Едно време се е обичало и по този начин. И не е било неприятно, по никакъв начин даже…

В жегавата юлска нощ нещо шуртеше до слоговете. Притихналата улица в края на дребния град беше, като изметена и асфалтът светеше под тъничък пласт летен прахоляк. Щурците пееха, а мирисът на реката насищаше всичко това с от дълго време забравена идиличност. Тихи дребни стъпки се прокрадваха по бордюра и след това заглъхваха. Мария не бързаше. Спираше вдишваше от нощния студ и след това продължаваше надолу и все надолу към реката. Шуртенето се засилваше. Марица беше почнала да приижда още в късния следобяд, само че никой не й обърна внимание. Хората брулеха прецъфтелите вишни с аромат на вкиснало, опъваха найлони да падат по тях жълто-кафявите сливи за ракията, вечеряха изпръхналите хлябове с малко сирене и каквото има, целуваха се по крайпътните отбивки, прибираха се от нивите си, правеха обич в напечените от дневната горещина дребни стаи и наливаха изстудената вода, седяла в мазето при мишките и сладката.

А реката стартира постепенно да надига своя глас. Първо беше леко боботене, след това се усили съвсем до оня тътнеж на водопад, който рядко се чуваше в това безшумно място, а по-късно, когато си откри път по засъхналите завои и застоялите вади, цялостни с плевели, шумът й понамаля задоволително, с цел да си кажат локалните, че нищо ужасно няма. И то в действителност нямаше, най-малко за тези, които в този момент умерено спяха под чаршафите в тая необикновена юлска нощ. Страшното беше единствено в диханието на Мария. Тая дребна нощна скитница, чиято пазва ритмично се надигаше под бархетната рокля.

Отдавна избеляла от юлските слънца беше тая рокля. С цвят на разредено малиново вино. Видяла доста треви, пране на чешмата, простирана и обличана върху загорялата Мариина кожа. Тая селска дреха беше единствената лятна наслада в тоя град на безмълвни баби и публично мнение.

В този кей на целомъдрието, традициите и изобилните вечери за мъже с грубовати ръце и очи сини като на руснаци. Мария в този момент леко подръпваше крайчеца на тая си дреха, оглеждаше се страхливо, криеше се в сенките и бършеше тънките струйки пот, спускащи се като бримки по челото и сред гърдите й. Тя беше разчувствана и плаха, като сърна, уверена и решителна, като ония дами, които я бяха отгледали. Като баба й Гюла, като майка й Катерина, като вуйна й Радост, които тъкмо е с тоя спокоен дебелоглав и непримиримост, с тея блестящи като въглени черни черешови очи, неприсъщи за никой от селото, реализираха всичко, което си бяха наумили. И в този момент Мария със същата тая родова насоченост, със същия плам и жар беше към този момент извървяла към седем километра от оная висока махала, та чак до дребния град и неговите крайни квартали. Като омагьосана вървеше надолу и все надолу към реката. Ще кажеш, че като че ли някаква невидима мощ я теглеше, омайваше я и я викаше тихичко, протяжно, като сватбарска ария.

Не носеше у себе си Мария ни кибрит, ни огниво и тук-таме по камъните, дето пътят свършваше, се препъваше и като че ли на себе си се смееше. А долу, там при слоговете различен мирис с прекъсвания мътеше водата. Един висок към 1,85 контур се извисяваше сред акациите, наджапал в края на бурната вода се опитваше да се прикрие. Нескопосано, слисано, обезпокоеното. Високият му растеж не му позволяваше ни да приклекне, ни да се изправи в целокупност. Ръцете му бяха фини, дълги, други. С пръсти като че ли не познали селски труд. Ни секира хващали, ни мотика. И алкохолик не бе тоя чудноват човек. Ръцете му не трепереха, ризата му, добре изгладена и затъкната на кръста, издаваше оная непорочност и грижливост на градските хора. Сега той от раздразнителност може би беше извадил ножлето си, остро и ослепително, и дялкаше един пай дърво. Малко беше дръвчето, като пръчка, само че се огъваше и подчиняваше в ръцете на индивида, все едно беше от глина или от оная мека вуна, която се тъчеше в фино влакно под пръстите на старите и опитни дами. Остри и внезапни бяха придвижванията му, уверени, а ножлето самичък единствено блясваше на оскъдната лунна светлина. Дори Марица забави хода си да погледа скитника и неговата дърводелска работа, майсторска, тънкописна. И точно за него Мария събу вехтите си сандали. Боса искаше да стигне до тоя човек.

