Днес характери явно трябва да се търсят с фенер, а

Днес характери очевидно би трябвало да се търсят с фенер, а и вероятно ще станеш комичен, в случай че тръгнеш да обикаляш измежду бял ден със запалена свещ. Тъй че желая да опиша историята на един човек, който постоянно бе имал усложнения с характера си, а по-просто казано, в никакъв случай не бе имал темперамент. Аз въпреки всичко съм обезпокоен, че вероятно не съм схванал в точния момент смисъла на този човек и че най-после той може да се окаже нещо като пионер и предвестител на една нова ера.

С него бяхме съседски деца. Когато той извършеше някоя от тези дребни пакости, които са така прелестни, че на човек не му се ще да ги споделя, майка му започваше да въздиша, тъй като пердахът, който му постановяваше, я уморяваше.

– Сине, сине – вайкаше се тя, – у теб няма и помен от характер; какво ли ще излезе от тебе?

При по-тежки случаи обаче се свикваше съвет с господин таткото и тогава пердахът получаваше известна церемониалност и строго достолепие, почти като при учебен празник. Преди началото му моят другар бе задължен собственоръчно да донесе на господин основния консултант в Сметната палата бамбуковата пръчка, която в главното си предопределение служеше за изтупване на облеклата и се съхраняваше от готвачката. А след багра синът трябваше да целуне бащината си ръка и признателен за упътванията, да измоли амнистия за грижите, основани на скъпите му родители. Моят другар вършеше тъкмо противоположното. Молеше се и скимтеше за амнистия преди пердаха и продължаваше да прави това с всеки нов удар; щом обаче всичко приключеше, той към този момент не отронваше нито дума, лицето му ставаше синкавочервено, той преглъщаше сълзи и слюнка и с пламенно разтъркване се мъчеше да отстрани следите от своите премеждия.

– Не знам какво ще излезе от това момче - споделяше тогава татко му. – Проклетникът няма никакъв темперамент!

Така в нашата младост характерът беше нещо, за което получавахме бой, въпреки и да го нямахме. Тук прозираше някаква неправда. Когато изискваха от моя другар да прояви темперамент и сегиз-тогиз прибягваха към съответните уточнения, родителите му твърдяха, че характерът съставлява логическа диаметралност на слабите оценки, бягствата от час, завързването на консервени кутии за кучешки опашки, приказването и тайните игри по време на урок, упорството в оправданията, разсеяността и улучените с прашката на някой лицемерен стрелец почтени птички. Ала въпреки всичко естествената диаметралност на всичко това бяха ужасите на наказването, страхът да не те заловят и угризенията на съвестта, терзаещи душата с разкаянието, което човек може да изпита, щом се забърка в някоя каша. Това бе всичко и за темперамент тук не оставаше нито място, нито ентусиазъм – той се оказваше изцяло непотребен. И все пак го изискваха от нас!

Изглежда, бе нужно да ни се предложи някаква опорна точка и от време на време това се вършеше по време на наказването на моя другар, като му се даваха уточнения от рода на:

– Няма ли в теб най-малко малко горделивост, подлецо! – Или: - Как можеш да лъжеш така долно!

Ала би трябвало да заявя, че и до през днешния ден ми е мъчно да си показва по какъв начин може да си горделив, когато ти зашлевяват пестник, или по какъв начин да покажеш гордостта си, до момента в който те постановат с пръчка. Гняв бих могъл да си показва, само че таман гневни не биваше да бъдем. Същото е и с лъготенето: по какъв начин другояче да се лъже, в случай че не долно? А може би несръчно? Когато премислям върху това, даже и през днешния ден още ми се коства, че тогава от нас, хлапаците, се е изисквало на първо място да лъжем чистосърдечно. Ала това бе един тип двойна игра: първо, не лъжи; второ, веднага като въпреки всичко лъжеш, тогава неистини непосредствено. Може би възрастните нарушители умеят да вършат сходна разлика, тъй като в правосъдните зали едно закононарушение постоянно се счита за изключително злостно, в случай че е осъществено невъзмутимо, внимателно и премислено. Но да се желае това от хлапетии, бе в действителност прекомерно! И аз се притеснявам, че не съм посочил така очевидно минусите на характера си, както моя другар, единствено тъй като не ме подложиха на такова грижовно образование.

Ала най-убедителни от всички наставнически изявления, които се отнасяха до нашия темперамент, бяха въпреки всичко тези, дето свързваха неговата печална липса с предизвестието, че един ден, когато станем мъже, той ще ни е извънредно нужен.

– И такова едно момче желае да ми става мъж! – бяха почти думите им.

Като оставим настрани събитието, че въпросът с " настояването " не бе доста явен, всичко останало най-малко доказваше, че характерът е нещо, от което ще имаме потребност едвам по-късно; защо тогава бяха всички тези припрени мерки още занапред? Точно така си мислехме и ние.

