Чувствувам, че има едно-единствено нещо, в което превъзхождам повечето хора;

Чувствувам, че има едно-единствено нещо, в което доминирам множеството хора; аз съм по едно и също време и по-свободен, и по-обвързан, в сравнение с се осмеляват да бъдат те. Почти всички недооценяват както същинската си независимост, по този начин и действителната си взаимозависимост. Проклинат оковите си, а от време на време, наподобява, се гордеят с тях. От друга страна, времето им минава в суетни волности; те даже не са способни да си изковат въпреки и най-леките вериги. Що се отнася до мен, стремил съм се повече към свободата, в сравнение с към властта, към властта — единствено тъй като частично подсигурява свободата. Това, от което се интересувах, не бе философията на свободния човек (всички, които се опитваха да вършат това, ме отегчаваха), само че един тип техника: желаех да намеря пресечната точка, в която волята ни се слива със ориста, където дисциплината подкрепя човешката природа, вместо да я лимитира.

Бих желал да схванеш, че тук не става дума за непреклонната воля на стоика, чиято власт преувеличаваш*, нито за някакъв нереален избор или отричане, които биха били засегнатост към изискванията на нашия богат и безконечен, формиран от предмети и тела свят. Мечтаех за по-съкровена съпричастност или за по-гъвкава доброжелателност. За мен животът бе кон, чиито придвижвания стават твои, само че откакто си го дресирал допустимо най-добре. В последна сметка, защото всичко е постепенно и незабелязано решение на духа, който увлича след себе си тялото, аз се стараех да доближи последователно до едно съвсем безусловно положение на независимост или взаимозависимост. Физическите извършения ми бяха потребни в това отношение; диалектиката също не ми вредеше. Най-напред се стремях към простата независимост на незаетите мигове. Всеки добре проведен живот има своите и който не е кадърен да си ги обезпечи, не умее да живее.

Отидох още по-далече: открих едновременната независимост, при която две дейности или две положения са вероятни в едно и също време. По образеца на Цезар се научих както да диктувам доста текстове по едно и също време, по този начин и да приказвам, четейки. Изнамерих подобен метод на живот, при който и най-тежката задача можеше да бъде изпълнена чудесно, без да ме ангажира изцяло; в същина от време на време съм дръзвал да си слага за цел да отхвърля самото разбиране за физическа отмалялост. В други случаи практикувах метода на редуваща се независимост: вълненията, мислите и заниманията ми трябваше да могат да бъдат прекратени всеки момент и още веднъж подновени; увереността, че мога да ги изгоня или повикам като плебеи, им отнемаше всяка опция да ме тиранизират, а на мен — всякакво възприятие за взаимозависимост. Постигнах освен това: проведох целия си ден към една обичана концепция, с която не се разделях; всичко, което би могло да ме обезсърчат или да ме отвлече от нея — инициативи или работа от различен темперамент, незначителни приказки, хилядите ежедневни случки, — се опираше на моята концепция като лозница към колона.

Друг път правех тъкмо противоположното — раздробявах до безконечност: всяка мисъл, всеки факт биваха разчленени и разграничени на забележителен брой по-малки и по-лесни за преодоляване мисли или обстоятелства. Трудните за взимане решения се разпадаха на рой по-малки решения, вземани едно след друго, всяко едно водещо до идващото, станали по този метод неизбежни и лесни.

Ала най-силно се стараех да реализира свободата на доброволното послушание — най-трудната от всички. Желаех положението, в което се намирах; в годините на моята взаимозависимост подчинението ми губеше всичко неприлично и обидно, щом успеех да го приема като потребно упражнение. Избирах това, което имах, като само се заставях да го владея изцяло и да му се любувам допустимо най-добре. Изпълнявах без изпитание и най-досадните отговорности, щом решех, че ми харесват. Ако нещо ме отвращаваше, превръщах го в обект на изследване; ловко се насилвах да екстрахирам мотив за наслада от него. Изправен пред непредвидени или съвсем безизходни условия, пред засада или морска стихия, откакто вземех всички ограничения в интерес на съпътстващите ме, аз се стараех да посрещна с наслада случая, да се насладя на изненадата, която ми носи, и тогава засадата или бурята се вместваха без разтърсване в личните ми проекти или фантазии. Даже измежду най-голямата си неволя усещах мига, в който изчерпването на силите ми намаляваше част от нейния смут и аз се сливах с нея, като одобрявах да я понеса. Ако един ден ми се наложи да изтърпя мъчения (а заболяването без подозрение безусловно ще ме подложи на сходни изпитания), не съм сигурен дали бих показал дълго самообладанието на един Тразеа, само че се надявам да намеря сили да се примиря най-малко с воплите си. И по този начин, с известна комбинация от умереност и смелост, от ловко съчетани примирие и протест, от крайни условия и рационални отстъпки, съумях най-накрая да се приема подобен, какъвто съм.

Из: " Мемоарите на Адриан ",
Маргьорит Юрсенар

Превод от френски: Нели Захариева

*Писмата-мемоари са обърнати към император Марк Аврелий, който е бил покровител на стоицизма