Явор Чучков: Изумителният майстор на словотворчеството Румен Стоянов навърши 80 години
Автор: Явор Чучков
Румен Стоянов е популярен актуален български възрожденец, преводач, стихотворец, есеист, белетрист, журналист, мемоарист, откривател и дълготраен академични учител у нас и в чужбина. Негови произведения са оповестени в 20 страни.
В качеството си на преводач той е Доайен на испанистиката и португалистиката в България, пленително улавящ и неповторимо изобразяващ както съзерцателния момент, по този начин и първичната буря на страстите, втъкани в иберийските и латиноамериканските литератури. Сред превежданите от него десетки създатели са Маркес („ Сто години самота”), Кортасар, Борхес, Карпентиер, Алейсандре, Де Отеро, Песоа, Бандейра, Друмонд де Андраде. Румен Стоянов е и единственият българин – почетен лекар на латиноамерикански университет (гр. Бразилия, 2012 г.).
Поезията, прозата, есеистиката и публицистиката му се отличават с остра и изповедна сензитивност към всичко, обвързвано с историческата и родовата ни памет. Лишени от многословност, неговите произведения внушават чувство за синтезирана изразност, въздействена мощ и етичност, високо ерудирано философско смиреномъдрие и съответна до болежка осезаемост и бляскавост на посланията.
„ Да, ще стана пръст.
Но какво повече да желая,
щом ще съм пръст българска?”
Може би най-подходящото определение за писателя и преводача Румен Стоянов е ВЪЛШЕБЕН И САМОБИТЕН ВАЯТЕЛ И ГРАДИНАР НА ДУМИТЕ. Синовното му и съкровено поклонение към изначално родното отъждествява благосъстоянието, дивността и святостта на българския език със съзидателната мощност и изразителността на Божественото слово. Така, съгласно създателя чимширът е особен знак на селската любов, зеленозарна берекет, постоянно чимшируващ кръглоглавец и влаголюбец, до момента в който другите земни блага пролетеят, летуват, есенеят и зимуват...
Художествените достижения на Румен Стоянов се открояват и в употребяваните от него смайващо остроумни и свежи словосъчетания, съпоставения, парадокси, неологизми, каламбури, намеци и игри на думи. В последната от трийсетте му авторски книги („ Ръкомахайки”, 2021 г.) да вземем за пример четем:
„ Българите използват от ден на ден смарт телефони, от известна възрастова граница надолу – поголовно, наложително. Сиреч все по-малко поддържат връзка с живи индивиди директно и това постави внезапен отпечатък върху честотата на жестикулиране. В под земята трен трима-четирима от петима седнали бучат нос в електронна гяволийка, шават забележително изкусно с палци, не поглеждат близък (когото би трябвало да обичаме; за какво пък?!), камо ли с него да приказват... Растящото обезжестяване е част от безспорното разбългаряване: в името на криворазбирани учтивост и европейщина. В жестово отношение, както изобщо на културното занятие, ставаме все по-безцветни, по-безлични, блудкави, размиващи се в безпощадното оцелостяване (гробализиране) на света. Понятна е сметката: колкото по-мижави сме, толкоз по-лесно и по-евтино тоталитаризуеми, гробализуеми биваме...”
„ Гробализиращата” България глобализация, водеща до всеобщо безродничество и унищожаваща националната ни идентичност, просвета и традиция, е единствено една от непреходно настоящите тематики в творчеството на Румен Стоянов. Значимостта на неговото слово се извисява и посредством буйната му битка против днешното духовно обезличаване на българското общество, включващо и фактическото преобразяване на българския език в англобългарски. Остро разобличителен е митингът му против безразличието на Института за български език, който пасивно следи и безмълвно подкрепя този кощунствен развой. Защото благосъстоянието на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България чуждоугоднически черпи с цялостни шепи, и то ежедневно, пред одобрителния и одобрителен взор на въпросния Институт, който след това драговолно „ узаконява” тази лексика и я включва в следващия новоиздаден „ Речник на българския език”...:
„ Подир славния и храбър 10-и започнаха безброй какви ли не преобразования в какво ли не, включая езика наш насущний: върху него рукна потоп непотребни чуждици, основно британски. Натрапват ги политици, управленци, народни представители, учени, интелектуалци, публицисти, простолюдци, всички те обединени от дефицит на възприятие за персонално и национално достолепие, снобщина и раболепие към инородци. Не съзнавайки що правят и какви трайни, зловредни последствия носи тяхното действие за речта ни, те я тласкат към превръщането й в англобългарска. Това е деяние настъпателно и безпощадно.”
