Нагледахме се на безвкусици
Безвкусицата е необикновен жанр държание измежду авторитетни фигури от публичния живот, характеризиращо се не с липса на сетива, а с деформирани такива. Дали чалгата, дали славата, дали бургерът, или бананите - нещо в миналото някъде е сработило в интерес на лекомислието и труфя. А което е още по-лошо – безвкусицата е един от най-опасните модерни пороци, защото заплашва трезвата мисъл, естетиката и прочувствения баланс на близките. Тя върлува като грип през есента и визира освен уязвимите групи; безвкусицата поразява визиите на подрастващите, на дейните, на всички.
А всеки, който в миналото е посягал към листа, с цел да напише стих, знае, че да се възвисиш, да се издигнеш над пошлото и покварата, значи да следваш пътя си на стихотворец, без да се облягаш на патерици като политиката или някакви други крайности. За китариста е значимо китарата му да има струни, а не дали ще оглави някоя основна комисия и дали ще лобира за предприемача от родното си село. Един художник има потребност от светлина, а не от справочник по рекетиране на почтени, само че въодушевени играчи на пазара. А на артиста му би трябвало сцена – надалеч по-висока от тези по този начин наречени високи етажи.
Всичко това би трябвало да остане по този начин. Музата не е в политиката и се оказва същинска безсъдържателност хора на изкуството и интелигенти да нашумяват в предизборни акции. Разбирате ли, моята хармония страда от това. Моето нежно схващане за великолепие и непорочност е изправено на ръба на черната бездна, в която пропадат всички надарени планове. Моят усет е подложен на съсипия – поради всички тези прелестни поети, артисти и музикални реализатори, художници и артисти, които толкоз обичам, само че които рано или късно поставят по една партийна рамка на профилната си фотография във Facebook. И крещят против феновете си – гласувайте с еди-коя си бюлетина.
Пътят към пъкъла е обгърнат в храстчета уханни рози, чиито бодли ни припомнят, че и от изкуството – както от всяко нещо, което притегля аудитория и носи приятност – могат да се вършат пари и може да се извличат популистки облаги. Толкова за дявола – осъзнавам, че не всеки път жертвите на неговите изкушения са отговорни.
Имаше интервал в живота ми – а аз не се различавам кой знае какъв брой от връстниците си – в който обожавах да отивам на кино. По два или три пъти в седмицата се качвах на рейс и пътувах до кино Влайкова, където сядах – най-често изцяло сама – в киносалона с дупка в екрана и гледах филми. Гледах единствено ново българско кино. Изгледах „ Източни пиеси “, „ Стъпки в пясъка “, „ Подслон “, „ Love.net ”, „ Операция „ Шменти Капели “ и други.
За мое огромно страдание към този момент не прожектираха „ Хиндемит “, другояче и него щях да изгледам.
Това беше интервал, в който посещавах и литературни четения, и някои по-ранни концерти, въпреки и по-рядко; това бяха моите свободни юношески софийски години.
И попивайки просвета, човек се оглежда в действителността – онази неподправена действителност, която в толкоз чист тип съществува единствено в резерватите за редки птици или в визиите за света на тригодишните деца, които играят с куче в парка. Съживена действителност, идеалистична и хубава. Но не хубава като план за реституция, консервиране и експониране на културен обект с европейски пари – не, не по този начин хубава. А хубава като козунак с лек крем по Великден, поднесен с чаша мляко от кравата на двора.
Автентична и живописна действителност, която изкуството и културата основават, с цел да може ние всички да се издигаме. Да се понасяме над злободневното, угрозата и нещастието. Да дърпаме завесата и да трансформираме мрака в акт на радостно себеосъществяване.
Реалността на същински демократичните ценности; на свободата, на равенството, на мира и любовта, на положителното и светлото. Тази действителност, която даже не е за консумация. Защото е високо.
