Мумифицирането в Египет било път към вечен живот
Балсамирането като развой за опазване на тялото и душата, датира от Древен Египет по време на четвъртата фараонска династия, през първата половина на третото хилядолетие преди Христа. Този поминък бил упражняват повече от 2500 години.
Всички меки тъкани, мозъка и по-голямата част от вътрешните органи били изваждани от тялото. Единственият орган, оставян в него, било сърцето.
Кухините се почиствали, а цялото тяло се було с натриев карбонат и натриев бикарбонат, с примеси на натриев хлорид (обикновена готварска сол) и натриев сулфат. Натриевият карбонат египтяните добивали от водите на река Нил. При изпаряването им тя се отлагала по крайбрежията.
Според вярванията на египтяните душата може да се върне в тялото единствено в случай че то е добре непокътнато. Ако е развалено, душата не съумява да го разпознае. От боязън да не стане това, египтяните полагали изключително внимание и усърдие при процеса на мумифициране.
Основната причина египтяните да бъдат мумифицирани била вярата им в задгробния живот и че мумифицирането ще им подсигурява път към отвъдното. Някои считали, че след гибелта не престават да живеят в гробниците, в които са заровени. Египтянинът с изключение на Ба (тяло) и Ка (духовен водач), имал душа, която след гибелта отлитала от тялото. Според вярването тя е птица с глава на човек, а лицето е на умрелия. Преди гибелта душата живеела в корема или сърцето на човек.
Балсамирането в действителност е било същинско изкуство, в което не всички са били отдадени и са го умеели. Съществували са специфични правила и наставления по какъв начин тъкмо да бъде осъществяван процеса. Така да вземем за пример тъкмо осем са били разрезите, през които са били изваждани белите дробове, коремните органи... Според разнообразни източници балсамирането е траело сред 35 и 70 дни. През няколко дупки в краката, ръцете и гърба в тялото били вкарвани специфични масла и смоли, които унижощавали неприятните миризми, появяващи се след настъпването на гибелта.
Чрез специфична течност балсаматорите са извличали и част от мозъка на умрелия, а друга изваждали благодарение на стоманени куки през носните отвори. Това разказва в своите писания гръцкият историк Херодот. След като черепът бил изчистван от мозъка, балсаматорите поставяли в него сирийска сол, еликсир или кедрова смола.
В почистената от вътрешностите коремната област, египтяните поставяли палмово вино и разнообразни типове билки. След като под въздействието на натриевия тялото на мъртвеца изсъхвало, то било увивано в пояси от фино платно. Отгоре го натривали с гума, която играела ролята на лепило. Така обработено, тялото било поставяно в дървен ковчег.
Балсамираторите в Древен Египет са образували особено съсловие. За да балсамират знатни мъртъвци те получавли по един гений (той се равнява на 6 хиляди златни франка) и по 2 хиляди за по-бедните, разказва античният публицист Диодор.
Докато траел процесът на балсамирането, жреците пишели вълшебен текстове, известни като " Книга на мъртвите ". Ролките папируси съдържали инструкции към мъртвия по какъв начин да стигне до задгробния живот. Мъртвите египтяни били изпращани след гибелта им дружно с имуществото, които имали приживе. Край гробовете им били поставяни мебелите, оръжията, бижутата им, с цел да им служат и в отвъдното.
До там обаче се стигало, единствено в случай че мъртвият минел изпита си пред бога Озирис - царят на Долния свят. Богът с глава на чакал Анубис мерел персонално сърцето на мъртвия на Великата везна и по отношение на перце, считано за знак на праведната истина.
Ако сърцето на умрелия е минало сполучливо този тест, мъртвият можел да отиде в Рая. Но в случай, че перцето е по-тежко от сърцето на мъртвеца, което значи, че греховете му са доста, душата му била проклината да се скита по света до края на света.
