Комичният път към властта на един съвременен диктатор
Автор: Данаил Брезов
В спешни обстановки Римската република планува краткотрайно прехвърляне на безспорна власт в ръцете на деспот с мандат от шест месеца за справяне с казуса, след което устройството на страната се възвръща. Считало се е, че при форсмажорни условия, демокрацията е прекомерно бавна, с цел да реагира съответно, спазвайки всички процедури. Днес президентите имат сходна опция при оповестяването на изключително състояние. За към век тази процедура е била отхвърлена, след което се възражда с купата dictator perpetuo (вечен диктатор), дадена първо на Сула, а след това на Юлий Цезар, след чиято гибел Републиката престава да съществува и Рим се трансформира в империя. Един по-съвременен образец е самопровъзгласяването на Адолф Хитлер за Фюрер през 1934-та, в името на битката с тероризма (който тогава още се е наричал „ комунизъм “). Този архитип участва даже в старозаветните притчи, пресъздаден е сполучливо и в облика на Палпатин от Междузвездни войни. Азиатските властнически владетели от 20-ти век спадат към по-различна категория: при тях няма република, чиито функционалности да блокират, просто сядат на трона на обезглавения монарх. В Западния свят, повлиян в огромна степен от римското право, съществуването на рецесия е належащо изискване за установяването на тирания и доста постоянно политиците, захласнати от упоритости за персонална власт, основават сами или поддържат удобни за своя имидж спешни условия, в които могат да блеснат с героични подвизи като Сула, Цезар и Хитлер с техните завоевания, Рузвелт и европейските популисти от 30-те с „ превъзмогването “ на Голямата меланхолия, Путин с чеченските войни, Милошевич с етническия спор в Косово, Джонсън с расизма, Трюдо с климатичните промени и Байдън с набиращата скорост инфлация.
На фона на богатия международен опит в установяването на диктатури у нас се появи едно гротескно на пръв взор копие на майсторите на пропагандата от предишния век. Този неугледен човечец, прекарал живота си в казармата, влезе във фокуса на медийното внимание поради пререкания с директните си началници като главнокомандващ на Военновъздушни сили. Дезертьорство му беше показано за протест против статуквото, а излъчващата душевна мизерия физиономия, пропагандата в Цариград ТВ назова възторжено „ волево лице “. Така последователно се построи обликът на един достоен български боец по джапанки и потник, гризящ кебапче на селски събор или позиращ за фотография жалко усмихнат до портрета на Тодор Живков, проявяващ коремни превъртания, лицеви опори и други хватки, в случай че не е заучил добре репликите си или не се усеща задоволително убеден в тематиката.
Първите PR-прояви на този незнаен до тогава и пораждащ по-скоро снизходителна благосклонност с кореноплодното си лъчение нов състезател на политическата сцена, бяха в такава степен чаровно некоординирани, че човек би могъл елементарно да подцени опасността, както са правели и с Хитлер, преди да получи благоволението на заможните си спонсори. Доста по-късно се разбра от едно изявление на ветерана от съветското ГРУ, ген. Леонид Решетников, че службите в Кремъл разпореждат на миропомазания от тях очаквания да организира „ чистка “ по отношение на прозападния политически хайлайф в България. С оглед на събитията през последните две години, към този момент е отвън всякакво подозрение, че оповестеният за persona non grata поради шпионска активност военачалник напълно не се е шегувал. В акцията си и през първите години на президентския пост, определеният с мандата на Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и радикалните русофили Радев съчетаваше детайли на подигравка и фентъзи, които с времето се трансфораха в депресиращ психо-трилър. Започна с поднасянето на венци за девети септември, който Радев назова „ ден на помиряване “, визитата в Брюксел с военен аероплан (а след това излъга, че било по-евтино), с твърдия си курс на поддръжка за режимите в Кремъл, Минск и Пхенян, имаше приказки за кемтрейлс и ковид-конспирации, само че след позорното му изпъждане от „ Три морета “ и излагацията в Давос стана ясно, че сме в интернационална изолираност. С времето Радев изостави комедията на парадокса, която му беше донесла по-широка поддръжка измежду соц-носталгиците, с цел да се трансформира в един