По българската Конституция президентът не определя насоките на външната политика на България
Борислав Цеков, фейсбук
По българската Конституция Президентът НЕ дефинира характерностите и насоките на външната политика. Президентът е ДЛЪЖЕН ДА ИЗПЪЛНЯВА характерностите и насоките на външната политика, заложени в законите, решенията и декларациите, признати от Народното събрание, както и тези, които произтичат от утвърдени от законодателната власт интернационалните контракти. Осъществяването на външната политика е прерогатив на Министерския съвет.
Отново в рамката, заложена от Парламента. При това, следва да се има поради, че в цялост този прерогатив принадлежи на държавното управление, което се употребява с политическото доверие на Парламента и е определено от него.
В интервала от разпускането на Народно събрание до конституирането на новоизбрания парламент, служебното държавно управление, назначено от Президента, следва да поддържа настоящо външнополитическия курс, заложен от Парламента и реализиран от парламентарно определеното държавно управление.
Едно служебно държавно управление НЕ може да има някаква своя външна политика. Не следва и да ангажира страната със стратегически решения с дълготрайни външнополитически последици.
Дори и вътрешнополитическата или интернационална обстановка да постановат незабавни дейности, които излизат отвън рамката на одобрената досега външна политика, служебното държавно управление (респ. Президентът) могат да подхващат такива единствено след съвещания с главните партии и при тяхно единодушие. Така стана преди години, да вземем за пример, при служебното държавно управление на Стефан Софиянски, назначено от президента Петър Стоянов. Тогава под егидата на Президента партиите с цялостен консенсус обявиха поддръжка за неотложни дейности, като подготовка на Валутен ръб и подаване на заявление за участие в НАТО.
На тази основа служебното държавно управление предприе нужните дейности. Що се отнася до пълномощията на Президента в региона на външната политика, те са лимитирани и следва да се реализират в рамката, обрисувана от Народно събрание и от определения от парламентарното болшинство Министерски съвет. Президентът по Конституция има най-вече представителни, а не решаващи функционалности във външната политика – подписва интернационалните контракти, в случаите, посочени в съответния закон, приема акредитивните писма на непознати посланици, а като несамостоятелно и споделено с Министерски съвет пълномощие – назначава посланици на Република България в други страни и интернационалните организации. Президентът няма право на своя независима външна политика.
Казвам всичко това във връзка на изказванията на
господин Радев, че щял да постанова несъгласие на Европейския съвет при наказания против Русия в нуклеарната област и че не трябвало повече да се позволява военна помощ от България за Украйна. В интервала до изборите на ново Народно събрание Президентът може да подхваща такива радикални дейности и позиции във външната политика, които опонират на откритата от предходния Парламент и парламентарно определено държавно управление рамка, единствено в случай че е провел съвещания с главните партии и има тяхното единодушие и поддръжка за това. В противоположен случай съставлява еднолично ръководство, което излиза отвън конституционната територия на президентската институция и подменя парламентарното ръководство с директно президентско ръководство, каквото Конституцията не планува.
По българската Конституция Президентът НЕ дефинира характерностите и насоките на външната политика. Президентът е ДЛЪЖЕН ДА ИЗПЪЛНЯВА характерностите и насоките на външната политика, заложени в законите, решенията и декларациите, признати от Народното събрание, както и тези, които произтичат от утвърдени от законодателната власт интернационалните контракти. Осъществяването на външната политика е прерогатив на Министерския съвет.
Отново в рамката, заложена от Парламента. При това, следва да се има поради, че в цялост този прерогатив принадлежи на държавното управление, което се употребява с политическото доверие на Парламента и е определено от него.
В интервала от разпускането на Народно събрание до конституирането на новоизбрания парламент, служебното държавно управление, назначено от Президента, следва да поддържа настоящо външнополитическия курс, заложен от Парламента и реализиран от парламентарно определеното държавно управление.
Едно служебно държавно управление НЕ може да има някаква своя външна политика. Не следва и да ангажира страната със стратегически решения с дълготрайни външнополитически последици.
Дори и вътрешнополитическата или интернационална обстановка да постановат незабавни дейности, които излизат отвън рамката на одобрената досега външна политика, служебното държавно управление (респ. Президентът) могат да подхващат такива единствено след съвещания с главните партии и при тяхно единодушие. Така стана преди години, да вземем за пример, при служебното държавно управление на Стефан Софиянски, назначено от президента Петър Стоянов. Тогава под егидата на Президента партиите с цялостен консенсус обявиха поддръжка за неотложни дейности, като подготовка на Валутен ръб и подаване на заявление за участие в НАТО.
На тази основа служебното държавно управление предприе нужните дейности. Що се отнася до пълномощията на Президента в региона на външната политика, те са лимитирани и следва да се реализират в рамката, обрисувана от Народно събрание и от определения от парламентарното болшинство Министерски съвет. Президентът по Конституция има най-вече представителни, а не решаващи функционалности във външната политика – подписва интернационалните контракти, в случаите, посочени в съответния закон, приема акредитивните писма на непознати посланици, а като несамостоятелно и споделено с Министерски съвет пълномощие – назначава посланици на Република България в други страни и интернационалните организации. Президентът няма право на своя независима външна политика.
Казвам всичко това във връзка на изказванията на
господин Радев, че щял да постанова несъгласие на Европейския съвет при наказания против Русия в нуклеарната област и че не трябвало повече да се позволява военна помощ от България за Украйна. В интервала до изборите на ново Народно събрание Президентът може да подхваща такива радикални дейности и позиции във външната политика, които опонират на откритата от предходния Парламент и парламентарно определено държавно управление рамка, единствено в случай че е провел съвещания с главните партии и има тяхното единодушие и поддръжка за това. В противоположен случай съставлява еднолично ръководство, което излиза отвън конституционната територия на президентската институция и подменя парламентарното ръководство с директно президентско ръководство, каквото Конституцията не планува.
Източник: breaking.bg
КОМЕНТАРИ