Захари Карабашлиев: Това сметище е диагноза
Бедствията имат този резултат — те изкарват на повърхността както най-хубавото, по този начин и най-лошото от човешката природа. Ето я на тези фотоси. Не знам дали има такова нещо като групова съвест, само че в случай че има — тя е в този момент изправена пред тази незаконна нечистотия. И за нея не са отговорни Доган, Пеевски, Бойко Борисов, бежанците от Сирия, или ромите от околните села. Тя е резултат от дейности на хора, които наподобяват съвсем като мен и вас — хора, които пият вода, ядат солети, вървят из планините с децата си и евентуално имат чисти жилища.
Това е отношението на хората към водата и към самите себе си. Но това не е единствено в река Искър, а сборен облик на това, в което е превърната природата на цяла България. Обичам тази природа, само че е голяма болката, която ми предизвикват боклуците на всички места, където се обърна — речни корита, задръстени с боклуци, дерета затлачени с пластмасови чували и гуми, нечисти с пластмасови торбички горски поляни, величествени урви, превърнати в сметища… на всички места е това, на всички места.
(Дори не разтварям думи за плажовете ни, за морето… Някога, когато ходехме с компанията другари на плаж изкушавахме децата си да събират пластмасови бутилки, те се състезаваха, ние им плащахме пари за сладолед. Радваха се. Не знам дали ги научихме на нещо друго, само че на грижа към природата ги научихме.)
Та, това бунище в Искър в този момент е диагноза. Метафора на самоуважението. И знам, хората не замърсяват природата от несгода, а от незнание и непослушност. За незнанието можем да се обърнем към просветителната система и възпитанието удома.
Но за неспазването на реда са виновни и институции.
За последните 6 години в България не съм срещнал НИТО един горски чиновник инцидентно из планината. Ни един. Имам възприятието, че нашите горски паркове са оставени на самотек, на положителната воля на туристите. А това не е задоволително.
Спомням си естествените паркове в Съединени американски щати — немислимо е да хвърлиш опаковка на дъвка, невероятно е да видиш отпадъци където и да е, в която и да е гора… И на всички места срещаш табели, само че и горски рейнджъри - служителите на реда на природата.
Но да оставим Америка на американците.
Вярвам, че тук са нужни изключително сурови наказания за всяка демонстрация на вандализъм против природата.
Но с възмушение и мнения по обществените мрежи това не се взема решение.
И имам вяра, че тази панорама в този момент може да бъде катализатор на някакви законодателни промени. Но какви? (Важно е да не се политизира тази работа, а да се свърши нещо потребно. Чудя се има ли реакция от зелените придвижвания в страната?)
Най-големия запас на тази страна са хората и природата. И хората СА природата.
“Човешкият живот е като река” казвали античните гърци. Но това също значи, че и реката е като човешки живот. Тя би трябвало да бъде защитавана, почиствана, обгрижвана.
Майката-природа се е грижила по тези земи постоянно да има вода за пиянство и дърва за огрев.
Как се грижим ние в този момент за майката-природа?
Фейсбук, писателят Захари Карабашлиев
Това е отношението на хората към водата и към самите себе си. Но това не е единствено в река Искър, а сборен облик на това, в което е превърната природата на цяла България. Обичам тази природа, само че е голяма болката, която ми предизвикват боклуците на всички места, където се обърна — речни корита, задръстени с боклуци, дерета затлачени с пластмасови чували и гуми, нечисти с пластмасови торбички горски поляни, величествени урви, превърнати в сметища… на всички места е това, на всички места.
(Дори не разтварям думи за плажовете ни, за морето… Някога, когато ходехме с компанията другари на плаж изкушавахме децата си да събират пластмасови бутилки, те се състезаваха, ние им плащахме пари за сладолед. Радваха се. Не знам дали ги научихме на нещо друго, само че на грижа към природата ги научихме.)
Та, това бунище в Искър в този момент е диагноза. Метафора на самоуважението. И знам, хората не замърсяват природата от несгода, а от незнание и непослушност. За незнанието можем да се обърнем към просветителната система и възпитанието удома.
Но за неспазването на реда са виновни и институции.
За последните 6 години в България не съм срещнал НИТО един горски чиновник инцидентно из планината. Ни един. Имам възприятието, че нашите горски паркове са оставени на самотек, на положителната воля на туристите. А това не е задоволително.
Спомням си естествените паркове в Съединени американски щати — немислимо е да хвърлиш опаковка на дъвка, невероятно е да видиш отпадъци където и да е, в която и да е гора… И на всички места срещаш табели, само че и горски рейнджъри - служителите на реда на природата.
Но да оставим Америка на американците.
Вярвам, че тук са нужни изключително сурови наказания за всяка демонстрация на вандализъм против природата.
Но с възмушение и мнения по обществените мрежи това не се взема решение.
И имам вяра, че тази панорама в този момент може да бъде катализатор на някакви законодателни промени. Но какви? (Важно е да не се политизира тази работа, а да се свърши нещо потребно. Чудя се има ли реакция от зелените придвижвания в страната?)
Най-големия запас на тази страна са хората и природата. И хората СА природата.
“Човешкият живот е като река” казвали античните гърци. Но това също значи, че и реката е като човешки живот. Тя би трябвало да бъде защитавана, почиствана, обгрижвана.
Майката-природа се е грижила по тези земи постоянно да има вода за пиянство и дърва за огрев.
Как се грижим ние в този момент за майката-природа?
Фейсбук, писателят Захари Карабашлиев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