И в този момент следва един логичен въпрос: какъв брой от политиката можем да отнесем към горе описаната действителност, създавана от изкуството и културата? Не става с песни и картини – създателите не влизат в Народното събрание, с цел да пеят и да рисуват. Те влизат там, с цел да вършат света по-добър, само че скоро схващат, че политиката и стопанската система не са направени с тази цел.
Те са най-безвкусното произведение на човешката мисъл.
Защото има разлика сред подкупващите очи на депутата и протегнатата за помощ ръка на актьора, избрал да поддържа разрешаването на някакъв обществен проблем или идея. Бертолт Брехт ни учи да мислим за общественото, да му даваме подиум, да го осветяваме – без да го натрапваме. Експлоатацията на служащ от шеф към момента е проблем в доста общества – за какво Брехт е посветил цяла пиеса на това, а нашите интелигенти, които влизат в политиката, посвещават напъните си на дела в помощ на оядените?
Някак естествено е гласоподавателите, към този момент изтощени от едни и същи лица, които вършат едни и същи неточности, да повярват и да дадат своя глас за някой нов претендент, забавен и харизматичен. (Десетина години към този момент ѝ се радваме на тази актьорска харизма, а по-богати май не сме станали.) Нормално е да си кажем – ето този артист (певец, режисьор, пр.) има наличие и може би е по-умен от всички потомствени политици; свежа кръв ни би трябвало на нас!
Също толкоз обикновено е този актьор да загуби – след неколкогодишно триене на подметки по алените пътеки – тази своя харизма и немалка част от благородните си подбуди. Също по този начин естествено е той в никакъв случай повече да не се върне към занаята, за който има гений. И ето ти една звезда, изгоряла по пътя към хората.
Периодът, в който гледах ново българско кино с необятно отворени капещи очи и откровена, безрезервна възхита, завърши. Оглеждайки се още малко по-настоятелно, човек схваща какъв брой е дребен. Шепа хора ще запомнят претендента за народен представител – най-вече от телевизионните му изяви в предизборната акция. Но те ще го помнят точно с това – че се е кандидатирал за народен представител (или за кмет) в тези избори, през онази година, в оня регион.
За депутата още по-малка група хора ще каже – този човек е огромен стихотворец. Защото в сивито му към този момент ще написа не „ актьор на свободна процедура “ или даже гръмкото „ инфлуенсър “, а просто „ народен представител “.
А просто народен представител не звучи като „ просто стихотворец “. Нито като просто човек.
А всеки, който в миналото е посягал към листа, с цел да напише стих, знае, че да се възвисиш, да се издигнеш над пошлото и покварата, значи да следваш пътя си на стихотворец, без да се облягаш на патерици като политиката или някакви други крайности. За китариста е значимо китарата му да има струни, а не дали ще оглави някоя основна комисия и дали ще лобира за предприемача от родното си село. Един художник има потребност от светлина, а не от справочник по рекетиране на почтени, само че въодушевени играчи на пазара. А на артиста му би трябвало сцена – надалеч по-висока от тези по този начин наречени високи етажи.
Всичко това би трябвало да остане по този начин. Музата не е в политиката и се оказва същинска безсъдържателност хора на изкуството и интелигенти да нашумяват в предизборни акции. Разбирате ли, моята хармония страда от това. Моето нежно схващане за великолепие и непорочност е изправено на ръба на черната бездна, в която пропадат всички надарени планове. Моят усет е подложен на съсипия – поради всички тези прелестни поети, артисти и музикални реализатори, художници и артисти, които толкоз обичам, само че които рано или късно поставят по една партийна рамка на профилната си фотография във Facebook. И крещят против феновете си – гласувайте с еди-коя си бюлетина.
Пътят към пъкъла е обгърнат в храстчета уханни рози, чиито бодли ни припомнят, че и от изкуството – както от всяко нещо, което притегля аудитория и носи приятност – могат да се вършат пари и може да се извличат популистки облаги. Толкова за дявола – осъзнавам, че не всеки път жертвите на неговите изкушения са отговорни.