Локация, дестинация, популация, прострация, реновирам, презентирам, основавам се, въз основата на, неудачник, вирулентност, еднаквост, анимирам, предизвиквам, пренебрегвам, вдъхновявам, начин на живот, градски, харизма, таргет, релация, корелация, рестрикция, мастър началник, мониторинг, тайминг, слоган, иновация, иновативност, иноватор, креативност, изобретателен, летален, експлицитно, тренд, съпорт, спор, дебатирам и още, и още вносотии, онагледяващи цялостното безхаберие на страната и неналичието на езикова политика. Въпросното опозоряване към този момент е заразило обществената административна стилистика и на държавните институции.
Промените в речниковия състав наподобяват плод на немара, обаче това е единствено дял от явлението, акцентира писателят. Някой някъде – за разлика от нас – чудесно знае, че мислене и език са взаимообвързани, затова: какъвто ни е езикът, такова ще ни е и мисленето. Вече над тридесет години поангличанването (разбирай северопоамериканчването) ни тече напълно гладко: нито един диалог, нито една кръгла маса, разискване за ориста на езика ни в изискванията на гРобализация. Тази безгрижност буди подозрение за непрестанно провеждана активност, част от която е цялостното безмълвие по отношение на ставащото.
„ Изхождайки от него (а от друго какво?), виждаме, че бързотечно демокретенясалото ни овцество милее повече за сритано бездомно куче в сравнение с за българския език: информационни средства бият паника по отношение на първото, а вардят гробно мълчание досежно второто. До толкоз сме изпаднали в езикослугинаж, та не осъзнаваме, че в днешната ни стълбица на полезности словесността позорно сме я забутали надалеч под улично коте. В такава степен угодливо одобряваме западнящините, че първото, що сторваме, е да възприемем и утвърдим другоземното, ибо към този момент до толкоз сме изгубили нюх за нашето.
С директното ни, тихомълко, но драговолно съучастие, цялостен един граматически разред (съществителни за специалност, упражнявана от жена, белязани посредством краесловното „ ка” – учителка, диригентка, състезателка, председателка, авторка, математичка, ръководителка, педагожка, началничка, писателка, отговорничка, служителка) бе изхвърлен от приложимост, пък то е крещящо обедняване, опростачване, а Институтът за български език, катедри академични, Съюзът на българските публицисти, няколкото писателски съюза не отрониха ни малейшо възраженийце. Сиреч безгласно показаха утвърждение и поддръжка: щом великият британски не разполага с равноценност на „ ка”, за чий са ни притрябвали говорителка, репортерка, кореспондентка и прочие...
Чувстват ли щатните „ пазители” на езика ни виновност за целенасоченото му поангличанване? Ако не, вършат ли нещо да възпират обезбългаряването на речта ни? Защо не уредят най-простото: продан на отзиви в интернет? Щом непрекъснато ни сочат образци от Запад, за какво не последват образеца на една Франция, която брани своя език с умишлен закон, а като нея са най-малко още пет членки на Съюза? Дали пък това безхаберие не е подготовка за другата огромна сеч? Щом към този момент няма родителка, покорно да скланяме за родител едно и родител две! И тук ли не ни пука на дудука? Наистина ли слепи, глухи сме, или бъзливичко + пъзливичко се вършим на такива?
Горното се отнася изцяло и за двете министерства – на културата и на образованието: също и те ли считат, че най-добре е да си кротинко кротуват? Или чакат социална подписка досежно участта на езика наш насущний?”