постоянно неудовлетворен и мрънкащ някогашен боен, наричащ страната си „ тресавище “, а нейните демократични институции „ мафия “ и „ мутри “. Непрестанното натякване на опорните точки за кюлчета, пачки, корупционни практики и репресии на „ неприятната “ прокуратура, ориентирани против „ положителните “ босове на проведената престъпност, търсени от Интерпол и укриващи се в екзотични страни (което не пречи за Радев те да звучат „ по-убедително от обвинителите си “), трябваше да вдигне градуса на напрежение за така наречен „ велико национално въстание “, проведено взаимно с други проксита на Петата колона и свързани с някогашните служби олигарси. Само че „ въстанието “ при всеки идващ опит заприличваше от ден на ден на колекция на футболни почитатели преди мача на обичания селски тим, доста надалеч както от „ националното “, по този начин и от „ великото “. Оказа се, че ентусиастите с вувузелите, подражаващи на Антифа и други терористични групи в деструктивните си прояви, са проведени и платени от боса в заточение Васил Божков, който самичък го признава в публикувани по-късно от Прокуратурата СРС-та. В скандалните телефонни диалози с депутати от левицата и публицисти той дефинира целите на революцията: да се нападат министър председателят, финансовият министър и основният прокурор до подаване на оставка, а по-късно Радев да бъде „ съветван “ при назначенията на длъжностен кабинет. За способите на това „ съветване “ можем единствено да гадаем, само че ролята на Черепа пролича ясно както в кадровия състав (например Бойко Рашков трябваше да назначи за шеф на кабинета си основател на Божковата партия – по-късно в едно изявление той я отбрани като добър експерт, отхвърли да я познава, ядоса се и най-после заплаши публицистите с уволнения), по този начин и в топлата връзка сред доближените на Божков братя Бобокови и президентският консултант П. Узунов, разследван за тежка търговия с въздействие, застрашаваща националната сигурност.
Много преди да забележим оня запис с мистериозния плик за шефа на митниците и преди сигналите на ОЛАФ за корист с евро-средства, службите се задействаха за приключване на класифицирана информация и оказване на напън за нелегално издаване на визи и изтриване на престъпни регистрации. Акциите на Прокуратурата по-късно бяха показани от пропагандния щаб в кабинета на Радев като опит за държавен прелом и вдигналият пестник субпродукт на съветските имперски упоритости за тотална надмощие на Балканите беше внезапно прегърнат от псевдо-десните „ евро-атлантици “, които даже показно коленичиха пред него през първите дни на опустошителни блокади в столицата.
Тъжно-смешната гражданска война на Радев приключи безславно като бирения пуч на Хитлер, единствено че никой не му потърси отговорност за нанесените вреди на обществото – медиите преднамерено представяха вандалските прояви в центъра на София като „ мирни митинги “ със „ обективни претенции “, а потрошаването на обществена и частна благосъстоятелност, издевателствата над жители и опитите да бъдат запалени служители на реда не се вписваха в този разказ, и по тази причина те бяха оповестени за дело на някакви мислени провокатори. Призивите за принуждение от страна на уредниците също минаха под радара както на прогресивно-революционните български преса, малките екрани и радио, по този начин и на полицията, която се стараеше да заеме допустимо най-миротворна поза до момента в който към чиновниците летяха павета, камъни и бомби (което въпреки всичко не попречи на Радев да пробута версията си за полицейско насилие). Макар пътят и битката му да бяха доста разнообразни от тези на Хитлер, опортюнистът от село Славяново въпреки всичко съумя да стане Фюрер и концентрира цялата изпълнителна власт (с огромно въздействие и в съдебната) за един диктаторски мандат от половин година, в резултат на парламентарната рецесия, която се постара да провокира. А изкованите в огъня на класовата битка за изчегъртване на „ някогашни хора “ лабораторни политически планове напълно преднамерено саботираха Народното събрание и сведоха функционалностите му до пошла композиция от риалити-шоу и пост-революционен арбитражен съд. Законодателните начинания бяха ориентирани в две посоки: блокиране функционалностите на Прокуратурата (логичен жест към инвеститорите) и въвеждане на наложително електронно