Димитър Стоянов, коментар специално за Tribune.bg В края на 2021

Димитър Стоянов, коментар особено за Tribune.bg В края на 2021 година ще се навършат тридесет години от едно от най-знаменателните събития в новата международна история – разпада на Съветския съюз, който сложи фактическия завършек на Студената война и двуполюсния свят. „ Парадът на независимостите “ от 1991 година приключи с подписването на Беловежкото споразумение сред Елцин, Шушкевич и Кравчук и окончателното делене на 15-те републики, заели бъдещото постсъветско пространство. В идващите десетилетия то се трансформира в център на неустойчивост на фона на споровете в Централна Азия, Кавказ, Приднестровието и Украйна, до момента в който най-голямата част от легитимността на някогашния Съветски съюз, нуклеарният му боеприпас и мястото в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации минаха към Руската федерация. Трите десетилетия след разпада на Съюз на съветските социалистически републики бяха белязани с голям брой разнообразни подходи на американските администрации при Клинтън, Буш-младши, Обама, Тръмп и към днешна дата Байдън да изградят връзки с една изменяща се Русия, само че имаща упоритост да бъде световен фактор в интернационалните връзки. Най-точното разбиране за това е може би даденото в проучването „ Strategic Landpower and a Resurgent Russia: an Operational Approach to Deterrence ”, направено от Института за стратегически проучвания (SSI) към Колежа на армията на Съединени американски щати – “resurgent Russia ”. Възраждаща се, въздигаща се, активизраща се, контраатакуваща Русия. Контектът, в който то се употребява е, с цел да опише цялостната политическа, икономическа и военна картина на завръщането на Русия като деен състезател на интернационалната сцена за първи път толкоз трайно след рухването на Съюз на съветските социалистически републики и тежките вътрешни проблеми на страната от 90-те години. Едва ли би било неверно да се каже, че връзките на Съединените щати с Русия са в най-ниската си точка от времето на Леонид Брежнев насам. Вероятно от началото на руската инвазия в Афганистан. Петте американски администрации от 1991 година насам са пробвали разнообразни подходи, включващи както помиряване и стопляне, по този начин и ескалация на връзките за да се отвръщат съветските външнополитически случки. Но основополагащият въпрос „ за какво стигнахме дотук “ не би могъл да получи своя отговор без да се изследва метода и задачата на съветската външна политика, за който може да се съобщи, че не е нито безреден, нито импровизиран. Той има по едно и също време стратегическа поредност и идеологически детайли по смисъла на теория. Ако разгърнем картата на света ще забележим, че съветското наличие на интернационалната сцена е обвързвано с присъединението на Крим, войната в Източна Украйна, офанзивата в Солсбъри против Скрипал, военните интервенции в Сирия и Либия, намесата в задгранични избори и серия от хакерски офанзиви, изпращането на стратегически бомбардировачи във Венецуела, сключването на контракти за военни доставки с 21 африкански страни и съгласно изтекли документи – договаряния за съветски военни бази в шест африкански страни, измежду които ЦАР, Мали, Буркина Фасо, Мавритания, Чад и Египет. Руската федерация поддържа близки търговски и политически връзки с Китай, Иран, Аржентина и Бразилия. Една обща оценка на тази действителност е дадена в отчета на Комитета по разузнаване и сигурност на английския парламент от 21 юни 2020 година Според неговите констатации Русия е „ по едно и също време мощна и слаба “ – тя е нуклеарна мощ с галактическо наличие и място в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, само че с малко население в съпоставяне в това на Запада, липса на дълготрайни сътрудници и културно въздействие отвън сферата на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, липса на мощни демократични институции и господство на правото и слаба стопанска система. В същото време Русия може да отдели непропорционално огромни и мощни запаси по отношение на своята стопанска система в посока въоръжение и служби за сигурност, а неналичието на надзор сред управляващите в западния смисъл на това разбиране разрешава на съветското разузнаване да работи бързо. Сливането на бизнес и страна от своя страна разрешава единството на икономическа и военна мощ, а последните години демонстрират и значими съветски качества за водене на кибервойна. Разбира се, поражда въпросът – каква тъкмо цел има Русия? Глобална поръчка или по-скоро експлоатиране на политически вакууми и недостатъци на външната политика на западните демокрации, който през един самобитен „ съветски авантюризъм “ да утвърди въздействие? Както бе посочено нагоре методът несъмнено е стратегически и доктринерен и няма темперамент на спорадични дейности. Основната цел на дълготрайната съветска външнополитическа теория носи в себе си концепцията на Евгений Примаков – Русия се стреми към многополюсен свят, един световен „ концерт на силите “, който да балансира еднополюсната мощ на Съединените щати. А концепцията за могъща континентална страна е надълбоко залегнала в съветската политическа логика на психиката от епохи. В същото време Русия не е задоволително мощна, с цел да се наложи като противопоставен полюс, само че в дълготраен проект тя може да вложи задоволително запаси, с цел да сътвори изискванията за интернационална многополюсност. Тази теория има своята чисто действен детайл, който може да се открои най-ясно в една тирада на армейски военачалник Валерий Герасимов, шеф генералния щаб на съветската войска, произнесена пред Военната академия на Ген. Щаба. Основополагащ миг в нея е тъй наречените „ тактика на лимитираните дейности “ отвън рамките на Руската федерация. На базата на сирийския опит са направени заключения, които да обосноват тактиката в задоволително необятната посока – от подготовката за водене на модерна война отвън съветските граници посредством мобилни профилирани войски, през осведомителната и кибервойната, до увеличението на цялостната армейска боеспособност. Двата детайла се допълват – Герасимов и Примаков. И Русия може да отдели непропорционално огромен запас за тяхното реализиране на фона качествата на личното си национално стопанство, както и да се стреми да интегрира в тази теория страни, които имат антиамерикански позиции като Китай и Иран. Осъществяването на концепцията за многополюсен проект в дълготраен проект значително зависи и от самите Съединени щати и до каква степен те биха били способни да поддържат световното си състезание. Практиката демонстрира, че съветските „ лимитирани дейности “ се демонстрират точно там, където американската дипломация е оставила политически вакуум – там и съветската външна политика е изключително дейна, без значение дали става дума за Латинска Америка, Близкия изток или Балканите. А Студената война не е завършила, а се е трансформирала – в леден мир. Вече тридесет години. *** Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна. Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.