Наближава моментът, когато ще бъде невъзможно повече да се отрича, че Украйна е изгубила войната
Автор Джеймс Кардън, theamericanconservative.com
Докато става все по-трудно да се отхвърли протичащото се на бойното поле в Украйна – война на мелене със стотици хиляди жертви – формалните медии не престават да показват картина на войната, предопределена да пропагандира публиката, с цел да не би, изправена пред продължителната и сложна действителност, да стартира да губи възторг за последната презокеанска случка на Америка.
През юни The Atlantic разгласява заглавна публикация на Ан Апълбаум и Джефри Голдберг, в която се твърдеше, че „ Бъдещето на демократичния свят ще се дефинира от това дали украинската войска ще успее да излезе от задънената улица с Русия и да я изтласка обратно – може би даже и от Крим, вечно. “
На 12 юни колумнистът на The New York Times Никълъс Кристоф осведоми читателите си, че „ Украинците се жертват за нас. Те са тези, които ни вършат услуга, като деградират съветската войска и понижават риска от война в Европа, която ще коства живота на наши войски. “
National Review се изрази даже още по-ярко. Два дни по-късно, на 14 юни, старши редакторът Джей Нордлингър написа: „ Националистите измежду нас, както и всички останали, би трябвало да бъдат въодушевени от това, което вършат украинците: бият се за националното си оцеляване, пробват се да отхвърлен съседа-бегемот, който желае още веднъж да ги подчини. “
Както подмятна Гор Видал - „ Няма мира за хора, които са толкоз постоянно и толкоз гневно дезинформирани. “
Но горните образци наподобява са и част от едно изпитание на тези обособени писатели да деконтекстуализират украинската война, да заличат мътната ѝ история и да я показват в най-опростената ѝ форма: като борба сред положителното и злото. Това е тактика, която желае да избегне диалога всъщност по отношение на за какво и по какъв начин Русия и Западът стигнаха до тази най-опасна точка от Кубинската ракетна рецесия насам.
Този жанр материали са първокласен план, имащ за цел да свие параметрите на допустимите размисли по отношение на войната в Украйна. И служат за съзнателно комплициране и инфантилизиране на разбирането на американците за това, което в действителност става в Украйна, и за какво то става. Но това е и задачата, както може да се допусна: Апълбаум и останалите поставят основите на това, което следва, откакто стане невероятно повече да се отхвърля, че Украйна е изгубила войната.
През близо десетте години след революцията на Майдана единствено шепа хора всред нас биеха паника за вероятността от експлоадиране на война сред Русия и Запада. За близо 10 години непретенциозно малцинство от писатели и мислители непрекъснато се застъпваха за спокойно споразумяване на украинската рецесия и в този развой по друго време бяха осмивани, мачкани, маргинализирани, изхвърляни от работа, заклеймявани като симпатизанти на „ терористите “ и поставяни в украинските описи за ликвидиране по обвиняване в казване на истината за това, което се случва в източна Украйна от 2014 година насам.
И до момента в който войната в Украйна върви към своята пагубна развръзка, можем с съображение да чакаме, че тези, които помогнаха за разпалването на този пожар, наред с тези, които приветстваха тази нелепа и ненужна война от началото ѝ, ще платят за това най-малко толкоз тежка цена, колкото цената, която бе платена от архитектите и мажоретките на иракското крушение – никаква.
Защитниците на сдържаната и сензитивна външна политика би трябвало да се подготвят за още по-гаден интервал на обвинявания и сочене с пръст, в който годините на Русиягейт (2016-2021) ще наподобява като време на национално успокоение. Действително, напълно елементарно е да си представим, че 2024 година и идващите години ще бъдат доминирани от кръстоносен поход в търсене на отговора „ Кой изгуби Украйна? “, който няма да се отличава от отровния спор за „ Кой изгуби Китай? “, който акушира интервала на Макарти през 1950-те години. Предстоящата акция без подозрение ще съдържа литания от обвинявания в непатриотична непочтеност, отправени към американските съперници на войната от целия церемониал източноевропейци и тяхното гласовито и мощно лоби във Вашингтон.
Корпоративните медии и техните голям брой прогресивни и демократични съдружници в Конгреса с огромен възторг ще си свидлив ръцете с приятелите си неокони, с цел да изковат обвиняване и още повече да свият изречимото и мислимото. Те ще продължат полицейщината против параметрите на обществения дискурс със същата садистична успеваемост, с която третираха критиците на в този момент към този момент дискредитираната концепция за „ скрит план “ сред предизборния щаб на Тръмп и съветското държавно управление.
Трагедията, която те несъмнено не съумяват да видят, е че нямаше потребност Украйна да бъде изгубена. Освен това щеше да е от изгода, в случай че имаше по-широко схващане, че тя преди всичко не беше наша, че да я губим. Ако беше послушан съветът, предлаган от дребна група от нас, че неутралитетът е най-хубавият курс на деяние за оцеляването на Украйна, ужасното тестване, през което народът на Украйна минава в този момент, щеше да бъде избегнато.
Едно просто обявление, че Съединени американски щати и НАТО отдръпват уговорката, изработен в Букурещ през 2008 година, че Украйна и Грузия „ ще станат “ членове на алианса, щеше да свърши огромна работа за установяването на кротичък път напред сред Русия и Украйна. Но не. Защото през последните четири американски администрации (Буш, Обама, Тръмп, Байдън) зад кормилото бяха идеолозите. И концепцията, че Украйна има „ правото да избира сама съдружниците си “, а ние имаме дълг да ѝ го осигурим, стартира да се преглежда като свето писание.
Поражение на Украйна ще ускори разказа – по този начин педантично изграждан през последните 10 години от безусловно същите хора, които доведоха тази страна до злополуката в Ирак – че американските ползи са неотделими от благополучието на етно-националистическа клептокрация, отстояща на 4000 благи от крайбрежията ни.
Преди два века английският общественик Джон Брайт предизвести за „ следването на визионерски фантоми по всички краища на света, до момента в който личната ви страна гние от вътрешната страна “. Но тези хора не виждат нищо друго с изключение на визионерските фантоми. Според тези хора (мнозина от които напълно неотдавна пристигнали в страната, за която се пробват да говорят) „ положителният “ американец е този, който се отхвърля от всякаква отговорност или грижа за своите съграждани в интерес на трескава идентификация с непозната страна.
И в случай че това стане в главно мерило за добър американец, бъдещето на нашата страна ще бъде тъмно. Но не е наложително да е по този начин. През идната година гласуващото общество ще има опцията да изпрати обръщение на администрацията по отношение на оправянето ѝ с войната. Има други възможности, въпреки и несъвършени, на властващата в този момент клика от демократични и прогресивни военни ястреби, които освен от години дават на Украйна изумително неприятни и безразсъдни препоръки, само че серийно подвеждаха американския народ за степента на заплаха, за която става дума.
Спомнете си пред урните, че изборът сред война и мир е прекомерно значим, с цел да бъде оставен на тези, чиито неточности най-много ни доведоха до тук.
Джеймс У. Кардън е някогашен консултант по американско-руските връзки в администрацията на Обама
Източник theamericanconservative.com
Превод за " Гласове " Екатерина Грънчарова