гласоподаване по модел, който не може да подсигурява нито почтеност, нито анонимност на вота, най-малко колкото в Бутан и Венецуела. А щом пое страната на ръчно ръководство, Радев замязя на dictator perpetuo от първата половина на 20-ти век: още с назначението на длъжностен кабинет (в който за пръв път имаме и министър на пропагандата) стартира чистка в полицията и организациите по сигурността, след което доста бързо бяха сменени и огромна част от регионалните шефове с сътрудници на някогашните служби и партийни фрагменти на Българска социалистическа партия. Самият Радев се заобгради с сходни хора още от първите месеци на мандата си – от специалиста по политически инженеринг Маринов, по-известен с шпионския псевдоним „ Майстора “, сътрудник „ Ясен “ и Алипиев. Върнаха се сътрудниците на Държавна сигурност и във външните консулства, изчистени преди този момент от президента Плевнелиев. Сред назначените служебни министри се открояват имената на алените Минеков, Стоилов, Кутев, Комитова, както и острието Бойко Рашков – деец от репресивните служби на колониалния строй, като че ли свикан от предишното назадничав дявол с благоухание на водка и нафталин. Още с първите си обществени появи той заплашваше публицисти и медии, заканваше се на съпротива със разпра от парламентарната естрада, тъкмо както назначеният за началник на ДАНС през 2013-та Пеевски. Тогава това отприщи вълна от отвращение и докара до най-големите митинги у нас от началото на века. В България на Радев обаче хората не смеят да стачкуват с цел да не станат и те „ някогашни “ – строителните служащи се пробваха откакто страната отхвърли да им заплати за положения от тях труд, само че последваха ударни инспекции на Министерство на вътрешните работи и ДАНС, след което митингите бързо затихнаха. Българите са привели безропотно глава и гледат пасивно по какъв начин се „ изчегъртва “ опозицията с репресии, дезинформация и агитация от най-ниско равнище, редовно се нарушава Конституцията (например с назначенията на Кирил Петков и Янаки Стоилов) и се заличава разделянето на управляващите с груба интервенция в работата на правосъдната система. Ако през 90-та, 97-ма и 2013-та обществото виждаше в тоталитарния строй опасност, през днешния ден то е разграничено и разколебано в преценка си, както при Възродителния развой. Още един образец: 1938-ма нацистите в Германия инсценират спонтанни похищения върху еврейски храмове – събитие, запомнено като Kristallnacht. Толерантните и културни германци са възмутени от вандалската демонстрация, само че след години на агитация, в която им се повтаря, че евреите и техният капитализъм са отговорни за всички житейски неволи, те са обезкуражени да заявят обществено позиция и са привикнали да одобряват сегрегацията в Райха като нещо обикновено – никой не желае да бъде апетитен за другар на презряната прослойка. За българите, които не се славят с чак такава напредничавост и още по-малко с приемливост, бяха нужни едвам няколко месеца на усилена агитация от първото тиражиране на някаква фотография с пачки в чекмедже, за която медии и политици не стопираха да приказват при всяко помирисване на микрофон, показната акция на плажа в Росенец с присъединяване на НСО и партийни комсомолци с висок медиен рейтинг, през вдигнатия пестник и яйчения тероризъм, до летящите павета против служители на реда. Наративът сработи безотказно и в този момент към милион българи са жигосани като „ бойковисти “ или „ герберасти “ от инженерите на пропагандата: присъда, равносилна на изменник и колаборационисти по време на война. Естествената човешка податливост към конформизъм кара аполитичните, които нямат никаква концепция какво се случва в страната, да се трансформират в оръдия на тази агитация, също като хитлеристката юноша, пролите на Ленин и Мао или децата-атентатори на ИДИЛ – никой не желае да бъде апетитен с пръст като зложелател на народа или вярата, надалеч по-лесно и безвредно е да хвърлиш камък по оня, който другите към този момент сочат, да виждаш користни претекстове у всеки, който не се вписва в тълпата, да съчиниш донос против комшия, другар или родственик с цел да се харесаш на своите началници, да живееш в неистина с цел да се впишеш по-добре в глутницата, която те пази. Такива са законите на обществото от средата на предишния век, към което ни връща диктатурата.