В поразително настоящата си и наситена с болежка книга „ Борба за език” (2008 г.) Румен Стоянов приканва страната ни да пристъпи към разбиране в актуалния литературен български на всички непротиворечащи на българската традиция думи, образи, словосъчетания и словоредни особености, които употребява македонистката уредба, с цел да бъде възпряна и скъсена актуалната отдалеченост сред книжовния и югозападния български език. Както и да се обоснове научно и вкара в обращение понятието българоезична книжнина, с което да бъдат указвани ония дялове от общобългарската писмовност, които са творени отвън границите на страната ни.
Наложително е също по този начин македонската литература, която съставлява неразделен и неразлъчим дял от българоезичната, да бъде изучавана и преподавана у нас като част от българоезичната литература. И да използваме само понятието югозападен български език, тъй като единствено то е правилно от научно становище.
Рано-късно РСМ ще бъде призната в Европейския съюз, написа Румен Стоянов. Това може да значи дефинитивно одобряване на македонисткия язик и безповратно интернационално легализиране на българската езикова, историческа, духовна разпокъсаност, наложена и с директното, неведнъж съучастие на страната ни. Езиковото и книжовно общонаследие на българите принадлежи на всички нас и по тази причина имаме право да чуем от Института за български език и Института за българска литература какво тези две висшестоящи институции вършат за възвръщане на духовната непокътнатост, над която, допуска се, те бдят.
„ С безмълвие и рахатлък до средата няма да стигнем, както дори слепите видяха и глухите чуха откак язикот биде измайсторосан. Освен в случай че мълчанието и рахатлъкът не са ориентирани тъкмо там: да оставим македонизма гладко да бесува из българщината както му текне и да й нанася пагуби каквито е нему наслаждение, ибо знае, че от публична България същински отпор няма и няма да има. Щом ония горе, плащани с наши пари, не щат да подемат обновяване на българската езикова цялост, не остава друго, с изключение на да се подпретнем ние долу и да ги принудим. България няма да загуби повече от това, което с изумителното си пораженско оттегляне е изгубила... В същина, дорде един народ е жив, той би трябвало твърдо да се бори за езика собствен и горко му в случай че снеме от рамене туй словесно свято задължение!”
Дано да се вслушаме в тези завещания на непримиримия със скудоумието и съображенчеството ни деятел и отстоятел на българската писмовност Румен Стоянов!...
Румен Стоянов е популярен актуален български възрожденец, преводач, стихотворец, есеист, белетрист, журналист, мемоарист, откривател и дълготраен академични учител у нас и в чужбина. Негови произведения са оповестени в 20 страни.
В качеството си на преводач той е Доайен на испанистиката и португалистиката в България, пленително улавящ и неповторимо изобразяващ както съзерцателния момент, по този начин и първичната буря на страстите, втъкани в иберийските и латиноамериканските литератури. Сред превежданите от него десетки създатели са Маркес („ Сто години самота”), Кортасар, Борхес, Карпентиер, Алейсандре, Де Отеро, Песоа, Бандейра, Друмонд де Андраде. Румен Стоянов е и единственият българин – почетен лекар на латиноамерикански университет (гр. Бразилия, 2012 г.).
Поезията, прозата, есеистиката и публицистиката му се отличават с остра и изповедна сензитивност към всичко, обвързвано с историческата и родовата ни памет. Лишени от многословност, неговите произведения внушават чувство за синтезирана изразност, въздействена мощ и етичност, високо ерудирано философско смиреномъдрие и съответна до болежка осезаемост и бляскавост на посланията.
„ Да, ще стана пръст.
Но какво повече да желая,
щом ще съм пръст българска?”
Може би най-подходящото определение за писателя и преводача Румен Стоянов е ВЪЛШЕБЕН И САМОБИТЕН ВАЯТЕЛ И ГРАДИНАР НА ДУМИТЕ. Синовното му и съкровено поклонение към изначално родното отъждествява благосъстоянието, дивността и святостта на българския език със съзидателната мощност и изразителността на Божественото слово. Така, съгласно създателя чимширът е особен знак на селската любов, зеленозарна берекет, постоянно чимшируващ кръглоглавец и влаголюбец, до момента в който другите земни блага пролетеят, летуват, есенеят и зимуват...
