Не „губим“ майките си – реалността е доста по-сурова
Една човешка изповед, излята напряко от сърцето, развълнува обществената мрежа Фейсбук по целия свят. Авторът, Дейв Фергюсън е публицист и музикант. Статията бе публикувана в английския вестник Guardian. Толкова същински може да звучи единствено преживеният горчив житейски опит. Прочетете го и мислете върху прочетеното , написа Мениджър NEWS.
Този месец две мои близки приятелки – някогашна съученичка и остаряла обич – изгубиха майките си. Седя и се мъча да им напиша съболезнователни картички, само че цялата некомпетентност на всичко, което се пробвам да кажа – изключително откакто и аз изгубих своята преди 18 месеца – ме слага в мъчно състояние.
„ Съжалявам, че загуби майка си “, звучи като че ли индивидът е оставил майка си в мола или в другите си панталони. Тези думи даже не стартират да отразяват разбирането ми за това, какво е да загубиш майка си; че даже гибелта да е настъпила добродушно след дълга битка, възприятието прилича неочаквана раздяла, ампутация.
Не сме „ изгубили “ майките си. Използваме този асортимент на думи, с цел да сме учтиви, само че в реалност сме станали „ безмайчини “ – както Мария-Антоанета е останала без глава. Усеща се като нещо насилствено; сурово и фундаментално; болежка, която стига чак до сухожилията и костите. Нашите майки са първата ни небесна корав, безусловно, първият ни дом, вселената, от чиято материя с основани.
И фактът, че това е болежка, с която всички родили се същества би трябвало да се сблъскат, не прави сбогуването с майката по-лесно.
На скърбящите си приятелки бих споделил: „ Съвземете се. “ Скръбта с сходни мащаби е като физически предмет, който организмът би трябвало да изхвърли.
Чичо ми се е бил във Виетнамската война и е бил наоколо, когато негов другар стъпва върху мина и умира незабавно. Чичо ми оцелява, само че е тежко ранен. Години наред по-късно късчета от шрапнели започваха да намират своя път на открито, през плътта му.
Скръбта е като тези парченца – в нас и би трябвало да излезе. Няма директни пътища. Бъдете готови за неочаквани детонации от усеща, които ни връхлитат в несъответствуващи моменти. Веднъж, виждайки майка с дребните й близначета в локалния супермаркет, трябваше да зарежа цялостната с покупки количка и да се изстрелям вън от магазина, с цел да поплача в колата – мощно, грозно, давещо стенание.
През първата година от загубата си безшумно се вманиачих по викторианските траурни традиции. Редовно ревизирах календара, с цел да видя по кое време би трябвало да сменя черната лента с камгарен плат, на коя дата би трябвало да смъква черната пандела от врата на дома си и какъв брой дълго – като мъж в фамилията – би трябвало да нося черна лента към ръката или на шапката си – обръщение към света, което гласи, „ Бъдете деликатни с мен. Страдам “.