Радев измина дълъг път от приклекналите фотоси до властелина в Кремъл, раболепието пред висшия шаман на православния халифат, изпратен да поучава поданиците на „ задунайската губерния “ по какъв начин вярно да четат и интерпретират историята си. Днес той към този момент не може да бъде възприеман като велможа шут на съветската Пета колона, защото се е сдобил с действителна власт на деспот и злоупотребите с нея надалеч надвишават споразумяване на любовницата с две държавни служби, дребно кариерно клеветничество, компенсиращо оскъдните професионални качества и потулване на вандалски прояви от членове на фамилията. Мина времето, когато определеният с изследване на РИСИ „ боец “ на столетницата беше възприел ролята на елементарен тръбач на съветската агитация пред Запада, заявявайки, че Крим е съветски, Венецуела е по-добро място за живеене от България, а Европа изостава от Северна Корея, или лобирайки срещу консолидиране на армията ни в НАТО. Ако се има вяра на Решетников, след чистката пред Радев стоят дилемите за излизане от Европейски Съюз и НАТО, на което Българска социалистическа партия през 2016-та дава отговор: „ още е рано “. Както политическата мангъровщина с оповестяване на корона-вируса за интрига, целяща да попречи на българите да отпразнуват окупацията си от армията на Руския император, по този начин и непрестанното натякване за недоказана, само че титанична по мащаби корупция, мислени парцели в Барселона, офшорни компании, банки, нощни шкафчета и сакове, цялостни с пачки, кюлчета злато, секс-скандали, и даже истории с човекоядство, изиграха ролята си. Опозицията беше превърната в презряна прослойка – сходно на евреите в Райха и далитите в Индия. Нейното „ изчегъртване “, в случай че ще и с цената на потъпкване законите и правовия ред, беше предстоящо от някои с свиреп блян, а от други – пасивно одобрявано като нещо неизбежно, тъкмо както порядъчните европейци през 40-те са следили отпътуващите за Треблинка и Аушвиц вагони... никой не е желал да се озове в тях.
Разбира се, жанровите метаморфози и архетипни заигравки не са нещо ново в политиката, те са добре изучени от експерти като Решетников и Гьобелс. През 33-те да вземем за пример, обществените изяви на последния карат хората на площада да се заливат от смях, а едвам няколко години по-късно името му към този момент провокира смут. Подобно влияние са имали и някои постоянно наквасени коминтерновски главорези, като Димитров да вземем за пример. Радев от дълго време е напуснал комедийния род и след приключването на шестмесечния му диктаторски мандат съставлява все по-голяма опасност за конституционализма и националната сигурност, а неуместните му изказвания звучат все по-тревожно. Най-притеснително обаче е подкопаването на устоите на демокрацията посредством гневни офанзиви към политическите партии, които подсигуряват посланичество на гласоподавателите, както и против държавните институции, осигуряващи най-малко на доктрина разделянето на управляващите. Като оставим настрани романтично-еротичните мечти на част от гласоподавателите, упованията към президентската институция се свеждат до прагматичния най-малко: Президентът не трябва да:
-нарушава Конституцията и законите на страната;
-застрашава националната сигурност;
-разпространява съзнателно погрешна и заблуждаваща информация;
унижава със своите думи или дейности народа и държавните институции;
-призовава към принуждение и антиобществени прояви;
-участва в корупционни практики – директно или прикривайки подчинените си;
-ползва поверените му силови структури за политически репресии;
-предизвиква дипломатически кавги и слага страната в интернационална изолация;
-лобира за непознати геополитически или корпоративни ползи в ущърб на българския;
Радев е първият жител на „ Дондуков “ 2, съумял да потъпче всичките девет правила и макар пропагандата в сервилните публични медии, записа името си в историята на страната като знак на излъгани упования, коренящи се надълбоко в българския пост-колониален комплекс.
