Чингиз Айтматов е роден на 12-ти декември 1928 г. в

Чингиз Айтматов е роден на 12-ти декември 1928 година в Киргизия. През 1937-ма година, татко му е задържан по време на „ чистка “-та на Сталин и година по-късно екзекутиран, като това остава неизбежно белег върху дребното дете. На 10 години Чингиз стартира работа, с цел да подкрепя фамилията си. Въпреки това приключва с цялостно отличие селскостопански институт и стартира работа като зоотехник, а на 23 години към този момент превежда киргизка прозаичност на съветски език. От 50-те години на 20 век написа както на съветски, по този начин и на киргизки език разкази, повести, романи.

Като основен редактор на списанието „ Чужда литература “ става и член на интернационалния съвет на изданието дружно с писатели като Морис Дрюон, Милорад Павич, Умберто Еко. Айтматов е писател-новатор, същински занаятчия на психологическия портрет и впечатляващ повествовател. Известен става през 1958-ма година с повестта си „ Джамиля “. Луи Арагон превежда текста на френски, като в предговора написа за нея: „ Заклевам се, това е най-хубавата любовна история на света. “ Много от творбите на Айтматов са екранизирани, превърнати са в опери и балети. По негова повест Андрей Кончаловски снима филмовия си дебют през 1965 година „ Първият преподавател “.

Чингиз Айтматов умира на 10 юли 2008 година в Нюрнберг, Германия.

(1928 ~ 2008)

Всеки знае, че трудолюбието е наложително мерило за цената на един човек. Трудолюбивите хора сякаш ги свързва някакво приятелство – винаги умеят да се разпознават между тях и да се схванат, в случай че пък не се схванат, то да се замислят. Нашето време им дава толкоз храна за размисъл, както никое друго време до в този момент не им е давало.

Трудолюбието е качество то космополитен темперамент, с което са надарени всички хора, единствено че едни го развиват в себе си, а други го занемаряват, тъй като, като си намерения човек, толкоз доста лентяи има по света – и възрастни, и млади, и мъже, и дами. Сякаш хората не схващат какъв брой несгоди и неприятности в живота им идват и са идвали във всички времена единствено от мързела.

Вероятно най-трагичното несъгласие в края на XX век се крие в това, че човешкият талант е неограничен, а не може да се осъществя заради основаните от империализма политически, идеологически и расови бариери.

В днешните условия, когато са налице освен техническите благоприятни условия за несъмнено излизане в Космоса, само че когато икономическите и екологичните потребности на човечеството властно изискват тази опция да се реализира, подклаждането на вражди сред народите, разпиляването на материални запаси и мисловна сила за конкуренция във въоръжаването е най-чудовищното от всички закононарушения против индивида.

Само отслабването на интернационалното напрежение може да се счита за прогресивна политика през днешния ден. Няма в света по-отговорна задача от тази.

Ако човечеството не се научи да живее в мир, то ще загине. Атмосферата на взаимно съмнение, напрежение и борба е една от най-сериозните закани за спокойния и благополучен живот на човечеството.

И за какво по този начин е подредено, че хората водят война и се ненавиждат, че се лее кръв и сълзи, че всеки счита себе си почтен, а другия отговорен, къде е истината, кой има правото да я изрече? Къде е оня оракул, който би отсъдил заслужено?…

Хората могат да бъдат търпими един към различен, само че не могат да мислят еднообразно, оставайки освен това хора, запазвайки човешките си качества. Още от древността и до наши дни желанието да лиши индивида от неговата характерност е съпътствало задачите на имперските, империалистическите, хегемонистичните искания.

Дълго още следва на хората да изживяват в себе си този недостатък – омразата на личността към индивида.

Човекът без мемоари за предишното, изправен пред нуждата още веднъж да дефинира мястото си в света, индивидът, лишен от историческия опит на своя народ и на другите нации, се оказва отвън историческата вероятност и е кадърен да живее единствено ден за ден.

Достатъчно е да си напомним „ културната гражданска война “ в Китай, операциите със съзнанието на народа, свели диалектиката на комплицираното разнообразие в живота до нивото на няколко цитата от по този начин наречените червени книжки на Мао, да си напомним ориста на народа с най-древни обичаи при днешната хегемонистична политика на китайското управление, с цел да се убедим във връзката сред тези феномени. Колкото и парадоксално да наподобява това, само че и други неща са взаимно свързани: отричането – или подправянето – на предишното и самодоволният надменен национализъм, който има потребност да издигне към себе си китайска стена, тъй като единствено зад нея може да се поддържа митът за превъзходството на един народ над всички други.

Земята е планета. А какъв брой тясно се чувствува човек на нея, по какъв начин се опасява, че няма да има място за всички, няма да се изхрани, няма да живее добре със своите себеподобни. И може би точно предубежденията, страхът, омразата стесняват планетата до размерите на стадион, където всички фенове са заложници, тъй като, с цел да завоюват играта, и двата тима са донесли със себе си нуклеарни бомби, а ентусиастите необмислено крещят: гол, гол, гол! Това съставлява планетата.

А нали в действителност пред всеки човек стои неотменната задача да бъде човек през днешния ден, на следващия ден, постоянно. От това се основава историята. Къде отиваме в този момент, поради каква витално значима нужда хората търсят отрова за себе си и за другите, какво ги кара да го правят и какво намират в този заплашителен кръг на отказване от самите себе си?

