Проф. Цветан Теофанов : За мен арабският език беше голямата ми любов от пръв поглед
Честит рожден ден, Учителю!
Проф. Цветан Теофанов е роден на 12 юли 1952 година в София. Завършва арабска лингвистика в Багдадския университет, в Ирак и има специализация в Каирския университет, Египет. Защитил е докторска (кандидатска) дисертация в Московския институт по ориенталистика на тематика „ Роль творчества Абу-л-Атахии в становлении жанра философской лирики в арабской поэзии “ (1987) и втори докторат на тематика „ Класическата арабска лирика като дихотомен модел “ (2001). Чете лекции по арабска литература, коранистика и хадисознание (наука за преданията на Пророка Мухаммад), както и по феноменология на пророчеството. Доктор на филологическите науки. Бил е декан на Факултета по типичен и нови филрологии на Софийския университет " Св. Климент Охридски ", както и заместник-декан, шеф на Центъра за източни езици и култури и началник на Катедрата по арабистика и семитология. Работил е като гост-професор в Оксфордския център за проучване на исляма. Член е на Американското ориенталистично сдружение, Британското сдружение за близкоизточни проучвания и Европейския съюз на арабистите и ислямоведите. Участвал е в научни конгреси в Багдад, Санкт Петербург, Токио, Сока (Япония), Хале, Льовен, Истанбул, Техеран, Мадрид, Москва, Лондон, Оксфорда, Казабланка. Ашхабад и други. Чел е лекции в Лондон, Оксфорд, Париж, Сараево, Босна, и Бурса, Турция. През 2019 година в негова чест е учредена Фондация „ Проф. Цветан Теофанов “. Тя е основател и издател на уеб страницата АРАБИАДА: Всичко за арабите и Арабския свят Негово дело е първият научен превод на Свещения Коран на български с увод, мнения и тематичен показател . Автор е на стихосбирките: Оазиси, Нощна аптека и Човек под небето : поезия, миниатюри.
Има голям брой награди за принос в културата, науката,изкуството и за приност към публичния мир .
- Проф. Теофанов, имате годишнина – ставате на 70! Какво е чувството за възраст при един стихотворец, мъдрец? На толкоз ли е духът Ви?
- Всеки желае да наподобява някак по-млад – и в непознатите, и в личните си очи. Някога старите хора са били на респект с богатия им опит, с тяхната мъдрост и улегналост. Днес се боготвори младостта. От една страна, седемдесетте са патриаршеска възраст и животът забавя своя ход, само че от друга, съществуването продължава и човек би трябвало да премисли пътя си нататък и до края . Ходел си на работа, бил си „ под пара “, кипял си в задължения, упоритости, пристрастености, и не щеш ли телефонът стартира да звъни все по-рядко, хоризонтът на очакване се стеснява, светлината в тунела избледнява. За мен това не е покруса. Разполагам с повече време и независимост за обичаните си занимания: четене и работа върху от дълго време стартирани книги. Продължавам да издълбавам в проблематиката на исляма, житието на Пророка Мухаммед и класическата арабска литература. Колкото повече се задълбавам, толкоз повече ми остава да изучавам – не професор, а безконечен възпитаник. Ето тласък да се усещам млад. Всекидневието ми е запълнено, не бактисвам. Освен това пребивавам в парижко предградие, където преобладават младите фамилии с деца.
Покрай тях се подновявам и аз, въпреки и остарял по рождение. И най-важната причина да изживявам втора младост сега: внукът ми Леон, който е на две годинки и всяко другарство с него озарява целия ми ден. Тук мислителят би попитал: а за какво е належащо да се чувстваш млад? Бъди подобен, какъвто си. Старостта може да носи и тъга след насъбраното познание за света, само че тя в същото време може и да одухотвори индивида, той да стане по-разбиращ, преклонен и съчувствен.
- В далечната 1972 година печелите държавен конкурс и заминавате да учите Арабска лингвистика в Багдадския университет. С каква настройка бяхте към Арабския свят, арабския език и към неговите носители – арабите?