* * *
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разум
В спешни обстановки Римската република планува краткотрайно прехвърляне на безспорна власт в ръцете на деспот с мандат от шест месеца за справяне с казуса, след което устройството на страната се възвръща. Считало се е, че при форсмажорни условия, демокрацията е прекомерно бавна, с цел да реагира съответно, спазвайки всички процедури. Днес президентите имат сходна опция при оповестяването на изключително състояние. За към век тази процедура е била отхвърлена, след което се възражда с купата dictator perpetuo (вечен диктатор), дадена първо на Сула, а след това на Юлий Цезар, след чиято гибел Републиката престава да съществува и Рим се трансформира в империя. Един по-съвременен образец е самопровъзгласяването на Адолф Хитлер за Фюрер през 1934-та, в името на битката с тероризма (който тогава още се е наричал „ комунизъм “). Този архитип участва даже в старозаветните притчи, пресъздаден е сполучливо и в облика на Палпатин от Междузвездни войни. Азиатските властнически владетели от 20-ти век спадат към по-различна категория: при тях няма република, чиито функционалности да блокират, просто сядат на трона на обезглавения монарх. В Западния свят, повлиян в огромна степен от римското право, съществуването на рецесия е належащо изискване за установяването на тирания и доста постоянно политиците, захласнати от упоритости за персонална власт, основават сами или поддържат удобни за своя имидж спешни условия, в които могат да блеснат с героични подвизи като Сула, Цезар и Хитлер с техните завоевания, Рузвелт и европейските популисти от 30-те с „ превъзмогването “ на Голямата меланхолия, Путин с чеченските войни, Милошевич с етническия спор в Косово, Джонсън с расизма, Трюдо с климатичните промени и Байдън с набиращата скорост инфлация.
На фона на богатия международен опит в установяването на диктатури у нас се появи едно гротескно на пръв взор копие на майсторите на пропагандата от предишния век. Този неугледен човечец, прекарал живота си в казармата, влезе във фокуса на медийното внимание поради пререкания с директните си началници като главнокомандващ на Военновъздушни сили. Дезертьорство му беше показано за протест против статуквото, а излъчващата душевна мизерия физиономия, пропагандата в Цариград ТВ назова възторжено „ волево лице “. Така последователно се построи обликът на един достоен български боец по джапанки и потник, гризящ кебапче на селски събор или позиращ за фотография жалко усмихнат до портрета на Тодор Живков, проявяващ коремни превъртания, лицеви опори и други хватки, в случай че не е заучил добре репликите си или не се усеща задоволително убеден в тематиката.
Първите PR-прояви на този незнаен до тогава и пораждащ по-скоро снизходителна благосклонност с кореноплодното си лъчение нов състезател на политическата сцена, бяха в такава степен чаровно некоординирани, че човек би могъл елементарно да подцени опасността, както са правели и с Хитлер, преди да получи благоволението на заможните си спонсори. Доста по-късно се разбра от едно изявление на ветерана от съветското ГРУ, ген. Леонид Решетников, че службите в Кремъл разпореждат на миропомазания от тях очаквания да организира „ чистка “ по отношение на прозападния политически хайлайф в България. С оглед на събитията през последните две години, към този момент е отвън всякакво подозрение, че оповестеният за persona non grata поради шпионска активност военачалник напълно не се е шегувал. В акцията си и през първите години на президентския пост, определеният с мандата на Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и радикалните русофили Радев съчетаваше детайли на подигравка и фентъзи, които с времето се трансфораха в депресиращ психо-трилър. Започна с поднасянето на венци за девети септември, който Радев назова „ ден на помиряване “, визитата в Брюксел с военен аероплан (а след това излъга, че било по-евтино), с твърдия си курс на поддръжка за режимите в Кремъл, Минск и Пхенян, имаше приказки за кемтрейлс и ковид-конспирации, само че след позорното му изпъждане от „ Три морета “ и излагацията в Давос стана ясно, че сме в интернационална изолираност. С времето Радев изостави комедията на парадокса, която му беше донесла по-широка поддръжка измежду соц-носталгиците, с цел да се трансформира в един постоянно