Имаше интервал в живота ми – а аз не се различавам кой знае какъв брой от връстниците си – в който обожавах да отивам на кино. По два или три пъти в седмицата се качвах на рейс и пътувах до кино Влайкова, където сядах – най-често изцяло сама – в киносалона с дупка в екрана и гледах филми. Гледах единствено ново българско кино. Изгледах „ Източни пиеси “, „ Стъпки в пясъка “, „ Подслон “, „ Love.net ”, „ Операция „ Шменти Капели “ и други.
За мое огромно страдание към този момент не прожектираха „ Хиндемит “, другояче и него щях да изгледам.
Това беше интервал, в който посещавах и литературни четения, и някои по-ранни концерти, въпреки и по-рядко; това бяха моите свободни юношески софийски години.
И попивайки просвета, човек се оглежда в действителността – онази неподправена действителност, която в толкоз чист тип съществува единствено в резерватите за редки птици или в визиите за света на тригодишните деца, които играят с куче в парка. Съживена действителност, идеалистична и хубава. Но не хубава като план за реституция, консервиране и експониране на културен обект с европейски пари – не, не по този начин хубава. А хубава като козунак с лек крем по Великден, поднесен с чаша мляко от кравата на двора.
Автентична и живописна действителност, която изкуството и културата основават, с цел да може ние всички да се издигаме. Да се понасяме над злободневното, угрозата и нещастието. Да дърпаме завесата и да трансформираме мрака в акт на радостно себеосъществяване.
Реалността на същински демократичните ценности; на свободата, на равенството, на мира и любовта, на положителното и светлото. Тази действителност, която даже не е за консумация. Защото е високо.
И в този момент следва един логичен въпрос: какъв брой от политиката можем да отнесем към горе описаната действителност, създавана от изкуството и културата? Не става с песни и картини – създателите не влизат в Народното събрание, с цел да пеят и да рисуват. Те влизат там, с цел да вършат света по-добър, само че скоро схващат, че политиката и стопанската система не са направени с тази цел.
Те са най-безвкусното произведение на човешката мисъл.
Защото има разлика сред подкупващите очи на депутата и протегнатата за помощ ръка на актьора, избрал да поддържа разрешаването на някакъв обществен проблем или идея. Бертолт Брехт ни учи да мислим за общественото, да му даваме подиум, да го осветяваме – без да го натрапваме. Експлоатацията на служащ от шеф към момента е проблем в доста общества – за какво Брехт е посветил цяла пиеса на това, а нашите интелигенти, които влизат в политиката, посвещават напъните си на дела в помощ на оядените?
Някак естествено е гласоподавателите, към този момент изтощени от едни и същи лица, които вършат едни и същи неточности, да повярват и да дадат своя глас за някой нов претендент, забавен и харизматичен. (Десетина години към този момент ѝ се радваме на тази актьорска харизма, а по-богати май не сме станали.) Нормално е да си кажем – ето този артист (певец, режисьор, пр.) има наличие и може би е по-умен от всички потомствени политици; свежа кръв ни би трябвало на нас!
Също толкоз обикновено е този актьор да загуби – след неколкогодишно триене на подметки по алените пътеки – тази своя харизма и немалка част от благородните си подбуди. Също по този начин естествено е той в никакъв случай повече да не се върне към занаята, за който има гений. И ето ти една звезда, изгоряла по пътя към хората.
Периодът, в който гледах ново българско кино с необятно отворени капещи очи и откровена, безрезервна възхита, завърши. Оглеждайки се още малко по-настоятелно, човек схваща какъв брой е дребен. Шепа хора ще запомнят претендента за народен представител – най-вече от телевизионните му изяви в предизборната акция. Но те ще го помнят точно с това – че се е кандидатирал за народен представител (или за кмет) в тези избори, през онази година, в оня регион.
За депутата още по-малка група хора ще каже – този човек е огромен стихотворец. Защото в сивито му към този момент ще написа не „ актьор на свободна процедура “ или даже гръмкото „ инфлуенсър “, а просто „ народен представител “.
А просто народен представител не звучи като „ просто стихотворец “. Нито като просто човек.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