- Двайсетгодишен, след казармата, потеглих за Багдад, без да се замисля. На смешка или в действителност, от този момент са минали петдесет години. Днес не бих имал сходна храброст за скок в незнайното. Представях си екзотика от „ 1001 нощ “, само че скоро осъзнах, че това е прекомерно незадълбочено виждане. Арабия е голям свят с доста богата просвета и шестте години, прекарани там, разкриха пред мен цялата трудност и нематериалност на района и неговата цивилизация , пък и народопсихологията на арабите. Интересът ми не е секнал до през днешния ден. И тъй като имам вяра в предопределението, се сещам за думите на Пророка Мухаммед, че когато човек се движи по предначертания път, той върви с лекост, без да го спъват спънки и усложнения. Може и да е необичайно, само че за мен арабският беше огромната ми обич от пръв взор. Още като възпитаник в гимназията влязох в една книжарница, попаднах на учебник по езика и мигновено се влюбих и в писмеността, и във всичко, обвързвано с него, и взех решение да се посветя на тази сложна компетентност, която ми се отдаваше с лекост и ми доставяше наслаждение.
- В биографията Ви написа, изтъквам, “че бъдещият професор поставя старания да усвои арабски и да се задълбочи в арабската просвета “. Не можах да проумея мястото на израза „ поставя старания “, от дълго време Ви познавам и в моята визия Вие сте човек, роден с арабския език и сраснал се с него? Какви старания полагахте тогава? Трудно ли ви беше? Кое Ви беше най-трудно в езика като за чужденец?
- Език може да се учи и по „ сънната метода “ (сугестопедия), тогава напредваш без старания. В моя случай навлизах освен в арабския, само че и в арабомюсюлманската история, литература, философия и така нататък Бях стимулиран, образцов и бързо прогресиращ, само че съм стигал до цялостно обезсърчение. След относително къс предварителен курс по арабски и главните му дисциплини бях признат в първи курс, Арабска лингвистика, на Багдадския университет. Като единствен чужденец в курса полагах неимоверни старания да наваксам знанията, които моите сътрудници са натрупали с години. Момичетата водеха мемоари вместо мен, момчетата ми обясняваха проблематичните изрази и въпроси. Част от преподавателите говореха на акцент, което там се позволява и в академична среда, а диалектът е обособен език. Така или другояче получих добра основа за по-нататъшно независимо развиване. По това време Ирак беше богата и просперираща страна, която привличаше най-уважаваните експерти от целия Арабски свят.
- Как стигнахте до това съвършенство на познанията на арабски език?
- Съвършенството допуска степен на комплектност. Не мога да се похваля с такова достижение, само че без непотребна невзискателност бих споделил, че съм се мъчил да преведа на български най-трудните арабски текстове, въпреки и с изменчив триумф. То и родният ми български се нуждае от доучване, а арабският е океан, без да приказваме за обособените науки. Ако някой се похвали, че владее до съвършенство класическия език, тогава би трябвало да бъде запитан по какъв начин се оправя с многочислените диалекти. В последна сметка е значимо хората да се схващат взаимно, на какъвто и език да приказват и пишат между тях.
- Първоначално сте желал да се занимавате с лирика, доколкото ми е известно. Как от това предпочитание скочихте към толкоз комплицираните езикови дълбочини на поезията и най-много Корана?
- Не единствено желаех да се занимавам с лирика, само че разгласих три стихосбирки, първите две – в издателство „ Български публицист “. За мен това беше орис – освен професионална отдаденост на словото, само че и метод на живот. Мислех, че арабската литература ще ме обогати с хрумвания и ще ми помогне да открия нови пътища в личното творчество. Амбициите ми бяха насочени към съвременността, само че последователно ползата ми се насочи към класиката. Така стигнах и до Корана , който ми се струваше наличен и елементарен за схващане. В избран миг след 1989 година започнах да се възнамерявам до каква степен хората се нуждаят от поетическите ми откровения, прекомерно комплицирани и елитарни, и до каква степен схващат възприятията и разсъжденията ми. Моите оценки се разминаваха с тези на публиката. А и поезията най-често се въодушевява от драмите в живота. Неслучайно хората се пробват да изразят възприятията си в стихове при гибел на обичан човек, при нещастна обич, при самотност… След като поулегнах и извоювах мястото си под слънцето, стопирах да пиша, само че си останах просто стихотворец по душа . Да се скриеш от дъжда под някой покрив, да слушаш мелодията на капките и да съзерцаваш танца им в локвите, и това да те издига над баналната реалност, ето лирика в деяние.
- Писал ли сте лирика на арабски език? Зарязахте ли поезията на фона на преподавателската активност?
- Като студент пишех на арабски. Отдавна не го върша. Липсва ми присъщ нюх за езика, за сетивния нюанс на думите. Има задоволително гениални арабски поети, та да се постанова и чужденци да им оказваме помощ. А поезията не съм я тъкмо зарязал. Не пиша стихове. Спира ме и възрастта, и неналичието на такава нужда. Струва ми се даже смешно да се изявявам като стихотворец след дълго спиране. Но поезията живее у мен и избирам да я изживявам. Пиша прозаичност, без да бързам и не с цел да видя името си изписано с огромни букви. В момента работя над разказ, само че не редовно, а за наслаждение – единствено когато ми се написа.
