, т.е. какво съставлява битието;епистемология – по какъв начин знаем и можем да узнаваме това, което знаем за битието;методология – какви техники за узнаване и научаване използваме.
За позитивистката просвета дебатите са проведени към “обективните обстоятелства ”, които се смята, че построяват битието ни – посредством измервания на климатичните промени (дали е захлаждане или стопляне, дали е закономерно и “нормално ” в исторически проект, какви са равнищата на замърсяване, какъв брой души са наранени, какви територии и пр.). За интерпретивистката просвета светът е формиран от смисли и прекарвания, т.е. индивидуалност. Съответно акцентът е върху проучването на прекарването на климатичните промени, върху мотивациите ни да вредим или не, и да подхващаме дейности или не. Критичните подходи преглеждат битието като формирано от властови динамичности, по този начин както го познаваме в последните 10 000 години – учредено на доминация, употреба и принуждение. Съответно всяко научно знание би трябвало да е тясно обвързвано с постигането на естетика във властовия баланс.
Като характерна цялостна рамка на мислене, феминистките епистемологии и рецензия на стандартната просвета могат да се отнесат към всяка една от тези парадигми, само че в най-развитата си форма, може да се каже, че принадлежат към сериозните подходи. Като ехтене на френския мъдрец Левинас и неговата позиция към “етиката като първа философия ”, феминистките учени преглеждат онтологията и епистемологията като нравственос на грижата. Това значи, че с цел да разберем връзките си със средата (с нейните системи и подсистеми) и процесите, свързани с климатичните промени, тяхното превъзмогване или най-малко превъзмогването на следствията им, нужната просвета не е биологията, физиката или географията, а преди всичко етиката.
Това води до доста друго схващане за епистемологията и преформулиране на главните постулати в това какво е “научност ”. Един от най-пълните прегледи на феминисткия метод на знание е възложен от американската философка Елизабет Андерсън (2020) и изключително рецензията, че “мъжките ” стилове и стандарти за научност “произвеждат познания, които не са потребни за хората в подчинени позиции, или които укрепват половата и други обществени йерархии ”. Това може да се отнесе в забележителна степен и към преобладаващите научни отчети върху климата.
Феминистките способи на правене на обществена просвета предизвикват теории, които подкрепят егалитарни и освободителни придвижвания.
Те пазят тези развития като прогрес в познанието и методите на узнаване и учене – надлежно и на взимането на решения. Основните характерности на тези подходи, и по какъв начин те ни оказват помощ да разберем полето на климатичните промени, са:
Узнаващите постоянно са разположени: ние съществуваме единствено по отношение на подтекста ни ( “Какво е обществена екология? ”). Това е и тясно обвързвано с цялостната наклонност на преформулиране на вътрешното ни прекарване за света като интерсубективно – както споделя Левинас, “човекът не среща другите, а самичък по себе си е среща ”. Това води и до разбирането, че индивидите не са “умни ” или “глупави ”, “лоши ” или “добри ”, “полезни ” или “опасни ” и така нататък, в това число и във връзка с климатичните промени, а завършени от средата си. Съответно, смяната на мотивациите, настройките и държанията изисква смяна в материалните и отношенчески условия, в които хората са сложени. Рядко да вземем за пример се приказва за връзката сред неравнопоставеността по отношение на климата, съчетана с беднотия.Феминистка доктрина на гледната точка: овластяване на потиснатите да подходят, схванат и изразят своята позиция. От тази вероятност следва, че фокусът би трябвало да е върху разбирането на тези, които са най-засегнати от климатичните промени, както и върху тези, които изпитват най-големи на практика и материални компликации да ги адресират. Това значи акцент върху опцията те да осмислят и приказват за това по какъв начин се трансформира животът им, по какъв начин те вземат участие и от какво имат потребност.Феминистки постмодернизъм: вероятностите на индивидите и групите, към които принадлежат, постоянно са фрагментирани. Следователно се слагат под въпрос, или най-малко се подлагат на преосмисляне, базисни идентичностови понятия, които считаме за даденост като: “мъж ”, “жена ”, “човек ”, “ром ”, “българин ”, “гражданин ”, “беден ”, “престъпен ”, “бежанец ” и прочие Импликациите на преосмислянето на тези категории в светлината на климатичните промени са големи. Те ни водят към незабавна нужда да възприемем една космополитна позиция към света и едни към други. Тази космополитна позиция се основава на признание на неизбежната ни причинност, споделената ни накърнимост, пред която всички сме равни – в това число всички живи същества на планетата. Оттам следва приоритизиране на гостоприемството, грижата и солидарността като предпоставки, по-важни даже и от намаляването на въглеродните излъчвания, защото самото понижаване на въглеродните излъчвания директно и непосредствено зависи от възприемането на тази настройка и от последващите материални, на практика, стопански и политически решения. Феминистки емпиризъм: емпиричността (т.