неудовлетворен и мрънкащ някогашен боен, наричащ страната си „ тресавище “, а нейните демократични институции „ мафия “ и „ мутри “. Непрестанното натякване на опорните точки за кюлчета, пачки, корупционни практики и репресии на „ неприятната “ прокуратура, ориентирани против „ положителните “ босове на проведената престъпност, търсени от Интерпол и укриващи се в екзотични страни (което не пречи за Радев те да звучат „ по-убедително от обвинителите си “), трябваше да вдигне градуса на напрежение за така наречен „ велико национално въстание “, проведено взаимно с други проксита на Петата колона и свързани с някогашните служби олигарси. Само че „ въстанието “ при всеки идващ опит заприличваше от ден на ден на колекция на футболни почитатели преди мача на обичания селски тим, доста надалеч както от „ националното “, по този начин и от „ великото “. Оказа се, че ентусиастите с вувузелите, подражаващи на Антифа и други терористични групи в деструктивните си прояви, са проведени и платени от боса в заточение Васил Божков, който самичък го признава в публикувани по-късно от Прокуратурата СРС-та. В скандалните телефонни диалози с депутати от левицата и публицисти той дефинира целите на революцията: да се нападат министър председателят, финансовият министър и основният прокурор до подаване на оставка, а по-късно Радев да бъде „ съветван “ при назначенията на длъжностен кабинет. За способите на това „ съветване “ можем единствено да гадаем, само че ролята на Черепа пролича ясно както в кадровия състав (например Бойко Рашков трябваше да назначи за шеф на кабинета си основател на Божковата партия – по-късно в едно изявление той я отбрани като добър експерт, отхвърли да я познава, ядоса се и най-после заплаши публицистите с уволнения), по този начин и в топлата връзка сред доближените на Божков братя Бобокови и президентският консултант П. Узунов, разследван за тежка търговия с въздействие, застрашаваща националната сигурност.
Много преди да забележим оня запис с мистериозния плик за шефа на митниците и преди сигналите на ОЛАФ за корист с евро-средства, службите се задействаха за приключване на класифицирана информация и оказване на напън за нелегално издаване на визи и изтриване на престъпни регистрации. Акциите на Прокуратурата по-късно бяха показани от пропагандния щаб в кабинета на Радев като опит за държавен прелом и вдигналият пестник субпродукт на съветските имперски упоритости за тотална надмощие на Балканите беше внезапно прегърнат от псевдо-десните „ евро-атлантици “, които даже показно коленичиха пред него през първите дни на опустошителни блокади в столицата.
Тъжно-смешната гражданска война на Радев приключи безславно като бирения пуч на Хитлер, единствено че никой не му потърси отговорност за нанесените вреди на обществото – медиите преднамерено представяха вандалските прояви в центъра на София като „ мирни митинги “ със „ обективни претенции “, а потрошаването на обществена и частна благосъстоятелност, издевателствата над жители и опитите да бъдат запалени служители на реда не се вписваха в този разказ, и по тази причина те бяха оповестени за дело на някакви мислени провокатори. Призивите за принуждение от страна на уредниците също минаха под радара както на прогресивно-революционните български преса, малките екрани и радио, по този начин и на полицията, която се стараеше да заеме допустимо най-миротворна поза до момента в който към чиновниците летяха павета, камъни и бомби (което въпреки всичко не попречи на Радев да пробута версията си за полицейско насилие). Макар пътят и битката му да бяха доста разнообразни от тези на Хитлер, опортюнистът от село Славяново въпреки всичко съумя да стане Фюрер и концентрира цялата изпълнителна власт (с огромно въздействие и в съдебната) за един диктаторски мандат от половин година, в резултат на парламентарната рецесия, която се постара да провокира. А изкованите в огъня на класовата битка за изчегъртване на „ някогашни хора “ лабораторни политически планове напълно преднамерено саботираха Народното събрание и сведоха функционалностите му до пошла композиция от риалити-шоу и пост-революционен арбитражен съд. Законодателните начинания бяха ориентирани в две посоки: блокиране функционалностите на Прокуратурата (логичен жест към инвеститорите) и въвеждане на наложително електронно