- Коя от „ сурите “ в Корана е най-значима за Вас и за какво?
- Според ислямската догматика най-важна е първата, откриващата сура, нещо като „ Отче наш “. Въпреки че е най-кратката, в нея се съдържа квинтесенцията на цялото обучение. Харесвам късите поетически сури, разказите, прочувствените отклонения и повторения, самобитния темп, който е мъчно да се съобщи на български. Поделянето на сури е прекомерно условно. Кораничното обръщение би трябвало да се възприема като повсеместен текст, освен това не самичък за себе си, а наложително разкодиран посредством спомагателна литература: изявления на Пророка, тълкувания, исторически летописи и така нататък. Коранът е толкоз бездънен и комплициран, че един човешки живот не стига, с цел да бъде свестен и да се усети силата на внушенията му.
- Вие сте толкоз дълготраен учител в Катедрата по арабистика и семитология при Софийския университет, че имам чувството, че Вие сте отпреди катедрата. Извървял сте всички стъпала на кариерата. Имахте ли пречки по пъта си или постоянно изкачвахте с лекост кариерната стълба?
- Наистина съм „ отпреди катедрата “, тъй като тя се обособи години след постъпването ми на работа в Софийския университет през 1979 година Оттогава са минали 43 години – задоволително време, с цел да се сблъскам с всевъзможни огорчения. Академичната подчиненост има строги правила и периоди за прекосяване от степен в степен. Осем години бях помощник, старши и основен, за четири години станах лекар, след това доцент, лекар на науките и професор, към 30 години след началните ми стъпки. Бях избиран на управителни постове в Софийския университет – и отпред на катедрата, и за шеф на Центъра за източни езици и култури, и за декан на Факултета по типичен и нови филологии, един от най-големите в Софийския университет – към 200 преподаватели и 2000 студенти. Особено последната служба бе голяма чест и отговорност за мен. Колегите да ти гласоподават доверие – интелектуалци от висока класа с интернационална популярност – е съществено самопризнание. Същевременно в подобен колектив, формиран от амбициозни хора с неизбежните съперничества и спорове сред тях, трябваше да се оправям с много провокации и непредпазливо да практикувам власт.
- Малцина знаят, че Вие сте и мой учител, мой теоретичен началник на дипломната ми работа, Вие ми дадохте зелена светлина да напиша и защитя дипломна работа на тематика “ Образът на дамата в поезията на Низар Каббани “. Аз съм Ваша студентка и постоянно се обръщам към Вас с – Учителю! Кои от вашите ученици сте запомнили трайно с нещо? Споделете забавен образец?
- Това е висша премия – тогавашните ти студенти да се обръщат към теб с „ Учителю “. За мен беше наслаждение да чета дипломната Ви работа, която съвсем не се нуждаеше от моите упътвания и още тогава издаваше съществуване на надарено перо. Нашите студенти постъпват в специалността с доста висок бал, което е гаранция за нивото на подготовката им и за качествата. Възпитаниците ни се осъществят чудесно като специалисти на влиятелни длъжности, още повече и тъй като владеят по няколко езика с изключение на арабския. Бивши наши студенти да вземем за пример са Димитър Цанчев – европейски посланик, дипломат, началник на Делегацията на Европейския съюз в Държавата Израел, Пламен Цолов – дипломат в Кралство Мароко, Деян Катрачев – дипломат в Египет и доста други сътрудници с блестяща професионална кариера. Запомнил съм и момчета и девойки, които са ми правели усещане с интелектуалните и филологическите си дадености, само че са се пречупвали и прекъсвали следването си или са се прехвърляли в други специалности. Много образци могат да се дадат за студенти, които съм запомнил, само че тук бих загатнал рано и ненадейно напусналия ни Валери Колев. През целия си живот той заемаше скромната служба библиотекар в Центъра за източни езици и култури и в същото време преподаваше иврит и суахили в специалностите „ Арабистика “ и „ Хебраистика “.Преведе на български редица художествени творби от иврит, арабски, амхарски, суахили и хинди, и е първият популяризатор у нас на типичен творби от етиопската, кенийската и танзанийската литература. Автор е на истински художествени произведения: „ Приказки за Праскова и Прасчо “ (2019) и романа „ Ние “ (2021), чието печатане не можа да дочака.
