Оскар Уайлд: творецът, който продължава да ни се присмива
Да харесваш Оскар Уайлд в днешно време е напряко наложително. Почти толкоз, колкото и да признаваш приноса на Вазов към българската литература, макар, че си чел единствено „ Под игото “ до десета глава в шести клас. Някак е съвсем необикновено да прочетеш на някого афоризмите на британския класик и да не чуеш: „ Ох, толкоз ми е обичан! “
„ – Английското висше общество се състои единствено от баби и елегантни горделивци.
-Напълно сте права, мъжете в действителност са баби, а дамите елегантни горделивци. “
Не, това не е следващият афоризъм, който ще намерите в сборниците. Това са реплики от една от великите британски пиеси, „ Идеалният мъж “.
Защо толкоз се превъзнасяме по Оскар Уайлд? Като изключим приятните „ мисли “, които понякога споделяме, има доста повече неща от това. Той е създателят, който живее и твори в разгара на викторианска Англия. Времето на фалша. На висшето общество, което живее на гърба на народа, основава мостри на подражателство, които самото то потъпква, когато затвори вратите на дома си, само че на обществено място отстоява повече от енергично.
И го прави повече от майсторски. Пиесите му са писани за хората, които ги гледат. Публиката ги гледа и се залива от смях. Дали е разбирала, че тя самата е първообраз на протичащото се на сцената? Може и да е, само че да я е било позор да си признае. А може и да е гледала на себе си като толкоз „ морална “, че да не е разбирала даже, че самата тя е в основата.
Да можеш да се присмееш по подобен внимателен метод над парадокса на цяла една ера. Това е геният на Оскар Уайлд. Да можеш да откриеш любовта и красивото, когато си част от един свят, който е омаян от химери. Да схванеш, че салдото е повече от нужен. Че след разгулният живот е обикновено да дойдат дни на страдалчество. Но не просто да признаеш това на доктрина, а да го осъществиш на процедура. Да се обърнеш към оня, който си обичал, само че който те е предал и да продължиш да го обичаш. Това е повече от милосърдие. В персонален проект това е талант.
„ Животът е прекомерно значим, с цел да приказваме съществено за него. “
Един фарс. Това виждаме, когато четем Оскар Уайлд. И този фарс, въпреки и малко пресилен, отразява значително историческата истина на несъгласия, на подправени правила. Това поражда смеха. Сериозността, с която е поднесено и възприето всичко, са това, което прави Уайлд комикът на всички времена. А на другия полюс е детската непорочност и доверчивост. Нежността, деликатността, която лъха от всяка писмен знак в „ Щастливия принц “. Всичко отразява действителността на едно друго равнище, в което е нужен бездънен прочит. Този бездънен прочит открива пред читателя неподозирани метафизичен глъбини, които са по-интересни и от милион афоризми на едно място.
Колкото и да е необичайно, Оскар Уайлд продължава да осмива обществото. Дори днешното, 117 години след гибелта си и 163 години след рождението си. Всеки фалш, всяка неподплатена превзетост попада под острото му перо. Всяко превъзнасяне по нещо, което не е осъзнато. Всяко наказание. Всичко нечисто.
Днес е роден единственият денди, който има право да е подобен. Няма неприятно да си денди, неприятно е когато го правиш самоцелно и няма нищо на назад във времето. Нека не помним Уайлд с хомосексуалните му връзки, смешните цитати и други лекомислени неща, които хващат окото и гъделичкат самочувствието. Той е цяла галактика. Той е цветна градина, която цъфти в безчет нюанси. В нея има и красиво и грозно. В нея има и един градинар, който се грижи за своите цветя, с цел да може другите да видят хубостта. Това е геният. Това е Оскар Уайлд.
„ Светът е сцена, само че постановката е прекомерно слаба. “