гласоподаване по модел, който не може да подсигурява нито почтеност, нито анонимност на вота, най-малко колкото в Бутан и Венецуела. А щом пое страната на ръчно ръководство, Радев замязя на dictator perpetuo от първата половина на 20-ти век: още с назначението на длъжностен кабинет (в който за пръв път имаме и министър на пропагандата) стартира чистка в полицията и организациите по сигурността, след което доста бързо бяха сменени и огромна част от регионалните шефове с сътрудници на някогашните служби и партийни фрагменти на Българска социалистическа партия. Самият Радев се заобгради с сходни хора още от първите месеци на мандата си – от специалиста по политически инженеринг Маринов, по-известен с шпионския псевдоним „ Майстора “, сътрудник „ Ясен “ и Алипиев. Върнаха се сътрудниците на Държавна сигурност и във външните консулства, изчистени преди този момент от президента Плевнелиев. Сред назначените служебни министри се открояват имената на алените Минеков, Стоилов, Кутев, Комитова, както и острието Бойко Рашков – деец от репресивните служби на колониалния строй, като че ли свикан от предишното назадничав дявол с благоухание на водка и нафталин. Още с първите си обществени появи той заплашваше публицисти и медии, заканваше се на съпротива със разпра от парламентарната естрада, тъкмо както назначеният за началник на ДАНС през 2013-та Пеевски. Тогава това отприщи вълна от отвращение и докара до най-големите митинги у нас от началото на века. В България на Радев обаче хората не смеят да стачкуват с цел да не станат и те „ някогашни “ – строителните служащи се пробваха откакто страната отхвърли да им заплати за положения от тях труд, само че последваха ударни инспекции на Министерство на вътрешните работи и ДАНС, след което митингите бързо затихнаха. Българите са привели безропотно глава и гледат пасивно по какъв начин се „ изчегъртва “ опозицията с репресии, дезинформация и агитация от най-ниско равнище, редовно се нарушава Конституцията (например с назначенията на Кирил Петков и Янаки Стоилов) и се заличава разделянето на управляващите с груба интервенция в работата на правосъдната система. Ако през 90-та, 97-ма и 2013-та обществото виждаше в тоталитарния строй опасност, през днешния ден то е разграничено и разколебано в преценка си, както при Възродителния развой. Още един образец: 1938-ма нацистите в Германия инсценират спонтанни похищения върху еврейски храмове – събитие, запомнено като Kristallnacht. Толерантните и културни германци са възмутени от вандалската демонстрация, само че след години на агитация, в която им се повтаря, че евреите и техният капитализъм са отговорни за всички житейски неволи, те са обезкуражени да заявят обществено позиция и са привикнали да одобряват сегрегацията в Райха като нещо обикновено – никой не желае да бъде апетитен за другар на презряната прослойка. За българите, които не се славят с чак такава напредничавост и още по-малко с приемливост, бяха нужни едвам няколко месеца на усилена агитация от първото тиражиране на някаква фотография с пачки в чекмедже, за която медии и политици не стопираха да приказват при всяко помирисване на микрофон, показната акция на плажа в Росенец с присъединяване на НСО и партийни комсомолци с висок медиен рейтинг, през вдигнатия пестник и яйчения тероризъм, до летящите павета против служители на реда. Наративът сработи безотказно и в този момент към милион българи са жигосани като „ бойковисти “ или „ герберасти “ от инженерите на пропагандата: присъда, равносилна на изменник и колаборационисти по време на война. Естествената човешка податливост към конформизъм кара аполитичните, които нямат никаква концепция какво се случва в страната, да се трансформират в оръдия на тази агитация, също като хитлеристката юноша, пролите на Ленин и Мао или децата-атентатори на ИДИЛ – никой не желае да бъде апетитен с пръст като зложелател на народа или вярата, надалеч по-лесно и безвредно е да хвърлиш камък по оня, който другите към този момент сочат, да виждаш користни претекстове у всеки, който не се вписва в тълпата, да съчиниш донос против комшия, другар или родственик с цел да се харесаш на своите началници, да живееш в неистина с цел да се впишеш по-добре в глутницата, която те пази. Такива са законите на обществото от средата на предишния век, към което ни връща диктатурата.