- Ще ви призная – Вие сте доста обичан учител от студенти си. С какво успявате да ги предразположите?
- През последните години атестацията на преподавателите е наложителен детайл от кариерното им развиване. Прави се анкета измежду студентите и тя е знак за отношението им и към съответната дисциплинираност, и към преподавателя, който я води. Установил съм, че не е допустимо всички да те харесват и доста ме радват високите оценки. Младите хора имат сериозно мнение за своите преподаватели, изключително за по-възрастните, и е много мъчно да се получи утвърждението им. Тук е значимо да се отчетат и персоналните качества на студентите. По-посредствените са по-взискателни. Ако се одобрявам на някого, то е тъй като не акцентирам превъзходството си. Ясно е, че съм натрупал доста повече познания спрямо начинаещите и че не всеки би издържал моя издръжливост. Вместо да ги деморализирам в така и така сложната компетентност, се старая да последвам бащинско отношение и да им вдъхвам убеденост.
- Не се ли изморихте да вливате познания? Не се ли изтощихте?
- Както се споделя на смешка, вманиачен отмалялост няма. Ако приказваме съществено, преподаването може да бъде и рутинна активност, и тогава те изпълва с скука и досада, само че то може да бъде и другарство – двустранен креативен развой на шерване, и на познания, и на положителна сила. Честно казано, пред четенето на лекции избирам да пиша своите текстове, само че едното се съчетава с другото. Изявите ми пред аудитория ме ориентират за значимостта на тематиките, които ме занимават. Ако някой проблем интересува единствено теб, няма смисъл да ангажираш с него вниманието на хората.
- Проф. Теофанов, за всичките тези седемдесет години съжалявате ли, че се захванахте с арабския? Съжалявате ли въобще за нещо? Бихте ли трансформирали нещо, в случай че фортуната ви даде тази опция?
- Никога не ме е занимавал този въпрос. Приемам ориста си такава, каквато е. Получил съм даже повече, в сравнение с заслужавам. Понякога в моменти на персонални разтърсвания съм се опитвал да избягам от предначертания път, само че, популярност богу, отново съм се прибирал. Животът ми е низ от сякаш случайности и стечения на събитията. По-мъдър е и по-целенасочен от самия мен. Нищо не е било инцидентно.
- Вярващ човек ли сте или набожен?
- И набожен, и набожен. Убеден съм, че Бог е на всички места и във всичко, или, както се споделя в Корана, „ Аллах е светлината на небесата и на земята “. А мрака?, би попитал някой. И мрака, бих отвърнал аз. Но това е неуместна в тази ситуация тематика за дълга дискусия.
- Щастлив ли сте? Какво ви прави благополучен?
- Щастлив не трябва да се бърка със блажен. Аз съм изцяло осъществен човек. Не желая повече да получавам, а единствено да се разпределям.
- Имате ли недостатъци?
- Като всеки човек имам и недостатъци, и комплекси, и грехове, и залитания. Но имам и една огромна добродетел: не се одобрявам на съществено, податлив съм да се изучавам и да се поправям.
- Възможно ли и човек да Ви разгневи, поради необикновено спокойния Ви външен тип, тихия балансиран диалект и скромното потайно държание?
- Тук някой от фамилията ми би се позасмял, тъй като нееднократно съм избухвал пред тях, а и на открито. Иначе мирен и спокоен, при очевидно недоумение и накърняване на достолепието ми се трансформирам в разгневен лъв.
- Вашето мнение за настоящия ни кабинет в оставка?
- От две години пребивавам в чужбина и не мисля, че съм в течение на обстановката. Разбира се, трескаво проследявам новините, само че друго е да се усеща пулсът на събитията. България не наподобява добре от отдалеченост. Перспективите не чертаят щастлива развръзка.
- Вярвате ли в положителното? Изобщо, съществува ли положителното или Ной не помни да го постави в ковчега....?
- Доброто не е такова единствено по себе си. Доброто за един може да е зло за различен. Ной не взима на ковчега единствено положителни животни, а цялото разнообразие от двойки, нужни за живота на земята. Вярвам в положителното. То може и да се дави в пълноводието на битието, само че диша и съществува.
- Какво ще пожелаете на себе си за рождения си ден, за тази почтена кръгла годишнина?
- Последното, което бих си поискал, е дългоденствие. Това може да звучи и като проклинание, тъй като старостта на никого не прости. Пожелавам си просто здраве, кураж и душевно успокоение и за мен, и за околните ми, и за същинските хора.