Художествените достижения на Румен Стоянов се открояват и в употребяваните от него смайващо остроумни и свежи словосъчетания, съпоставения, парадокси, неологизми, каламбури, намеци и игри на думи. В последната от трийсетте му авторски книги („ Ръкомахайки”, 2021 г.) да вземем за пример четем:
„ Българите използват от ден на ден смарт телефони, от известна възрастова граница надолу – поголовно, наложително. Сиреч все по-малко поддържат връзка с живи индивиди директно и това постави внезапен отпечатък върху честотата на жестикулиране. В под земята трен трима-четирима от петима седнали бучат нос в електронна гяволийка, шават забележително изкусно с палци, не поглеждат близък (когото би трябвало да обичаме; за какво пък?!), камо ли с него да приказват... Растящото обезжестяване е част от безспорното разбългаряване: в името на криворазбирани учтивост и европейщина. В жестово отношение, както изобщо на културното занятие, ставаме все по-безцветни, по-безлични, блудкави, размиващи се в безпощадното оцелостяване (гробализиране) на света. Понятна е сметката: колкото по-мижави сме, толкоз по-лесно и по-евтино тоталитаризуеми, гробализуеми биваме...”
„ Гробализиращата” България глобализация, водеща до всеобщо безродничество и унищожаваща националната ни идентичност, просвета и традиция, е единствено една от непреходно настоящите тематики в творчеството на Румен Стоянов. Значимостта на неговото слово се извисява и посредством буйната му битка против днешното духовно обезличаване на българското общество, включващо и фактическото преобразяване на българския език в англобългарски. Остро разобличителен е митингът му против безразличието на Института за български език, който пасивно следи и безмълвно подкрепя този кощунствен развой. Защото благосъстоянието на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България чуждоугоднически черпи с цялостни шепи, и то ежедневно, пред одобрителния и одобрителен взор на въпросния Институт, който след това драговолно „ узаконява” тази лексика и я включва в следващия новоиздаден „ Речник на българския език”...:
„ Подир славния и храбър 10-и започнаха безброй какви ли не преобразования в какво ли не, включая езика наш насущний: върху него рукна потоп непотребни чуждици, основно британски. Натрапват ги политици, управленци, народни представители, учени, интелектуалци, публицисти, простолюдци, всички те обединени от дефицит на възприятие за персонално и национално достолепие, снобщина и раболепие към инородци. Не съзнавайки що правят и какви трайни, зловредни последствия носи тяхното действие за речта ни, те я тласкат към превръщането й в англобългарска. Това е деяние настъпателно и безпощадно.”
Локация, дестинация, популация, прострация, реновирам, презентирам, основавам се, въз основата на, неудачник, вирулентност, еднаквост, анимирам, предизвиквам, пренебрегвам, вдъхновявам, начин на живот, градски, харизма, таргет, релация, корелация, рестрикция, мастър началник, мониторинг, тайминг, слоган, иновация, иновативност, иноватор, креативност, изобретателен, летален, експлицитно, тренд, съпорт, спор, дебатирам и още, и още вносотии, онагледяващи цялостното безхаберие на страната и неналичието на езикова политика. Въпросното опозоряване към този момент е заразило обществената административна стилистика и на държавните институции.
Промените в речниковия състав наподобяват плод на немара, обаче това е единствено дял от явлението, акцентира писателят. Някой някъде – за разлика от нас – чудесно знае, че мислене и език са взаимообвързани, затова: какъвто ни е езикът, такова ще ни е и мисленето. Вече над тридесет години поангличанването (разбирай северопоамериканчването) ни тече напълно гладко: нито един диалог, нито една кръгла маса, разискване за ориста на езика ни в изискванията на гРобализация. Тази безгрижност буди подозрение за непрестанно провеждана активност, част от която е цялостното безмълвие по отношение на ставащото.
„ Изхождайки от него (а от друго какво?), виждаме, че бързотечно демокретенясалото ни овцество милее повече за сритано бездомно куче в сравнение с за българския език: информационни средства бият паника по отношение на първото, а вардят гробно мълчание досежно второто. До толкоз сме изпаднали в езикослугинаж, та не осъзнаваме, че в днешната ни стълбица на полезности словесността позорно сме я забутали надалеч под улично коте. В такава степен угодливо одобряваме западнящините, че първото, що сторваме, е да възприемем и утвърдим другоземното, ибо към този момент до толкоз сме изгубили нюх за нашето.
