Чух звука от месинджъра си. Беше полунощ. Някъде тогава си

Чух звука от месинджъра си. Беше среднощ. Някъде тогава си лягам. Почти всяка вечер. Като по часовник. Опитвах се да заспя. Трябваше да ставам рано. За кой ли път. За кой ли път се борех със съня, за кой ли път се борех със звука. Въртях се и не желаех да слушам нито тон към себе си. Мислех да го пренебрегвам. Ах, този месинджър, който в никакъв случай не изключвах. Опитах се да го пренебрегвам. Така върша нормално. Не желая да знам кой ми написа в среднощ и въпреки всичко знаех. Знаех кой ми написа тогава. Затова не желаех да поглеждам. Не желаех. Но нещо ме накара да се обърна този път, да хвана телефона и да видя зелената светлина, да видя кой е зад нея, да я спра тази зелена светлина. И не беше той. Този път не беше той. Беше тя.

Изпращаше ми линк към ария. Та тя даже не ме познаваше. Как би могла да знае каква музика обичам. Познавахме се незадълбочено, както незадълбочено би било онлайн. Дали сме си писали? Едва няколко пъти и за малко. Няколко думи. Могат ли няколко думи да бъдат задоволителни?

„ Имам чувството, че имаме много общи лудости? “

Това ми написа, на рождения ми ден. Бях уверена, че ги имаме тези общи лудости. А в този момент ми изпращаше ария. Нямаше по-хубав метод да се появи, нямаше по-добър избор на ария. Бях толкоз аз в тази ария и толкоз тя, която я беше избрала. Тази ария. Дали се бяхме виждали? Не, в никакъв случай не се бяхме виждали онлайн. Виждахме се посредством постове, посредством фотоси. Или най-малко аз виждах нея. Исках аз да съм ги правила тези фотоси. Нейните. Всепоглъщащите. Дали ги харесвах? Не знам какъв брой лайкове съм им дала, какъв брой обич съм отбелязала под всеки един пост. Понякога не можех. Понякога спирах. За да не забележи. Да не привличам внимание. Оставах някъде там по ръба на вниманието. Аз така и така съм незабележима. Но тя ме видя. И ми писа. Искаше да се забележим. С мен, момичето, на което една вечер, в среднощ, в полусън, пусна една ария.

Пеперудите в стомаха ми забушуваха, разсъниха се от своя сън. Толкова дълго ги бях затворила в този сън, че даже не знаех, че съществуват, че още веднъж могат да летят, че още веднъж могат да треперят. От обич. Пеперуди, пеперуди... Винаги намираха метод да припомнят за себе си. Успяха, мамка им. И този път. Една ария ги разсъни. В среднощ. Толкова им би трябвало от време на време. Една ария. В среднощ.

Дали се срещнахме? Срещнахме се. А аз от дълго време не се срещам, дори и със себе си. Но с нея трябваше.

Трябваше най-сетне да я видя, да я докосна, да усетя, че е същинска. И толкоз същинска беше, че в случай че някой ми беше споделил, че към нас има хора, щях да му кажа: „ Не, нямаше никой, беше неделя и нямаше никой “. Ама имаше, толкоз доста хора имаше. А беше неделя. Чувах музика, обичаната ми музика, усещах топлината от свещта на масата по ръката си и по едно и също време с това настръхвах от студенината в чашата с вино, от топящия се лед в нея. Не търсех други погледи, единствено нейния. Усещах дъха, който се събираше в ъгълчетата на усмивката й. Чувах го по какъв начин се смее. Помня всичко от нея и като че ли всичко съм не запомнила. Дори не знам дали въобще се е случило. Дали не съм я измислила. А беше толкоз същинска, толкоз тя. Пеперудите в стомаха ми толкоз се бяха разбунтували, толкоз доста им липсваше любовта, че нямаше по какъв начин да понеса това тяхно неспокойствие. Блъскаха, ритаха, хапеха... а аз стоях, отпивах от чашата си вино и не спирах да приказвам. Спомням си единствено думите от довечера. Моите. Нейните. Изречения не помнех. Пеперудите, мамка им. И това вино, което не спирах да поръчвам. За да се успокоя, с цел да задържа дъха си, с цел да вдишвам, с цел да приказвам. Сега помня единствено думи. Дали желая да помня повече? Искам всичко. Да помня всичко. Искам.

Мислех, че отново ще я видя, че още веднъж ще пием вино дружно. Мислех си.

А пеперудите в стомаха ми не мислеха. Толкова се бяха развълнували, че когато тя спря да ми написа, те не желаеха да стопират. Бяха се събудили и не желаеха още веднъж да спят, не желаеха. Но трябваше. И този път нямаше ария, която да ги приспи, нито да ги разсъни. Беше безшумно. Оглушително безшумно. И думи нямаше. Сякаш си я бях измислила. Сякаш в никакъв случай не я имало. Снимки. Постове. Думи. Любов. Отново си я бях измислила тази обич. Постара се да ме подмами и този път. Получи й се, толкоз добре й се получи. С една ария съумя. Винаги съумява. После си потегля. А аз като екот слушам думите: Мога ли да те обичам? Мога ли най-малко този път да обичам? Ще ми позволиш ли да обичам?

Дали ми разреши? Не, потегли си. Пак. Нямаше зелена светлина. Беше като песента, онази ария, която трае три минути. И свърши. Толкова трае любовта от време на време. Една ария време. Има няма три минути.
Как може да ми липсва нещо, което в никакъв случай не съм имала