Интервю на Оля Ал-Ахмед
Проф. Цветан Теофанов е роден на 12 юли 1952 година в София. Завършва арабска лингвистика в Багдадския университет, в Ирак и има специализация в Каирския университет, Египет. Защитил е докторска (кандидатска) дисертация в Московския институт по ориенталистика на тематика „ Роль творчества Абу-л-Атахии в становлении жанра философской лирики в арабской поэзии “ (1987) и втори докторат на тематика „ Класическата арабска лирика като дихотомен модел “ (2001). Чете лекции по арабска литература, коранистика и хадисознание (наука за преданията на Пророка Мухаммад), както и по феноменология на пророчеството. Доктор на филологическите науки. Бил е декан на Факултета по типичен и нови филрологии на Софийския университет " Св. Климент Охридски ", както и заместник-декан, шеф на Центъра за източни езици и култури и началник на Катедрата по арабистика и семитология. Работил е като гост-професор в Оксфордския център за проучване на исляма. Член е на Американското ориенталистично сдружение, Британското сдружение за близкоизточни проучвания и Европейския съюз на арабистите и ислямоведите. Участвал е в научни конгреси в Багдад, Санкт Петербург, Токио, Сока (Япония), Хале, Льовен, Истанбул, Техеран, Мадрид, Москва, Лондон, Оксфорда, Казабланка. Ашхабад и други. Чел е лекции в Лондон, Оксфорд, Париж, Сараево, Босна, и Бурса, Турция. През 2019 година в негова чест е учредена Фондация „ Проф. Цветан Теофанов “. Тя е основател и издател на уеб страницата АРАБИАДА: Всичко за арабите и Арабския свят Негово дело е първият научен превод на Свещения Коран на български с увод, мнения и тематичен показател . Автор е на стихосбирките: Оазиси, Нощна аптека и Човек под небето : поезия, миниатюри.
Има голям брой награди за принос в културата, науката,изкуството и за приност към публичния мир .
- Проф. Теофанов, имате годишнина – ставате на 70! Какво е чувството за възраст при един стихотворец, мъдрец? На толкоз ли е духът Ви?
- Всеки желае да наподобява някак по-млад – и в непознатите, и в личните си очи. Някога старите хора са били на респект с богатия им опит, с тяхната мъдрост и улегналост. Днес се боготвори младостта. От една страна, седемдесетте са патриаршеска възраст и животът забавя своя ход, само че от друга, съществуването продължава и човек би трябвало да премисли пътя си нататък и до края . Ходел си на работа, бил си „ под пара “, кипял си в задължения, упоритости, пристрастености, и не щеш ли телефонът стартира да звъни все по-рядко, хоризонтът на очакване се стеснява, светлината в тунела избледнява. За мен това не е покруса. Разполагам с повече време и независимост за обичаните си занимания: четене и работа върху от дълго време стартирани книги. Продължавам да издълбавам в проблематиката на исляма, житието на Пророка Мухаммед и класическата арабска литература. Колкото повече се задълбавам, толкоз повече ми остава да изучавам – не професор, а безконечен възпитаник. Ето тласък да се усещам млад. Всекидневието ми е запълнено, не бактисвам. Освен това пребивавам в парижко предградие, където преобладават младите фамилии с деца.
Покрай тях се подновявам и аз, въпреки и остарял по рождение. И най-важната причина да изживявам втора младост сега: внукът ми Леон, който е на две годинки и всяко другарство с него озарява целия ми ден. Тук мислителят би попитал: а за какво е належащо да се чувстваш млад? Бъди подобен, какъвто си. Старостта може да носи и тъга след насъбраното познание за света, само че тя в същото време може и да одухотвори индивида, той да стане по-разбиращ, преклонен и съчувствен.
- В далечната 1972 година печелите държавен конкурс и заминавате да учите Арабска лингвистика в Багдадския университет. С каква настройка бяхте към Арабския свят, арабския език и към неговите носители – арабите?
- Двайсетгодишен, след казармата, потеглих за Багдад, без да се замисля. На смешка или в действителност, от този момент са минали петдесет години. Днес не бих имал сходна храброст за скок в незнайното. Представях си екзотика от „ 1001 нощ “, само че скоро осъзнах, че това е прекомерно незадълбочено виждане. Арабия е голям свят с доста богата просвета и шестте години, прекарани там, разкриха пред мен цялата трудност и нематериалност на района и неговата цивилизация , пък и народопсихологията на арабите. Интересът ми не е секнал до през днешния ден. И тъй като имам вяра в предопределението, се сещам за думите на Пророка Мухаммед, че когато човек се движи по предначертания път, той върви с лекост, без да го спъват спънки и усложнения. Може и да е необичайно, само че за мен арабският беше огромната ми обич от пръв взор. Още като възпитаник в гимназията влязох в една книжарница, попаднах на учебник по езика и мигновено се влюбих и в писмеността, и във всичко, обвързвано с него, и взех решение да се посветя на тази сложна компетентност, която ми се отдаваше с лекост и ми доставяше наслаждение.