Къде по-лесно е да отсечеш главата на един заложник или да му причиниш каквато и да било друга несгода, с цел да го сплашиш, в сравнение с да го лишиш от памет, да му отнемеш разсъдъка, да изтръгнеш с корен това, което живее в индивида до последния му мирис, остава си само негово, отива си дружно с него и е недостъпно за другите.

Метафорите станаха изключително нужни в нашия век освен заради нахлуването на научно-техническите достижения в региона на довчерашната фантастика, само че по-скоро, тъй като е приказен светът, в който живеем, който е разкъсван от несъгласия – икономически, политически, идеологически, расови.

Отнемайки положителното в теб не пропадаш, оцеляваш. Но душата ще остане потъпкана, и това с нищо не можеш да изгладиш.

Мислил ли си нявга защо на този свят си роден, мислил ли си, че до момента в който дишаш, гибелта е неразделно с теб, а след гибелта няма гибел, само че животът е по-голям от гибелта, няма на света мерило по-високо от живота и не трябва да посягаш на човешкия живот.

Стомахът е по-интелигентен от мозъка. На стомаха му се повдига, до момента в който мозъкът може да приема всевъзможни отпадъци.

С всички фантазии е по този начин – раждат се във въображението, а по-късно множеството от тях се разрушават, дръзнали да избуят като цветя и дървета без корени. Защото с всички фантазии е по този начин и в това е тяхната трагична нужда при познанието на положителното и на злото…

Но както е известно, зад другите изводи постоянно се крият едни или други житейски условия, които дефинират хода на историята. А събитията в последна сметка са от хората, с техните подбуди и пристрастености, пороци и добродетели, с непредсказуемите им съмнения и несъгласия.

Трудно е да се разбере човешкият живот. Във всеки случай безкрайните комбинации от всевъзможни човешки връзки и всевъзможни характери са толкоз комплицирани, че нито една супермодерна компютърна система не би била в положение да интегрира обща крива даже на най-обикновени човешки натури.

Да, законите на човешките връзки не се поддават на математически калкулации и в този смисъл Земята се върти като въртележка от кървави драми… И белким е съдено тази въртележка да не спре, до момента в който свят светува, до момента в който Земята се върти към своето Светило?

Толкова нескончаеми молебствия са звучали през вековете, че в случай че имаха материална същина, биха удавили цялата земя като горчивосолени океански води, прелели крайбрежията. Колко мъчно се е раждало човешкото у човека…

Откъде е всичко това у индивида – музиката, песните, молитвите, каква потребност е имал и има от тях? Може би подсъзнателното възприятие за трагичната му неизбежност в кръговрата на живота, в който всичко идва и всичко си отива, още веднъж идва и още веднъж си отива, го кара да ги сътвори с вярата посредством тях да откри израз, да остави диря, да увековечи себе си. И когато всичко свърши, когато след милиарди години настъпи оня предстоящ завършек на света, когато нашата планета изстине и почине, някакво международно схващане, пристигнало от други галактики безусловно да чуе измежду безконечното мълчание и пустош нашата музика и песни.

Ето какво неизкоренимо е заложено в нас още от сътворението – да живеем след живота. Колко значимо и належащо е на хората да знаят, да имат вяра, че такова самопродължение е допустимо. И евентуално те ще изобретят, ще оставят след себе си някакво постоянно автоматизирано устройство, някакъв безконечен вокално-музикален мотор – сбор от всичко най-хубаво в човешката просвета през всички времена, а тези, които чуят тези слова и тази музика, ще почувствуват, ще схванат какви спорни същества, какви гении и мъченици са били хората, единствените, които са имали разсъдък на Земята.

Живот и гибел, обич и съчувствие, ентусиазъм – всичко ще откри израз в музиката, тъй като в нея индивидът е постигнал най-висша независимост, за каквато се е борил през цялата си история още от първите проблясъци на своето схващане, само че която е съумял да реализира единствено в музиката. И единствено музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е постоянно устремена към бъдещето… Ето за какво на нея е съдено да каже това, което индивидът не е могъл да изкаже…

Ти програмираш Бога, по Бог не може да бъде умозрително основан, колкото съблазнително и безапелационно да наподобява това. Разбираш ли, в случай че Христос не беше разпнат, нямаше да бъде обожествен. Тази неповторима персона, обладана от концепцията за всеобщо царство на справедливостта, първо е била свиреп убита от хората, а след това издигната в фетиш, възпята, оплакана, изстрадана, в случай че щеш. Тук са съчетани поклонението и самообвинението, разкаянието и вярата, наказването и милостта, най-накрая човеколюбието. Друг е въпросът, че по-късно всичко е било изопачено и приспособено към ползите на избрани сили, такава е ориста на всички космополитен хрумвания.

На нас не ни е съдено да познаем безначалния Творец. Той съществува отвън нас. Дори материализмът признава, че светът съществува отвън нашето схващане. А какво остава за Бога.

За дребните деца възрастните наподобяват умни и авторитетни. Израстват и виждат, че учителят не знае толкоз доста и не е толкоз интелигентен, колкото наподобява.

Злото противостои на положителното даже тогава, когато в името на положителното човек желае да помогне на тръгналите по пътя на злото…

Любовта е антитеза на гибелта, което я прави основен миг в живота след тайнството на раждането.

Хората търсят ориста, а тя търси хората... По този безконечен кръг се движи животът... Съдбата постоянно се стреми да реализира задачата си.

Времето е съдник на всичко.

Всяка гад има собствен съдбоносен рай…

Снимки: bg.wikipedia.org, yoshkuchman.uz