Радев измина дълъг път от приклекналите фотоси до властелина в Кремъл, раболепието пред висшия шаман на православния халифат, изпратен да поучава поданиците на „ задунайската губерния “ по какъв начин вярно да четат и интерпретират историята си. Днес той към този момент не може да бъде възприеман като велможа шут на съветската Пета колона, защото се е сдобил с действителна власт на деспот и злоупотребите с нея надалеч надвишават споразумяване на любовницата с две държавни служби, дребно кариерно клеветничество, компенсиращо оскъдните професионални качества и потулване на вандалски прояви от членове на фамилията. Мина времето, когато определеният с изследване на РИСИ „ боец “ на столетницата беше възприел ролята на елементарен тръбач на съветската агитация пред Запада, заявявайки, че Крим е съветски, Венецуела е по-добро място за живеене от България, а Европа изостава от Северна Корея, или лобирайки срещу консолидиране на армията ни в НАТО. Ако се има вяра на Решетников, след чистката пред Радев стоят дилемите за излизане от Европейски Съюз и НАТО, на което Българска социалистическа партия през 2016-та дава отговор: „ още е рано “. Както политическата мангъровщина с оповестяване на корона-вируса за интрига, целяща да попречи на българите да отпразнуват окупацията си от армията на Руския император, по този начин и непрестанното натякване за недоказана, само че титанична по мащаби корупция, мислени парцели в Барселона, офшорни компании, банки, нощни шкафчета и сакове, цялостни с пачки, кюлчета злато, секс-скандали, и даже истории с човекоядство, изиграха ролята си. Опозицията беше превърната в презряна прослойка – сходно на евреите в Райха и далитите в Индия. Нейното „ изчегъртване “, в случай че ще и с цената на потъпкване законите и правовия ред, беше предстоящо от някои с свиреп блян, а от други – пасивно одобрявано като нещо неизбежно, тъкмо както порядъчните европейци през 40-те са следили отпътуващите за Треблинка и Аушвиц вагони... никой не е желал да се озове в тях.
Разбира се, жанровите метаморфози и архетипни заигравки не са нещо ново в политиката, те са добре изучени от експерти като Решетников и Гьобелс. През 33-те да вземем за пример, обществените изяви на последния карат хората на площада да се заливат от смях, а едвам няколко години по-късно името му към този момент провокира смут. Подобно влияние са имали и някои постоянно наквасени коминтерновски главорези, като Димитров да вземем за пример. Радев от дълго време е напуснал комедийния род и след приключването на шестмесечния му диктаторски мандат съставлява все по-голяма опасност за конституционализма и националната сигурност, а неуместните му изказвания звучат все по-тревожно. Най-притеснително обаче е подкопаването на устоите на демокрацията посредством гневни офанзиви към политическите партии, които подсигуряват посланичество на гласоподавателите, както и против държавните институции, осигуряващи най-малко на доктрина разделянето на управляващите. Като оставим настрани романтично-еротичните мечти на част от гласоподавателите, упованията към президентската институция се свеждат до прагматичния най-малко: Президентът не трябва да:
-нарушава Конституцията и законите на страната;
-застрашава националната сигурност;
-разпространява съзнателно погрешна и заблуждаваща информация;
унижава със своите думи или дейности народа и държавните институции;
-призовава към принуждение и антиобществени прояви;
-участва в корупционни практики – директно или прикривайки подчинените си;
-ползва поверените му силови структури за политически репресии;
-предизвиква дипломатически кавги и слага страната в интернационална изолация;
-лобира за непознати геополитически или корпоративни ползи в ущърб на българския;
Радев е първият жител на „ Дондуков “ 2, съумял да потъпче всичките девет правила и макар пропагандата в сервилните публични медии, записа името си в историята на страната като знак на излъгани упования, коренящи се надълбоко в българския пост-колониален комплекс.
* * *
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разум
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