- В биографията Ви написа, изтъквам, “че бъдещият професор поставя старания да усвои арабски и да се задълбочи в арабската просвета “. Не можах да проумея мястото на израза „ поставя старания “, от дълго време Ви познавам и в моята визия Вие сте човек, роден с арабския език и сраснал се с него? Какви старания полагахте тогава? Трудно ли ви беше? Кое Ви беше най-трудно в езика като за чужденец?
- Език може да се учи и по „ сънната метода “ (сугестопедия), тогава напредваш без старания. В моя случай навлизах освен в арабския, само че и в арабомюсюлманската история, литература, философия и така нататък Бях стимулиран, образцов и бързо прогресиращ, само че съм стигал до цялостно обезсърчение. След относително къс предварителен курс по арабски и главните му дисциплини бях признат в първи курс, Арабска лингвистика, на Багдадския университет. Като единствен чужденец в курса полагах неимоверни старания да наваксам знанията, които моите сътрудници са натрупали с години. Момичетата водеха мемоари вместо мен, момчетата ми обясняваха проблематичните изрази и въпроси. Част от преподавателите говореха на акцент, което там се позволява и в академична среда, а диалектът е обособен език. Така или другояче получих добра основа за по-нататъшно независимо развиване. По това време Ирак беше богата и просперираща страна, която привличаше най-уважаваните експерти от целия Арабски свят.
- Как стигнахте до това съвършенство на познанията на арабски език?
- Съвършенството допуска степен на комплектност. Не мога да се похваля с такова достижение, само че без непотребна невзискателност бих споделил, че съм се мъчил да преведа на български най-трудните арабски текстове, въпреки и с изменчив триумф. То и родният ми български се нуждае от доучване, а арабският е океан, без да приказваме за обособените науки. Ако някой се похвали, че владее до съвършенство класическия език, тогава би трябвало да бъде запитан по какъв начин се оправя с многочислените диалекти. В последна сметка е значимо хората да се схващат взаимно, на какъвто и език да приказват и пишат между тях.
- Първоначално сте желал да се занимавате с лирика, доколкото ми е известно. Как от това предпочитание скочихте към толкоз комплицираните езикови дълбочини на поезията и най-много Корана?
- Не единствено желаех да се занимавам с лирика, само че разгласих три стихосбирки, първите две – в издателство „ Български публицист “. За мен това беше орис – освен професионална отдаденост на словото, само че и метод на живот. Мислех, че арабската литература ще ме обогати с хрумвания и ще ми помогне да открия нови пътища в личното творчество. Амбициите ми бяха насочени към съвременността, само че последователно ползата ми се насочи към класиката. Така стигнах и до Корана , който ми се струваше наличен и елементарен за схващане. В избран миг след 1989 година започнах да се възнамерявам до каква степен хората се нуждаят от поетическите ми откровения, прекомерно комплицирани и елитарни, и до каква степен схващат възприятията и разсъжденията ми. Моите оценки се разминаваха с тези на публиката. А и поезията най-често се въодушевява от драмите в живота. Неслучайно хората се пробват да изразят възприятията си в стихове при гибел на обичан човек, при нещастна обич, при самотност… След като поулегнах и извоювах мястото си под слънцето, стопирах да пиша, само че си останах просто стихотворец по душа . Да се скриеш от дъжда под някой покрив, да слушаш мелодията на капките и да съзерцаваш танца им в локвите, и това да те издига над баналната реалност, ето лирика в деяние.
- Писал ли сте лирика на арабски език? Зарязахте ли поезията на фона на преподавателската активност?
- Като студент пишех на арабски. Отдавна не го върша. Липсва ми присъщ нюх за езика, за сетивния нюанс на думите. Има задоволително гениални арабски поети, та да се постанова и чужденци да им оказваме помощ. А поезията не съм я тъкмо зарязал. Не пиша стихове. Спира ме и възрастта, и неналичието на такава нужда. Струва ми се даже смешно да се изявявам като стихотворец след дълго спиране. Но поезията живее у мен и избирам да я изживявам. Пиша прозаичност, без да бързам и не с цел да видя името си изписано с огромни букви. В момента работя над разказ, само че не редовно, а за наслаждение – единствено когато ми се написа.