е. непосредственият опит) е първостепенна легитимираща мощ на всяко знание. Това значи, че фокусът на обществените проучвания не би трябвало да бъде безусловно и само върху статистиката и изследванията на настройките и публичното мнение. Много по-важна и незабавна е потребността да се изследва какво се случва с хората в всекидневието и в житейските им траектории, по какъв начин направляват в изменящия се свят и по какъв начин вършат своите избори. Една такава рамка на социологически, психически, стопански, културни и политически проучвания би разкрила картина, която още веднъж демонстрира водещата роля в климатичната рецесия на неравнопоставеностите, употребата, насилието, бедността.Екофеминизмът като опция на секюритизацията на климата
Екофеминистки митинг. Той споделя, че дамата приказва с природата. Че чува гласове отдолу под земята. Че вятърът духа в ушите ѝ, а дърветата ѝ шушукат. Че мъртвите пеят през устата ѝ и плачът на бебетата е явен за нея. Но за него този разговор е завършил. Той споделя, че не е част от този свят, че е подходил към този свят като чужденец. Той се разграничава от дамата и природата.
Сюзън Грифин
Екофеминизмът е водещото обществено и политическо придвижване, което произлиза от тези съображения. Обобщено от Бъкингам (2015), екофеминизмът, както и обществените придвижвания, от които на собствен ред е произтекъл, е по едно и също време политически активизъм и интелектуална рецензия. Той сплотява феминизма и екологията като твърди, че и господството над дамите, и утежняването на околната среда са последствия от патриархата и капитализма. Следователно, акцентира авторката, всяка тактика за справяне с едното от тях би трябвало да регистрира въздействието му върху другото. Равенството на дамите не би трябвало да се реализира за сметка на утежняване на околната среда – да вземем за пример повече уреди за икономисване на грижлив и домашен труд, които са екологично нездравословни. Но и подобренията в околната среда не би трябвало да се реализират за сметка на дамите – да вземем за пример, лишаването от облекченията за грижлив и домашен труд, който е феминизиран и непризнат. Според екофеминизма, споделя Бъкингам, “само, в случай че се извърнат сегашните полезности, като по този метод се даде преимущество на грижата и съдействието пред по-агресивното и преобладаващо държание, може да се извлече изгода както за обществото, по този начин и за околната среда ”.
От позиция на политическата екология, както отбелязва Кларк (2012), екофеминизмът е една от най-сложните и изобретателни метафизичен екологии. Донякъде, той натъртва на въпросите на персоналния живот, полезностите и духовността. По-важно е, че се занимава предпочитано с световния обществен ред и мястото на дамите в международната стопанска система.
Климатичните промени и ограниченията за справяне с тях в последните десетилетия се слагат в полето на сигурността, наред с проблеми пред света, дефинирани като проведена престъпност, незаконна миграция, тероризъм. В книгата си Етика на грижата – един феминистки метод към сигурността, Фиона Робинсън (2011) споделя, че думата „ сигурност “ произлиза от латинския корен securus, който значи „ без грижи “. От тази позиция, сигурността освобождава индивида от паниката за личната им сигурност, която им дава опция да се грижи за другите хора, живи същества и планетата.
Екофеминизъм. Източник: Тези избрания, акцентира Робинсън, демонстрират един абсурд, характерен на концепцията за сигурност: “докато постигането на положение на независимост от паника или безпокойствие, или да бъдеш в равнодушие, може да наподобява желателно, повърхностното схващане на сигурността е положение, което може да прикрие мрежи от обществени връзки, които обезпечават непрекъсната поддръжка и внимание към потребностите ”. С други думи, в нейния роман, възприятието на сигурност най-често е резултат от възприятието на обвързаност, съгласуваност и включване, а не от самите патронизиращи, милитаризирани или наказателни ограничения за сигурност. Задача на проучванията на сигурността, надлежно, от позиция на етиката на грижата като просвета, следва да бъдат проучвания на положенията и ситуациите, които ни пречат да бъдем сигурни, т.е. нетревожни и безгрижни, тъй че да можем да осъществяваме капацитета си, а обществото да се развива прогресивно – в това число и от позиция благосъстоянието на планетата и живите същества.
