(Eating Man by Jacob Jordaens) Болестта като език на душата

(Eating Man by Jacob Jordaens)

Болестта като език на душата

Болестните картини са израз на първообраза, който е надълбоко затвърден в матрицата на действителността. Своя нереален израз те откриват в прастарите правила и техните взаимоотношения. За да установим трайно въздействие върху болесттите, не е задоволително да предприемем повърхностни козметични промени. Всъщност една картина в никакъв случай не може да бъде пребоядисана вечно, тъй като заложеният в нея прототип не изчезва напълно просто. В най-хубавия случай болестните картини могат да се разменят в тяхната заложена за несъмнено време рамка. Опасността на алопатичните способи на научната медицина, само че също и на така наречен положително мислене се състои в използването на химически лекарства или други подобаващи средства единствено върху повърхностното равнище на другояче надълбоко разположения прототип. Истинското лекуване изисква опция в границите на авансово заложения прототип. Ако просто се възпротивим посредством неговата диаметралност, това ще сътвори краткосрочно облекчение, само че казусът ще ескалира в дълготраен проект.

Битката прави съперника по-силен и с течение на времето против него би трябвало да се издигат все по-яки стени. Който лекува с кортизон кожната си екзема, като с магическа пръчка ще я отстрани от кожата си, само че съответната сила нахлува в дълбочина – най-малкото в белите дробове – вторият наш контактен орган дружно с кожата. Колкото повече се опитваме да се оправим с кожната екзема, толкоз повече болестният капацитет нараства в дълбочина – при това еднообразно с приложените защитни ограничения.

Принципно сходен е казусът, когато опитваме да потушим тъгата си посредством радостни приказки и изказвания. Заедно с повърхностния слой от така наречен позитивни изказвания, нараства и депресивният капацитет. След  краткотрайното усъвършенстване – всъщност неправилно, само че на драго сърце тълкувано по този метод – изместената тематика по-късно се демонстрира на друго място.

Болестните признаци в действителност могат да бъдат разменени с душевни величини или облици на държание, само че последните би трябвало да са в благозвучие в прапринципен аспект, т. е. другите възможности не трябва да произлизат от противоположния полюс, а от същата символна верига. Те би трябвало по опция да наподобяват на своя прапринципен модел другояче казано, да бъдат хомеопатични. За да можем да отклоним силата към друго, само че съответстващо нагледно поле, е належащо главно да опознаем облика на болестта. Понеже едвам болестта в действителност лекува заболелия, той не може да се лиши от него или да го трансформира съгласно желанието си. Без своя признак пациентът е нездравословен и с нарушено равновесие. Ако е лекуван алопатично, т. е. посредством неговата диаметралност, нормализираното от самата болест равновесие се нарушава още веднъж.

Това положение може ненапълно да се обясни с един образец: който напълнява от нерви, развива признак, изпълняващ задачата да резервира равновесието му. Разглеждано като цяло, това съставлява наднормено тегло, което му обезпечава избран предпазен пласт против нелюбезната среда, а яденето става сурогат на удовлетворението – очевидно по-добър в съпоставяне със самоубийство заради непреодолима любовна тъга.

Ако алопатично посъветваме този пациент да съблюдава гладна диета, ще изложим  на заплаха неговото равновесие. Той ще изгуби дебелата си обвивка, без да има сурогат на този предпазен пласт и без да получи друго задоволство. Той не получава най-много извънредно нужното за него, а точно обич. Видът на тази обич, призната под формата на сладкиш и явно минаваща извънредно през корема, естествено не е идеалното решение, само че при всички случаи представлява  някакво отнасяне на тематиката. Наистина посредством сладкишите или други „ хубави неща ” засегнатият не получава това внимание, за което в действителност става дума, само че и това е въпреки всичко една форма на внимание. По отношение на неговия проблем гладната диета не би помогнала с нищо. Една хомеопатична интервенция би си сложила за цел да предложи на пациента нещо кардинално сходно на яденето. На душевно равнище това би била любовта с нейните сходства в смисъл на удовлетворение от насладата. Следователно пациентът би трябвало още веднъж да откри обект – ако не човек, тогава нещо друго, което да удовлетвори потребността му от обич. Ако би могъл да осъзнае своето увлечение към храната и да яде с същинска приятност, това би било даже по-смислено от цялостния отвод. Несъзнателната или полусъзнателна алчност към сладкиши е в действителност подхващане на тематиката, въпреки и не на напълно изтънчено равнище. Най-доброто позволение е приучването в обич към самия себе си.

Човек се ражда със своя прототип, който е формиран от разнообразни подчинени първообрази. Той може да се открие в генетичните заложби, в архетиповете, хороскопа, болестната картина или на други проекционни равнини. В хода на живота този прототип става настоящ в своите разнообразни аспекти. Никой не може да го избегне, той би трябвало да бъде напълнен, т. е. изпълнен с живот. Ако да вземем за пример някои детайли от неговата конструкция са опознати и прегледани в дълбочина благодарение на витален опит или терапия, то другите възможности за запълването са вероятни. Този продан в обсега на отвесните равнини съставлява шансът, който изведохме от философията на Болестта като път.

Образът на заболяването се основава, когато от равнището на съзнанието към тялото се плъзват духовно-душевни тематики. Тези тематики могат да се пречистят и по противоположен път от самите болести. При това пътят към изчистените картини на прапринципите облекчава обвързваните с него стъпки към други равнища на отражение на този принцип. Ситуацията може да се съпоставя с проучването на езици. Ако желаем да научим италиански, испански и френски език, най-лесно би било първо да изучим латински. От тази обща база се облекчават всички останали стъпки. Упорит труд за реализиране на партньорство вместо разтрошаване на бъбречните камъни – това би била целесъобразната терапия, основаваща се на прапринципното мислене. Бъбрекът е зависим на Венера, както прочее и партньорството; песъчинките, респ. камъните  са  подвластни  на Сатурновия принцип, към който можем да причислим и упорития  труд. На  телесно равнище бъбречните песъчинки подхождат на пясъка в скоростната кутия на партньорството. Засегнатите би трябвало да се разграничат от двата изплъзнали се към телесното правила - те могат да изберат съответното равнище.

Последвалите от това мислене оферти за терапия са предизвикателни, само че въпреки всичко принуждават преди малко изтласкания настрана противен принцип още веднъж да изплува в съзнанието. Ако някой не се съпротивлява против определена  тематика, той няма да я изтласка в сянка. В случай че той е принудил тематиката да се въплъти в проблем, неговите душевни сходства също ще бъдат неприятни.  Ако обаче не са неприятни, се предлага нерешителност. Близко е съмнението, че сходствата не са правилни. Вторичните  тълкувания  на  органите и телесните области се удават по-лесно на основата на прапринципите. Обстоятелството, че гърлото има нещо общо с присвояването, се вижда непосредствено от неговата функционалност и съответните избрания като „ стисната гуша ”, сребролюбец и други Връзката на коляното с колениченето и приклякването може да се разбере от самите коленни функционалности, до момента в който връзката сред бъбрека и партньорството по-лесно се долавя посредством познаването на прапринципите. Тя може елементарно да се изведе и от самата бъбречна функционалност, само че за това към този момент са нужни известни медицински знания

Избрано от: „ Болестта като език на душата “, Рюдигер Далке, превод Георги Кайтазов, изд. Лик, 1995 г.
Картина: Eating Man by Jacob Jordaens, chinaoilpaintinggallery.com