Давид Гросман е един от най-известните съвременни израелски писатели. На

Давид Гросман е един от най-известните модерни израелски писатели. На български са преведени книгите му " Червената нишка " и неотдавна – романът " Един кон влезнал в бар ", който му донесе интернационалната премия " Ман Букър " по-рано тази година. Гросман я показа в България на литературния фестивал " Синелибри ", където бе показана и екранизацията по негов разказ " Ще бягаш ли със мен ".

На срещата си с читатели Гросман описа, че се надява всяка от неговите книги да носи освен многпластов сюжет, само че и белезите на времето и мястото, на което е написана – какво е да живееш в " непрекъснато положение на война " и по какъв начин това се отразява даже на езика. Той губи сина си Ури във войната с Ливан дни откакто дружно с други израелски писатели се афишира против нея. Книгите му постоянно се занимават с тематиките за скръбта, срещата със гибелта и контузиите на премълчаното. Успоредно с това показва чудесно възприятие за комизъм. Това проличава в " Един кон влезнал в бар ".

В " Един кон влезнал в бар " един 50-годишен стендъп комедиант излиза пред публиката в дребен град, само че вместо да изнесе нормалната си стратегия, ги води на мъчително пътешестване към един детски спомен. Действието се развива единствено в границите на два часа. Каква е предисторията на вашия воин Довале?

- В началото на 90-те чух тази преживелица - за момче, което се намира в юношески полувоеннен лагер в Южен Израел и един ден му е подредено " да се завърне незабавно в къщи за погребението ". Но не му споделят кой е умрял – майка му или татко му.

Тази история по този начин и не ме напусна. Размишлявах за човешката свирепост – по какъв начин в случай че най-малко един от възрастните в близост му бе споделил кой е починалият, скръбта му би поела по естествения си път. Вместо това той прекарва едно дълго пътешестване – 4 часа - в неведение и неизбежно стартира да мисли кого би предпочел да резервира жив – мама или баща.

Ужасяващо е да причиниш това на едно дете, на което и да е човешко създание. Безразличието е една подмолна форма на свирепост. Съвсем безкръвно можеш да причиниш голяма болежка, в случай че затвориш очи за страданието на индивида пред теб.

Публиката е принудена да чуе описа единствено тъй като е подмамена от обещанието за развлечение.

- Точно по този начин. Комикът непрекъснато ги подкупва с вицове, въпреки че най-после съвсем всички забягват. Често си мисля какъв брой сме щастливи ние, хората на изкуството, че най-после в залата постоянно остават най-малко няколко индивида. Всъщност всички обичаме да надзъртаме в непознатите рани, изпитваме гъдел от сензационното – мисля, че половината онлайн медии по света разчитат на това. Но единствено да надзърнем, без да вникнем, да се обвържем. Малцина си разрешават да се обвържат. Благодаря на бога –по своя атеистки метод – за тях.

Има ли неща, за които не може да се приказва, даже посредством изкуството?

- Не знам, само че нормално съществува изкушението всяка история да бъде подравнена до една повърхност. Като публицист към този момент съм наясно, че зад всяка човешка история има още една, и след това още една, до безконечност. Добрата книга съдържа в себе си сходна археология.. Не разбираме всичките пластове, а и не е нужно – задоволително е, че те са там и ни влияят, хващайки ни неподготвени.

Обожавам когато първоначално книгата ми е сложна, или героят - неприятен, внезапно да се озовава в магнитното поле на описа и да не мога да се откъсна.


© Велко Ангелов

Смятате ли, че - най-малко в западната просвета, за която аз мога да приказвам - имаме проблем със конфликта със гибелта, и когато болката е непозната, че като че ли не умеем да скърбим?

- В този смисъл аз не числя се на запада, а на юдаизма, който има доста мощен и подкрепящ обред на оплакване, шив-а. Означава " седем " – седем дни, в които фамилията прекарва у дома (има доста традиции като покриване на огледалата или носене на специфични обувки, които единствено религиозните хора спазват), а приятелите на индивида, който си изгубил идват у вас и говорите за него за два-три часа. Това е доста добър метод да се оправиш с шока на първите дни.