- Коя от „ сурите “ в Корана е най-значима за Вас и за какво?
- Според ислямската догматика най-важна е първата, откриващата сура, нещо като „ Отче наш “. Въпреки че е най-кратката, в нея се съдържа квинтесенцията на цялото обучение. Харесвам късите поетически сури, разказите, прочувствените отклонения и повторения, самобитния темп, който е мъчно да се съобщи на български. Поделянето на сури е прекомерно условно. Кораничното обръщение би трябвало да се възприема като повсеместен текст, освен това не самичък за себе си, а наложително разкодиран посредством спомагателна литература: изявления на Пророка, тълкувания, исторически летописи и така нататък. Коранът е толкоз бездънен и комплициран, че един човешки живот не стига, с цел да бъде свестен и да се усети силата на внушенията му.
- Вие сте толкоз дълготраен учител в Катедрата по арабистика и семитология при Софийския университет, че имам чувството, че Вие сте отпреди катедрата. Извървял сте всички стъпала на кариерата. Имахте ли пречки по пъта си или постоянно изкачвахте с лекост кариерната стълба?
- Наистина съм „ отпреди катедрата “, тъй като тя се обособи години след постъпването ми на работа в Софийския университет през 1979 година Оттогава са минали 43 години – задоволително време, с цел да се сблъскам с всевъзможни огорчения. Академичната подчиненост има строги правила и периоди за прекосяване от степен в степен. Осем години бях помощник, старши и основен, за четири години станах лекар, след това доцент, лекар на науките и професор, към 30 години след началните ми стъпки. Бях избиран на управителни постове в Софийския университет – и отпред на катедрата, и за шеф на Центъра за източни езици и култури, и за декан на Факултета по типичен и нови филологии, един от най-големите в Софийския университет – към 200 преподаватели и 2000 студенти. Особено последната служба бе голяма чест и отговорност за мен. Колегите да ти гласоподават доверие – интелектуалци от висока класа с интернационална популярност – е съществено самопризнание. Същевременно в подобен колектив, формиран от амбициозни хора с неизбежните съперничества и спорове сред тях, трябваше да се оправям с много провокации и непредпазливо да практикувам власт.
- Малцина знаят, че Вие сте и мой учител, мой теоретичен началник на дипломната ми работа, Вие ми дадохте зелена светлина да напиша и защитя дипломна работа на тематика “ Образът на дамата в поезията на Низар Каббани “. Аз съм Ваша студентка и постоянно се обръщам към Вас с – Учителю! Кои от вашите ученици сте запомнили трайно с нещо? Споделете забавен образец?
- Това е висша премия – тогавашните ти студенти да се обръщат към теб с „ Учителю “. За мен беше наслаждение да чета дипломната Ви работа, която съвсем не се нуждаеше от моите упътвания и още тогава издаваше съществуване на надарено перо. Нашите студенти постъпват в специалността с доста висок бал, което е гаранция за нивото на подготовката им и за качествата. Възпитаниците ни се осъществят чудесно като специалисти на влиятелни длъжности, още повече и тъй като владеят по няколко езика с изключение на арабския. Бивши наши студенти да вземем за пример са Димитър Цанчев – европейски посланик, дипломат, началник на Делегацията на Европейския съюз в Държавата Израел, Пламен Цолов – дипломат в Кралство Мароко, Деян Катрачев – дипломат в Египет и доста други сътрудници с блестяща професионална кариера. Запомнил съм и момчета и девойки, които са ми правели усещане с интелектуалните и филологическите си дадености, само че са се пречупвали и прекъсвали следването си или са се прехвърляли в други специалности. Много образци могат да се дадат за студенти, които съм запомнил, само че тук бих загатнал рано и ненадейно напусналия ни Валери Колев. През целия си живот той заемаше скромната служба библиотекар в Центъра за източни езици и култури и в същото време преподаваше иврит и суахили в специалностите „ Арабистика “ и „ Хебраистика “.Преведе на български редица художествени творби от иврит, арабски, амхарски, суахили и хинди, и е първият популяризатор у нас на типичен творби от етиопската, кенийската и танзанийската литература. Автор е на истински художествени произведения: „ Приказки за Праскова и Прасчо “ (2019) и романа „ Ние “ (2021), чието печатане не можа да дочака.