В този смисъл, “сигурността ” не е държавната или националната сигурност, както всекидневно се има поради в формалния дискурс (т.нар. “секюритизация ”). Затова и феминисткият метод не наподобява на преобладаващите подходи към „ проучванията на сигурността ”. За Робинсън този метод се основава на грижата ни един към различен и към света като цяло, само че грижа, която не е патронизираща, а овластяваща и еманципираща. Така загрижеността за планетата следва да е неразривно обвързвана със сигурността на всички хора, които могат и способстват за климатичните промени и за оправянето с тях. Женският труд и употребата на дамите (в фамилията, семейството, на работното място, в агрокултурата и в секс индустрията), филантропичните интервенции и техните провали, миротворчеството и патронизиращите му рамки, здравето през призмата на грижовния труд и прочие привидно несвързани явления и фактори, се оказват неразривно свързани и с околната среда.
Тази връзка, съгласно Робинсън, работи и в другата посока – екологичната сигурност е основополагащ дирек на сигурността, дефинирана като “свобода от паники ” и опция за разрастване на потенциала на обособените човеци и на човечеството като космополитна общественост, наред с филантропичната, публичната и джендърната сигурност. Това значи признание на взаимното конституиране на индивида и на естествения свят като причина за развиването на водещ метод към човешката сигурност. Съответно, и допуска не просто нравственос на “грижата за околната среда ”, а “етика на грижата, разбираща морала като ситуиран в отговорностите и практиките на грижа в подтекст на мрежи и взаимоотношения ” (пак там, стр. 144).
От тази позиция, моралните връзки на грижа не могат да бъдат открити с неодушевени неща или характерности на естествената среда. Здравето и процъфтяването на естествената среда би трябвало да се схващат като неразривно свързани със здравето и просперитета на хората. Подчертавайки, че нашата дарба да се грижим за другия зависи главно от способността ни да поддържаме здрава естествена среда, Робинсън отхвърля и инструменталния мироглед за природата. Тя предлага да осмислим морално околната среда единствено в подтекста на нашата връзка с нея – съответната и ненасилствена грижа, като цялостна предиспозиция изисква да се работи сдържано и търпеливо, да се признава и обслужва
фундаменталното значение на хубавичко биосфера не дотолкоз, доколкото тя може да обслужва нашите апетити за консумация, а дотолкоз, доколкото би трябвало да работим с нея, в и посредством естествената среда, с цел да даваме и получаваме, да се грижим съответно и да сътворяваме и поддържаме сигурен и резистентен дом за нас и за бъдещите генерации
отново там, стр.145
Робинсън дестабилизира преобладаващата изразителност по отношение на околната среда като приоритет на сигурността. Тя акцентира, че няма в съгласие определение за екологична сигурност или за екологична неустановеност. “Секюритизацията ” на околната среда се оказва значително агитационен прийом, употребен за „ придаване на възприятие за неотложност и приоритет на природата “ като по този начин хората се опълчват на природата, което има тежки последици и от позиция на настройките на елементарния човек, и на методите, по които той се третира от разработващите политики. Идеята е, че посредством наименуване на нещо като опасност за сигурността, то ще може да получи по-голям политически приоритет и запаси, ще се стигне до “мобилизиране и обосноваване “, като се пренасочва обществената сила към възстановяване на положението на околната среда. Това, несъмнено, не се случва. Впрочем, както виждаме и сега, когато светът е на прага на Трета международна война, секюритизацията сама по себе си е болен метод, който ни води към злополука.
На пръв взор наподобява прекомерно амбициозно да адресираме едновременно проблемите на дамите и грижовния труд, на употребата на хора, животни и естествени запаси, на миротворчеството, на филантропичните интервенции и други проблеми, с които се сблъскваме и които стават и ще стават все по-актуални, в случай че не променим посоката. Като цялостна рамка, систематичният и феминисткият метод, обаче ни разрешават да създадем точно това, и даже показва нуждата тези проблеми да бъдат обсъждани в едно цяло.
*Заглавна фотография източник: Pixabay
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