Прежадняла, с разпуснати коси, разбъркани от вятъра. С крайници посивели от селската прахуляк, като че ли изгоряла, като равнища, като стърнище искаше да иде до тая река да изгаси пожара си.

И се чу да пукат клони под нечии стъпки и луната стана по бледна, по безшумно засвети и се стресна майсторът. Тънка струйка алена кръв прокапа по палеца му и попи в рохката крайречна почва. Загледаха се, ножът падна безшумно сред двата камъка до крайници на индивида. Позна той тея пламтящи очи и роклята, избеляла от предходни обичи. От тежък труд и очакване. Нищо не сподели Мария, остана права на два разкрача разстояние от него. Като топола се изправи, с оная фамилна горделивост, с достойнството на жена, която няма доста за губене.

Остави го да я погледа. Да я мери от горе до долу с точността на стрелец, който не желае да стреля. Не приближи и той, ръцете му изтръпнаха, лека студенина се прокрадна по цялото му тяло. Какво искаше от него тая чудна жена. Как не я бе боязън да идва тука, в слоговете и да го гледа безсрамно, остро, зорко, като приятел, като равна нему. Нещо удари Мария по крайници, наведе се, взе го. На парчето дърво имаше издялкано цвете. Тънко, с венчелистчета и дълга ръкохватка, която се виеше по цялата му дължина. Цвете с искри в края, като ония водни лилии, които Мария беше виждала по таблите на изписаните кревати. В края на дървото едно малко „ м “ беше изписано. Разкривено, недодялано, бързо, с капка кръв по края. „ Нямам си огниво да те видя! “, се чу сподавеният мъжки глас.

Като вятър планински беше тоя глас. Между два хребета застанал, като че ли правещ ехтене, мощен, прецизен, шокиращ.

Мария бръкна в джобовете, не беше взела нито кибрит, нито величие. Луната не искаше да се покаже, да им свети, да се видят. Чуваше се единствено тоя тътнеж на реката, като че ли все по-близо и по-близо. После нещо внезапно се пропука и малко по-нагоре клони започнаха да се чупят и камъни да се търкалят. В тая тежка юлска нощ, ще кажат след това, на четири бента, Марица скъсала стените, като корда и занесла всичко що имало по поречието. Много животни се издавили тогава, доста ниви се наводнили, дето били по на ниското. А хората, живеещи по краищата на дребния град, наизскачали от леглата си като подплашени сърници. По-късно и друго ще приказват – изчезнали от града нямало и от горното планинско село никой не липсвал. Търсили и по наносите и калните блата, дето в този момент се били образували от наводнението. И под мостовете търсили, два отнесени от бурните води, само че нищо не разкрили.

В различен град, на друго място един пътуващ художник се бил устроил в дребна къща до реката.

Всеки ден на простора се окачвали няколко ризи и чаршафи и една басмена рокля. Избеляла като малиново вино, фина, съвсем прокъсана от слънчевия зной, изгоряла, жадна, остаряла.

Художникът все дялкал нещо в двора, бил довел и жена със себе си. За предишното й нищо се не знаело. Като наводняване била тая жена. Неясна за съселяните на художника, тъмна, блестяща, с коси неравни като запустяла равнища. В съботите на пазара продавала кибрити с издялкани дървени кутийки и ръчно топени клечки в лепкавия барут. Се по този начин стояла гордо, като че ли някой нещо й дължи, решително и остро. Тая странна жена и тоя чудноват мъж не се задържали на едно място по доста. Някои дори споделят, че били като самовилите. Неуловими, някак по-встрани от хората.

Често се питали селяните дали са същински или духове някакви на влюбени от дълго време. Единствено купените кибрити, издялкани от него, и с клечки, направени от нея, стояли по шкафовете на хората, да дрънчат, да палят, да угасват и да припомнят, че съществуват тея двамата.

Че има още кой да свети в нощите, когато водите са огромни, когато ни заливат, без даже да видим, когато тишината не е за предпочитане, тъй като друго значимо има. Като рокля за обичане, като съчка за величие. Като любов за повличане. Нарочно и по наводняване. Да припомнят, че има кой да свети и за другите.

Инфо: http://www.goguide.bg