Забелязах, откак преживяхме това със загубата на сина ни Ури преди 11 години, че има разлика в метода, по който ние и хората от други страни скърбят. Сякаш те не знаеха по какъв начин да бъдат с нас. " Не се обадихме, тъй като не искахме да ви безпокоим " – коства ми се, че това е опрощение, с цел да не се изложиш на болката на другия. Мисля си, че този метод към скръбта е едно от доста хубавите неща в юдаизма.

Героят ви Довале не е от най-симпатичните и мята много неполиткоректни смешки. Гардиън дефинира " Един кон влезнал в бар " като идеалният разказ за нашата " ера на обидата ", в която всички елементарно се засягат.

- Епоха на обидата? (Смее се.) Не единствено, не съм склонен. Романът стартира с обиди, само че мисля, че Довале претърпява промяна, в която ще възвърне връзката с един от приятелите си от детинство, съдията. И на второ място, разказвайки историята си на глас, въпреки и пред другите, той я чува за първи път и съумява да почувства горест за оня, който е изгубил. Отървава се от виновността, тъй като през всичките тези години надълбоко е вярвал, че с магическата си мисъл е умъртвил този родител. Понякога виновността е още едно опрощение да не усещаме нищо. Ако си позволиш да чувстваш нещо друго с изключение на виновност, ще откриеш доста по-богат си набор от страсти. Изведнъж не си предпазен, в действителност си жив, без граници и задръжки. Чувстваш цялата болежка от това, което си предизвикал, само че най-после – и облекчение.

И въпреки всичко – има ли неща, за които не трябва да се майтапим?

- Довале споделя много обидни неща, които, уповавам се, също са смешни. Той тества търпението на публиката си и читателя.

В Израел, а и в Щатите стендъп комиците могат да бъдат много остри, само че съвсем постоянно ми се коства, че си го икономисват. Угаждат на публиката си прекалено много, когато би трябвало дори да прояват малко грубост. За мен стендъпа е изкуство на измяната, комикът би трябвало да съобщи публиката си. Когато тя си мисли, че плува в познатите води на злободневни смешки, обединена от споделени препратки той се обръща от другата страна и я захапва с нова позиция.


© Велко Ангелов

Повечето комици обаче нямат инстинкт на палач и избират да се къпят в любовта на публиката, заобикаляйки спорни тематики като политиката.

Довале по този начин или другояче е в залеза на живота си, не му пука. Конкретно на въпроса, всичко може да бъде обект на комизъм, това не значи, че безусловно би трябвало. Довале се майтапи с холокоста. Свободата на словото би трябвало да е свещена и не бих спорил с никой, който се майтапи с холокоста. Но считам, че е нетактично и освен грубо, а на ръба на садизма.

Довале обаче има това право, тъй като животът му е бил белязан от холокоста посредством историята на майка му. Както е маркирано на едно място в книгата, да се смееш е да дишаш. Това е неговият метод да диша.

Кои са обичаните ви стендъп комици?

- Харесвам Луис С. К., Сара Силвърман и даже Ейми Шумър, в Израел Ади Ашкенази. Впрочем не съм бил в никакъв случай на стендъп зрелище онлайн, има задоволително по малкия екран.

Дори за задачите на романа?

Обичайно върша огромни изследвания, от време на време пътувам до другия завършек на света за един откъс. В случая нямах чувството, че е належащо. Освен това Израел е доста дребен. в случай че се бях появил на шоуто на някой от нашите комици, той щеше да реши, че книгата е за него. Забавното е, че седмица откакто романът излезе към този момент ми се бяха обадили четирима от известните ни комици, които се припознаха в героя. Предложиха и да я трансфорат в шоу.

Гарантирам ви, че не е нито един от тях. Освен това им споделих, че тя не е материал за стендъп комедиант, а за същински артист, който играе стендъп комедиант. Сега е сложена на сцената от един от най-забележителните ни актьори, Дро Керен.

Филм ще има ли?

- Да, след премията има огромен интерес. Преговаряме за филмовите права, следващата година ще се появи и на сцената в Европа на няколко езика.