Макар че по това време моят другар нямаше темперамент, той ни минимум не усещаше неналичието му. Това стана едвам по-късно и стартира сред нашата шестнайсета и седемнайсета година. Тогава захванахме да вървим на спектакъл и да четем романи. Съзнанието на моя другар, което възприемаше по-живо от моето лъжливите съблазни на изкуството, бе превзето от облика на интриганта в градския спектакъл, от нежния татко, от героичния ухажор, от смешника, та даже от съдбовната салонна лъвица и от очарователната наивка. Той говореше към този момент единствено с подправени ударения, само че от веднъж бе придобил всичко от характерите, които обитаваха немската сцена. Когато обещаваше нещо, човек в никакъв случай не можеше да знае дали дава честната си дума като воин, или като интригант; случваше се да стартира нещо с подли планове, а да го приключи откровено, както и противоположното. Нас, приятелите си, посрещаше шумно, с цел да ни предложения внезапно да седнем и с галантна усмивка на бонвиван да ни предложи шоколадови бонбони; или пък ни прегръщаше бащински, при което измъкваше цигари от джобовете ни.

Ала всичко това бе нещо безобидно и почтено спрямо въздействието от четенето на романи. В романите могат да се намерят разказани най-възхитителните способи на държание за безчет житейски случаи. Големият минус обаче се състои в това, че житейските обстановки, в които човек попада, в никакъв случай не се покриват изцяло с ситуациите, за които в романите е планувано какво би трябвало да се стори или да се рече. Световната литература е голям магазин, в който милиони човешки души се изпълват с признателност, яд, горделивост, обич, жлъч, ревнивост, великолепие и подлост. Когато обожавана от нас жена стъпче възприятията ни в калта, ние знаем, че следва да й отправим укорително-прочувствен поглед; когато някой долен човек изтезава сираче, ние знаем, че би трябвало с един удар да го запратим на земята. Ала какво да сторим, в случай че обожаваната жена незабавно откакто е потъпкала възприятията ни, затръшне вратата на стаята си, така че прочувственият ни взор не може да я доближи? Или пък в случай че сред мерзавеца, който изтезава сирачето, и нас има маса с драгоценни чаши? Трябва ли да разбием вратата, та сетне да хвърлим през дупката гальовен поглед; следва ли първо да раздигнем деликатно скъпите чаши и тогава да нанесем осъществявания си с отвращение удар? В такива в действителност значими случаи литературата постоянно ни изоставя на произвола на съдбата; може би едвам след епохи, когато се опишат още повече неща, ситуацията ще се усъвършенства.

Между другото обаче това става източник на напряко неприятни прекарвания изключително за един грамотен човек, когато се намира в по този начин наречената житейска обстановка. Полуповдигнати вежди или стиснати юмруци, извит тил и запъхтени гърди, а душата му кипи от недоизказани фрази - всички не напълно подобаващи за случая и въпреки всичко не напълно неуместни; ъгълчетата на устата му непрекъснато се извиват нагоре и надолу, челото му се сбръчква тъмно и дружно с това се озарява, погледът желае по едно и също време да блесне укоризнено и да се сведе засрамено. Всичко това е извънредно досадно, тъй като човек, по този начин да се каже, непрекъснато наранява самия себе си. В резултат постоянно се появява това познато трепкане и кривене, което визира устните, очите, ръцете и шията, а от време на време обгръща и цялото тяло така неудържимо, че то се върти като винт, изгубил гайката си.

Един ден моят другар откри какъв брой по-удобно е да притежаваш единствено един темперамент, и то своя личен, така че се впусна да го дири.

Ала и тук не го отминаха нови завършения. Срещнах го отново след години, когато бе станал юрист. Той носеше очила, бръснеше си брадата и приказваше с спокоен глас.

– Ти ме изучаваш? – отбеляза той.

Не можех да отрека – нещо ме подтикваше да диря във външността му някакъв отговор.

– Приличам ли ти на юрист? – попита той.

Не желаех да му опонирам. Той изясни:

– Адвокатите гледат през пенснетата си по напълно избран метод, радикално друг, да речем, от този на лекарите. Може също да се каже, че всички техни жестове и думи са по-остри и по-отривисти от закръглените и в същото време недодялани придвижвания на богословите. Те се разграничават между тях, както фейлетон от проповед. С две думи – както рибите не скачат по дърветата, така и юристите си имат своя среда, която в никакъв случай не напущат.

– Професионален темперамент! – казах аз.

Приятелят ми бе удовлетворен от мене.

– Съвсем не беше така елементарно – отбеляза той. – В началото носех брада като на Христос, само че шефът ми забрани, тъй като не подхождала на един адвокатски темперамент. Сетне започнах да се обличам като художник, а когато и това ми не разрешиха – като моряк в отпуск.

– Но за какво, за бога? – попитах аз.

– Понеже, естествено, се съпротивлявах да приема професионален темперамент – отвърна той. – Ала най-лошото е, че не можеш да избягаш от това. Разбира се, има и юристи, които наподобяват на поети, както и поети, с тип на зарзаватчии, а пък зарзаватчии – с физиономии на мислители... Но всички те носят нещо, което припомня за изкуствено око, залепена брада или неприятно заздравяла рана. Не знам за какво, само че е по този начин!