С директното ни, тихомълко, но драговолно съучастие, цялостен един граматически разред (съществителни за специалност, упражнявана от жена, белязани посредством краесловното „ ка” – учителка, диригентка, състезателка, председателка, авторка, математичка, ръководителка, педагожка, началничка, писателка, отговорничка, служителка) бе изхвърлен от приложимост, пък то е крещящо обедняване, опростачване, а Институтът за български език, катедри академични, Съюзът на българските публицисти, няколкото писателски съюза не отрониха ни малейшо възраженийце. Сиреч безгласно показаха утвърждение и поддръжка: щом великият британски не разполага с равноценност на „ ка”, за чий са ни притрябвали говорителка, репортерка, кореспондентка и прочие...
Чувстват ли щатните „ пазители” на езика ни виновност за целенасоченото му поангличанване? Ако не, вършат ли нещо да възпират обезбългаряването на речта ни? Защо не уредят най-простото: продан на отзиви в интернет? Щом непрекъснато ни сочат образци от Запад, за какво не последват образеца на една Франция, която брани своя език с умишлен закон, а като нея са най-малко още пет членки на Съюза? Дали пък това безхаберие не е подготовка за другата огромна сеч? Щом към този момент няма родителка, покорно да скланяме за родител едно и родител две! И тук ли не ни пука на дудука? Наистина ли слепи, глухи сме, или бъзливичко + пъзливичко се вършим на такива?
Горното се отнася изцяло и за двете министерства – на културата и на образованието: също и те ли считат, че най-добре е да си кротинко кротуват? Или чакат социална подписка досежно участта на езика наш насущний?”
В поразително настоящата си и наситена с болежка книга „ Борба за език” (2008 г.) Румен Стоянов приканва страната ни да пристъпи към разбиране в актуалния литературен български на всички непротиворечащи на българската традиция думи, образи, словосъчетания и словоредни особености, които употребява македонистката уредба, с цел да бъде възпряна и скъсена актуалната отдалеченост сред книжовния и югозападния български език. Както и да се обоснове научно и вкара в обращение понятието българоезична книжнина, с което да бъдат указвани ония дялове от общобългарската писмовност, които са творени отвън границите на страната ни.
Наложително е също по този начин македонската литература, която съставлява неразделен и неразлъчим дял от българоезичната, да бъде изучавана и преподавана у нас като част от българоезичната литература. И да използваме само понятието югозападен български език, тъй като единствено то е правилно от научно становище.
Рано-късно РСМ ще бъде призната в Европейския съюз, написа Румен Стоянов. Това може да значи дефинитивно одобряване на македонисткия язик и безповратно интернационално легализиране на българската езикова, историческа, духовна разпокъсаност, наложена и с директното, неведнъж съучастие на страната ни. Езиковото и книжовно общонаследие на българите принадлежи на всички нас и по тази причина имаме право да чуем от Института за български език и Института за българска литература какво тези две висшестоящи институции вършат за възвръщане на духовната непокътнатост, над която, допуска се, те бдят.
„ С безмълвие и рахатлък до средата няма да стигнем, както дори слепите видяха и глухите чуха откак язикот биде измайсторосан. Освен в случай че мълчанието и рахатлъкът не са ориентирани тъкмо там: да оставим македонизма гладко да бесува из българщината както му текне и да й нанася пагуби каквито е нему наслаждение, ибо знае, че от публична България същински отпор няма и няма да има. Щом ония горе, плащани с наши пари, не щат да подемат обновяване на българската езикова цялост, не остава друго, с изключение на да се подпретнем ние долу и да ги принудим. България няма да загуби повече от това, което с изумителното си пораженско оттегляне е изгубила... В същина, дорде един народ е жив, той би трябвало твърдо да се бори за езика собствен и горко му в случай че снеме от рамене туй словесно свято задължение!”
Дано да се вслушаме в тези завещания на непримиримия със скудоумието и съображенчеството ни деятел и отстоятел на българската писмовност Румен Стоянов!...
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