- Ще ви призная – Вие сте доста обичан учител от студенти си. С какво успявате да ги предразположите?
- През последните години атестацията на преподавателите е наложителен детайл от кариерното им развиване. Прави се анкета измежду студентите и тя е знак за отношението им и към съответната дисциплинираност, и към преподавателя, който я води. Установил съм, че не е допустимо всички да те харесват и доста ме радват високите оценки. Младите хора имат сериозно мнение за своите преподаватели, изключително за по-възрастните, и е много мъчно да се получи утвърждението им. Тук е значимо да се отчетат и персоналните качества на студентите. По-посредствените са по-взискателни. Ако се одобрявам на някого, то е тъй като не акцентирам превъзходството си. Ясно е, че съм натрупал доста повече познания спрямо начинаещите и че не всеки би издържал моя издръжливост. Вместо да ги деморализирам в така и така сложната компетентност, се старая да последвам бащинско отношение и да им вдъхвам убеденост.
- Не се ли изморихте да вливате познания? Не се ли изтощихте?
- Както се споделя на смешка, вманиачен отмалялост няма. Ако приказваме съществено, преподаването може да бъде и рутинна активност, и тогава те изпълва с скука и досада, само че то може да бъде и другарство – двустранен креативен развой на шерване, и на познания, и на положителна сила. Честно казано, пред четенето на лекции избирам да пиша своите текстове, само че едното се съчетава с другото. Изявите ми пред аудитория ме ориентират за значимостта на тематиките, които ме занимават. Ако някой проблем интересува единствено теб, няма смисъл да ангажираш с него вниманието на хората.
- Проф. Теофанов, за всичките тези седемдесет години съжалявате ли, че се захванахте с арабския? Съжалявате ли въобще за нещо? Бихте ли трансформирали нещо, в случай че фортуната ви даде тази опция?
- Никога не ме е занимавал този въпрос. Приемам ориста си такава, каквато е. Получил съм даже повече, в сравнение с заслужавам. Понякога в моменти на персонални разтърсвания съм се опитвал да избягам от предначертания път, само че, популярност богу, отново съм се прибирал. Животът ми е низ от сякаш случайности и стечения на събитията. По-мъдър е и по-целенасочен от самия мен. Нищо не е било инцидентно.
- Вярващ човек ли сте или набожен?
- И набожен, и набожен. Убеден съм, че Бог е на всички места и във всичко, или, както се споделя в Корана, „ Аллах е светлината на небесата и на земята “. А мрака?, би попитал някой. И мрака, бих отвърнал аз. Но това е неуместна в тази ситуация тематика за дълга дискусия.
- Щастлив ли сте? Какво ви прави благополучен?
- Щастлив не трябва да се бърка със блажен. Аз съм изцяло осъществен човек. Не желая повече да получавам, а единствено да се разпределям.
- Имате ли недостатъци?
- Като всеки човек имам и недостатъци, и комплекси, и грехове, и залитания. Но имам и една огромна добродетел: не се одобрявам на съществено, податлив съм да се изучавам и да се поправям.
- Възможно ли и човек да Ви разгневи, поради необикновено спокойния Ви външен тип, тихия балансиран диалект и скромното потайно държание?
- Тук някой от фамилията ми би се позасмял, тъй като нееднократно съм избухвал пред тях, а и на открито. Иначе мирен и спокоен, при очевидно недоумение и накърняване на достолепието ми се трансформирам в разгневен лъв.
- Вашето мнение за настоящия ни кабинет в оставка?
- От две години пребивавам в чужбина и не мисля, че съм в течение на обстановката. Разбира се, трескаво проследявам новините, само че друго е да се усеща пулсът на събитията. България не наподобява добре от отдалеченост. Перспективите не чертаят щастлива развръзка.
- Вярвате ли в положителното? Изобщо, съществува ли положителното или Ной не помни да го постави в ковчега....?
- Доброто не е такова единствено по себе си. Доброто за един може да е зло за различен. Ной не взима на ковчега единствено положителни животни, а цялото разнообразие от двойки, нужни за живота на земята. Вярвам в положителното. То може и да се дави в пълноводието на битието, само че диша и съществува.
- Какво ще пожелаете на себе си за рождения си ден, за тази почтена кръгла годишнина?
- Последното, което бих си поискал, е дългоденствие. Това може да звучи и като проклинание, тъй като старостта на никого не прости. Пожелавам си просто здраве, кураж и душевно успокоение и за мен, и за околните ми, и за същинските хора.
Интервю на Оля Ал-Ахмед
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