Чарлз Буковски е сред любимите автори на милиони по света.

Чарлз Буковски е измежду обичаните създатели на милиони по света. Заради малко грубия му или реален жанр на писане. За това, че споделя неща, които всички ние несъмнено знаем, само че желаеме да признаем искрено пред себе си.

Буковски написа без филтри за света, в който материалното от дълго време е превзело душите на хората, трансформирайки ги в тотално подвластни от банките, наемите, работодателите. Същите тези хора, които са се отказали от фантазиите си, с цел да работят нещо, което не им носи задоволство, нито наслада, само че им разрешава да платят следващия курс на децата, да отидат на къса отмора, да си купят следващата мебел или кола на лизинг...

Та Буковски има едно писмо, изпратено до неговия издател... Ето за това писмо през днешния ден желая да ви споделя. А вие си помислете - в действителност ли се занимавате с това, което желаете? Наистина ли сте щастливи? Или не?



“12 август, 1986

Здравей, Джон,

Благодаря за хубавото писмо. Не вреди, коства ми се, от време на време да си спомни човек от кое място е пристигнал. Ти знаеш местата, откъдето пристигнах аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми за това, не могат да уцелят напълно истината.

Наричат го “от 9 до 5″. Никога не е от 9 до 5 – на тези места в никакъв случай няма обедна почивка; в действителност, на доста от тях въобще не обядваш, с цел да си запазиш работата.

След това идва изключителният труд, а книгите по никакъв начин не го схващат този ексклузивен труд, и в случай че се оплачеш, постоянно ще се откри някой злощастник да заеме твоето място.

Знаеш, че все споделям “Робството в никакъв случай не е било отменяно, единствено го разшириха, с цел да включва всички раси”.
И най-болезненото е непрекъснато топящата се човешка същина на тези, които се борят да запазят работи, които не желаят, само че се боят, че алтернативата ще е по-лоша.



Хората просто се изпразват от вътрешната страна. Стават тела с плашливи и покорни мозъци. Цветът напуща окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.

Като юноша не можех да допускам, че има хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога да го допускам. За какво го вършат? За секс? За телевизия? За автомобил на погашение? Или за деца? Деца, които просто ще вършат същото, което са правили и те?
Едно време, когато бях още много млад и скачах от работа на работа, бях задоволително малоумен, с цел да споделям понякога на останалите служащи: “Ей, шефът може да влезе всеки миг и да ни изволни всичките ей по този начин, не разбирате ли?”
Те единствено ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не желаеха да влиза в мозъците им.

Сега в промишлеността се вършат големи съкращения (стоманените заводи са мъртви, в други фактори на работното място има механически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата им са зашеметени:

Никога не заплащат задоволително на робите, че да могат да се освободят – единствено толкоз, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те за какво не го виждаха? Реших, че пейката в парка е тъкмо толкоз добра, или че е също толкоз хубаво да стана непрекъснато наличие в кръчмите. Защо да не стигна там пръв, преди те да ме пратят там? Защо да очаквам?
Пишех просто с отвращението от всичко това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме в този момент, по този начин наречения професионален публицист, откакто подарих първите си 50 години, открих, че има и други отврати оттатък системата.
Помня един път, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни тела, един от сътрудниците ми внезапно рече: “Никога няма да бъда свободен!”.

Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един сладостен смях, наслаждавайки се на обстоятелството, че тоя другар е в капан доживот.

Та, шансът, който най-сетне извадих да се махна от тези места, без значение какъв брой време ми лиши, в действителност ми даде някаква наслада, радостната наслада на чудото. Сега пиша от един остарял разум и едно остаряло тяло, доста след времето, когато множеството хора даже биха помислили да продължат нещо такова, само че защото почнах толкоз късно, дължа на себе си да продължа.

И когато думите стартират да избледняват и някой би трябвало да ми оказва помощ да се качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, въпреки всичко считам, че нещо в мен ще си спомня (без значение какъв брой съм сдал багажа) по какъв начин съм минал през кръв и лайна, с цел да стигна до един най-малко великодушен метод да умра.

Да не си пропилееш изцяло живота ми се коства скъпо достижение, па въпреки и единствено за мен.

Твоето момче,
Ханк "