Той се усмихна по своя фасон и добави покорно:

– Както ти е известно, аз нямам дори личен темперамент...

Припомних му неговите многочислени актьорски характери.

– Та това бе още младостта! – добави той с въздишка. – Щом човек стане мъж, получава като добавка и по един полов, народен, държавен, съсловен и географски характер; има темперамент на почерка, на линиите по ръката, на формата на черепа и вероятно още един, който произтича от разположението на звездите сега на раждането му. За мене това е прекалено много! Никога не знам на кой от тези мои характери да отдам право.

Отново се появи тихата му усмивка.

– За благополучие имам избраница, която споделя за мен, че въобще не владея темперамент, тъй като още не съм извършил обещанието си да се оженя за нея. Но таман по тази причина ще се оженя за нея, тъй като здравомислещата й преценка ми е извънредно нужна.

– Коя е годеницата ти?

– Според кой от характерите? Но знаеш ли – прекъсна се той самичък, – въпреки всичко тя постоянно знае какво желае! В началото бе едно приятно безпомощно момиченце, познавам го от дълго, само че научи доста нещо от мен. Когато неистина, тя го намира ужасно; когато утрин закъснея за адвокатската фирма, твърди, че в никакъв случай не ще мога да изхраня семейство; когато не се вземам решение да удържа на дадена дума, тя знае, че това правят единствено подлеците.

Приятелят ми се усмихна още един път. През тези години той бе благ човек и всеки го удостояваше с презрително-любезна усмивка. Никой не допущаше съществено, че той може да се издигне. Още външният му тип правеше усещане с това, че щом той заговореше, цялото му тяло се движеше: очите му избягваха непознатия взор, раменете, ръцете, китките му се мърдаха и най-малко единият му крайник пружинираше в коляното като пощенска везна. Както към този момент споделих, тогава той бе благ човек, непретенциозен, срамежлив и изпълнен със страхопочит, а от време на време биваше и противоположното на всичко това, но хората просто от любознание оставаха благосклонни към него.

Когато го срещнах отново, той се бе сдобил с кола, с онази жена, която бе станала негова сянка, и с уважавано и авторитетно състояние. Как бе постигнал всичко това, не знам; но допускам, че цялата загадка се заключаваше в следното: той бе напълнял. Неговата боязлива, преносима физиономия бе изчезнала. При по-внимателно вглеждане тя се оказваше на мястото си, само че покрита с дебела обвивка от плът. Очите му, които в миналото, щом стореше беля, можеха да гледат затрогващо и напомняха погледа на тъжна маймунка, в действителност не бяха изгубили своя напиращ от вътрешната страна искра, само че притиснати от подпухналите бузи, те всякога, когато желаеха да се обърнат настрана, се затрудняваха и заради това се взираха втренчено с някакъв надменно-изтерзан израз. Отвътре придвижванията му към момента бяха разнопосочни, само че външно се омекотяваха от тлъстите възглавнички в свивките и ставите, така че от всичко това произлизаше някаква сбитост и увереност. Такъв бе станал и индивидът. Блуждаещият му дух се бе сдобил със здрави крайбрежия и убеждения. Сегиз-тогиз у него проблясваше и нещо друго, но то към този момент не разпространяваше светлината си в индивида, а беше изстрел, който той даваше, с цел да направи усещане или да реализира избрана цел. Всъщност той бе изгубил доста неща спрямо преди. Всичко, което в този момент говореше, бе най-банален брътвеж, въпреки и да подсещаше добра и надеждна стока. А към предишното си той се отнасяше като към младежка палавщина.

Веднъж ми се удаде да го заговоря още веднъж по нашата остаряла тематика: характера.

– Убеден съм, че развиването на характера има връзка с методите за водене на война – поясни той, като се задъхваше - и заради това през днешния ден в целия свят темперамент може да се открие единствено измежду полудивите племена. Защото, който води война с нож и копие, би трябвало да има темперамент, в случай че не желае да загине. Ала кой през днешния ден би устоял с такава увереност против танковете, огнепръскачките и задушливите газове? Онова, от което имаме потребност в този момент, е не темперамент, а дисциплинираност!

Не му възразих. Ала най-странното бе – и по тази причина си разрешавам да запиша този спомен: до момента в който той говореше и аз го преглеждах, нито за момент не ме напусна възприятието, че в него още живее тогавашният човек. Той се спотайваше, затворен в месестото лице, повтаряне на първичния му облик в по-едър проект. Погледът му прозираше през погледа, думите му – през думите на другия. В това имаше нещо съвсем злокобно. Междувременно го срещах още няколко пъти и това усещане постоянно се повтаряше. Ясно можеше да се види, че на предходния човек, в случай че мога по този начин да се изразя, му се ще някой ден още веднъж да се появи на бял свят, но нещо го възпира да го стори.

1927
Роберт Музил

Ein Mensch ohne Charakter, 1927, превод от немски: Венцеслав Константинов

Снимка: essays - WordPress.com