От обикновена миячка до шеф-готвач: случаят, който промени живота ми
Детството ми, както и на доста други, беше по едно и също време мъчно и занимателно. Когато бях четиригодишно момиче, родителите ми починаха и баба ми ме отгледа, като ме заведе в нейното село. С родителите ми бяхме наели квартира в града, тъй че нямаше смисъл да оставам там.
Живеехме оскъдно, само че радостно. Много обичах баба си и тя ме обичаше. Не бях изключително добра в ученето, само че баба ми не ми се скара и сподели, че всеки има разнообразни качества, тъй че може би ученето не е за мен.
Но от нея се научих да сготвям.
До десетгодишна възраст знаех по какъв начин да пека самун, кифли, да меся сама тестото, да сготвям супи и доста други. Всичко приготвях аз – баба ми не ме принуждаваше, само че и не се намесваше, а на мен също ми харесваше.
След като приключих учебно заведение, взех решение, че ще бъда готвач и отпътувах за града. Тогава наивно и си мислехме, че нещата са доста лесни – значимото е единствено да умееш да готвиш.
Баба ми ми даде последните си спестявания и ме качи на рейс разплакана. Казай й, че скоро ще си намеря работа и ще й пратя доста пари.
Пътувах към града с вярата да си намеря работа в най-невероятния ресторант, представяйки си по какъв начин ще пребивавам в огромен апартамент с огромна баня с тоалетна и ще карам личната си кола. Но действителността се оказа напълно друга.
Парите ми едвам стигаха да наема стая в разпилян апартамент със съседи пияници. Прегледах свободните позиции и вървях на изявленията. Просто ми се изсмяха. Казаха, че в началото би трябвало да изучавам, а по-късно може би ще ме наемат за образование.
Един ден ми предложиха позиция като мияч на чинии в бар. И аз се съгласих – парите ми към този момент бяха недостиг, а трябваше да пребивавам с нещо и да заплащам за жилище. Така открих първата си работа.
Работата беше тежка и мръсна. Трябваше да работя две смени, с цел да изпратя най-малко малко пари на баба ми.
Ако преди този момент си мислех, че ще виждам по какъв начин готвачите готвят, то в реалност се оказа, че не излизах от помещението. И всички ми споделяха – в случай че искаш да си готвач, отивай да учиш! Но по какъв начин да изучавам? Ако отида, тогава би трябвало да напусна работа и тогава от какво ще пребивавам?
Работих по този начин година и половина, до момента в който шансът се обърна. Работата в бара свърши, готвачите си бяха тръгнали, а аз към момента чистех всичко.
Онази вечер имах освен чинии за миене, само че и трябваше да измия подовете в залата. Обикновено нашата чистачка правеше това, само че в случай че тя не можеше да го направи, сервитьорката го правеше. А тук по някаква причина ме натовариха мен.
Гърбът ми към този момент ме болеше, администраторката, която затваряше заведението, ме пришпорваше, само че не искаше да ми помогне за ускорение на процеса. И тогава пристигна притежателят на заведението – беше пристигнал да вземе приходите, защото щеше да лети на отмора.
Собственикът ме помоли да му сготвя нещо и сподели, че е доста гладен. Администраторката подвигна ръце, тя въобще не знаеше по какъв начин да готви. И тогава страхливо предложих аз да го направя. Той даде зелена светлина с махване с ръка.
Докато притежателят и администраторката брояха, аз бързо започнах да сготвям. След 40 минути му сервирах пиле със сирене и мед. Хапна безмълвно и си потегли.
Той беше на отмора две седмици, а аз две седмици миех чинии. След като дойде, той пристигна в бара и ми се обади. Попита дали мога да сготвя нещо друго. Казах, че мога. Тогава той взе менюто и ме попита какво мога да направя.
Имаше доста неща, които ми бяха непознати. Никога не съм готвила скариди, миди, стекове – от кое място такива неща у нас на село?! Но някои от ястията ми бяха познати и ги подготвих, а на други разбрах правилото на готвене.
Тогава той ми сподели да подготвя от всичко. И започнах. Извика готвача и администраторката и те започнаха да пробват това, което им донесох. След час сподели, че ме водят в кухнята и там ще се науча да върша всичко останало.
Увеличиха ми заплатата и започнах да върша това, което обичам. След 5 месеца притежателят ме изпрати на образование, което заплати. Така лека-полека започнах да се изкачвам.
Минаха 7 години, притежателят отвори различен ресторант, в който работя като готвач. Опитаха се да ме привлекат на други места, само че аз не се съгласих. Не мога да предам индивида, който повярва в мен.
Мечтата ми за огромен апартамент с баня и тоалетна се сбъдна))). Взех баба си с мен.
Тя доста се въздържаше, тъй като обича селото си, само че всяка година й става все по-трудно да чисти снега и да пали печката, по тази причина въпреки всичко се съгласи.
Това е моята история, с която желая да ви съветвам просто да вярвате в себе си и да не се отказвате!
