Баба Мария разкри как е доживяла до 100 без грам здравословно хранене
Единствената жива жена-партизанка у нас Мария Хаджииванова навърши 100 години. Баба Муша, както е известна, е родена на 2 септември 1919 година в град Якоруда. Животът и е минал през разнообразни исторически стадии за страната, само че тя и до през днешния ден остава вярна на комунистическата концепция, написа "Труд ".
В благоевградския и апартамент роднините и бяха спретнали празненство за вековния и празник, като изненадата за нея беше торта, на която бе направена от шоколад пушка с патрони. Тя постоянно е била доста горда, че като партизанка е имала пушка и е взела участие в акции. Затова и на най-видно място на витрината и в хола стои преснимана фотография от това време, когато е била млада партизанка с пушка в ръка.
Баба Муша има сурово изражение на кален войник, лицето и само се озарява, когато вижда внуците и правнуците.
От неспокойствие мъчно приказва, само че все пак като видя цифрата 100 на тортата сподели с възприятие за комизъм: ооо, не са доста, дано изкарам до 150 пък ще забележим след това. А вие гледайте и следващата година да сте на линия на този ден.”
Баба Муша не следва някакви правила за хранене или режим на живот, няма загадка рецепта за дългоденствие. Живяла е много сложен живот. Казва, че дълголетието и е евентуално е наследствено, майка и Риста е умряла на 96 години. Тя има три деца, от които две са умряли, а третото -дъщерята Роза в този момент я гледа и обгрижва. Баба Муша пък споделя: „ Не знам за какво пребивавам, несъмнено с цел да изживея и живота на умрелите ми деца.”
След 100 години живот признава, че към този момент не и се приказва за предишното. Но пък политиката и все в устата, не изостава и всяка вечер гледа с интерес новините.
„ За мен в никакъв случай не е имало алтернативата дали да сменя идеалите и партията, аз постоянно съм казвала един живот-една партия. А в този момент като ги виждам тия днешните, без проблем се пребоядисват и скачат поради ползи от една в друга партия. Тия младите нямат идеали, а единствено гледат сметката. Това не го приемам”, споделя през днешния ден столетницата.
Фактите за нея споделят, че от 1941 до 1944 година е била взаимозависимост сред 4-та оперативна зона и локалното управление на якорудския отряд „ Никола Парапунов”. От 1944 до 1945 година дружно със брачна половинка си Георги Хаджииванов са били партизани в този отряд, работил в региона на Белица и Якоруда. Съпругът є е бил политкомисар, а след 9 септември – ръководител на Окръжния национален съвет в Благоевград.
„ Бяхме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака имаше,но не познавах никой от тях, срещнах се с някои от тях чак след 9-ти спетември. Днес от отдалеченост на времето споделя,че в действителност е имало и такива, които се качвали за по една нощ в гората, след това слизали, с цел да се вършат близки на новата власт.
„ У нас идваха ръководителите на 4-та оперативна зона. Като почина Парапунов – погубен от засада на Баларбаши, на негово място застана Никола Рачев. А моят мъж – Георги Хаджииванов отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни”, спомня си столетницата.
В отряда е имало с изключение на българи и роми и мохамедани. Всички желали независимост и в никакъв случай повече фашизъм.
„ Това че бях единствено аз жена, не ме правеше друга. Наравно с мъжете давах наряди, постови, участвах в акции, не е имало разлика. Първо минах образование и чак по-късно ми започнаха дежурствата”, спомня си партизанката.
Заради присъединяване и в една от акциите я награждават със сръбска пушка. Жената признава, че това и е донесло най-голяма наслада в живота.
„ По-страшно беше като бях ятачка, тъй като нямах оръжие, полицията ни търсеше. А горе в гората беше елементарно – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше непрекъснато изложен на заплаха, споделя баба Муша. Спомня си, че един ден когато отряда излязъл в акция, тя останала, с цел да гледа бременна жена.
Слушала радио и по този начин чула известието, че Съветската войска влиза в България. Тогава тръгнали да слизат от гората. Било 9-ти септември.
„ Имаше тържества и салюти и всички се поздравявахме с думите: „ Надвихме ги” Това беше думата. Заедно със Съветската войска надвихме.” А след това пристигнали медали и награди.
След 9-ти септември всички бяхме ангажирани да строим нова, свободна България. Трябваше да се строят пътища. За 11 години се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва. Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благоевград два пъти, Димитровград.
За някои неща партизанката премълчава, не желае да приказва. Но споделя, че не съжалява за нищо от това, което е направила.
В благоевградския и апартамент роднините и бяха спретнали празненство за вековния и празник, като изненадата за нея беше торта, на която бе направена от шоколад пушка с патрони. Тя постоянно е била доста горда, че като партизанка е имала пушка и е взела участие в акции. Затова и на най-видно място на витрината и в хола стои преснимана фотография от това време, когато е била млада партизанка с пушка в ръка.
Баба Муша има сурово изражение на кален войник, лицето и само се озарява, когато вижда внуците и правнуците.
От неспокойствие мъчно приказва, само че все пак като видя цифрата 100 на тортата сподели с възприятие за комизъм: ооо, не са доста, дано изкарам до 150 пък ще забележим след това. А вие гледайте и следващата година да сте на линия на този ден.”
Баба Муша не следва някакви правила за хранене или режим на живот, няма загадка рецепта за дългоденствие. Живяла е много сложен живот. Казва, че дълголетието и е евентуално е наследствено, майка и Риста е умряла на 96 години. Тя има три деца, от които две са умряли, а третото -дъщерята Роза в този момент я гледа и обгрижва. Баба Муша пък споделя: „ Не знам за какво пребивавам, несъмнено с цел да изживея и живота на умрелите ми деца.”
След 100 години живот признава, че към този момент не и се приказва за предишното. Но пък политиката и все в устата, не изостава и всяка вечер гледа с интерес новините.
„ За мен в никакъв случай не е имало алтернативата дали да сменя идеалите и партията, аз постоянно съм казвала един живот-една партия. А в този момент като ги виждам тия днешните, без проблем се пребоядисват и скачат поради ползи от една в друга партия. Тия младите нямат идеали, а единствено гледат сметката. Това не го приемам”, споделя през днешния ден столетницата.
Фактите за нея споделят, че от 1941 до 1944 година е била взаимозависимост сред 4-та оперативна зона и локалното управление на якорудския отряд „ Никола Парапунов”. От 1944 до 1945 година дружно със брачна половинка си Георги Хаджииванов са били партизани в този отряд, работил в региона на Белица и Якоруда. Съпругът є е бил политкомисар, а след 9 септември – ръководител на Окръжния национален съвет в Благоевград.
„ Бяхме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака имаше,но не познавах никой от тях, срещнах се с някои от тях чак след 9-ти спетември. Днес от отдалеченост на времето споделя,че в действителност е имало и такива, които се качвали за по една нощ в гората, след това слизали, с цел да се вършат близки на новата власт.
„ У нас идваха ръководителите на 4-та оперативна зона. Като почина Парапунов – погубен от засада на Баларбаши, на негово място застана Никола Рачев. А моят мъж – Георги Хаджииванов отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни”, спомня си столетницата.
В отряда е имало с изключение на българи и роми и мохамедани. Всички желали независимост и в никакъв случай повече фашизъм.
„ Това че бях единствено аз жена, не ме правеше друга. Наравно с мъжете давах наряди, постови, участвах в акции, не е имало разлика. Първо минах образование и чак по-късно ми започнаха дежурствата”, спомня си партизанката.
Заради присъединяване и в една от акциите я награждават със сръбска пушка. Жената признава, че това и е донесло най-голяма наслада в живота.
„ По-страшно беше като бях ятачка, тъй като нямах оръжие, полицията ни търсеше. А горе в гората беше елементарно – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше непрекъснато изложен на заплаха, споделя баба Муша. Спомня си, че един ден когато отряда излязъл в акция, тя останала, с цел да гледа бременна жена.
Слушала радио и по този начин чула известието, че Съветската войска влиза в България. Тогава тръгнали да слизат от гората. Било 9-ти септември.
„ Имаше тържества и салюти и всички се поздравявахме с думите: „ Надвихме ги” Това беше думата. Заедно със Съветската войска надвихме.” А след това пристигнали медали и награди.
След 9-ти септември всички бяхме ангажирани да строим нова, свободна България. Трябваше да се строят пътища. За 11 години се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва. Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благоевград два пъти, Димитровград.
За някои неща партизанката премълчава, не желае да приказва. Но споделя, че не съжалява за нищо от това, което е направила.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