Естефания Фадул, режисьорка: Виждам как пред очите ми репресията става реалност
Американо-колумбийската режисьорка Естефания Фадул и драматурга Стефан Иванов насочат предизвестие да не се поддаваме на популизма с пиесата " Същият ден ", едно от новите заглавия в програмата на театрална работилница " Сфумато ". Следващата опция да гледате пиесата е на 21 май.
Дистопичната история се развива " 30 години след 1989 " и рисува различно настояще, в което наказателен режим е изострил споровете в България до краен лимит. В духа на абсурдизма, актрисите Августина-Калина Петкова и Надя Керанова играят дядо и внук, които пътуват по плавателен канал сред София и Черно море (препратка към незавършения " Софийски плавателен канал " от 50-те години на ХХ век). От диалозите им разбираме какво се е случило през последните години, само че и долавяме едно назряващо възприятие на виновност - по един или различен метод, те също са част от системата. Но както Естефания споделя, не би трябвало да ги съдим, а да ги изслушаме.
" Същият ден " е нехарактерен случай освен поради сюжета си. Тя направи българската си премиера по-рано тази година в " Сфумато ", откакто Стефан Иванов, също по този начин стихотворец и публицист, първо я сложи в Ню Йорк в границите на артистична разменна стратегия.
За младата режисьорка Естефания Фадул това е първи текст, който тя слага на непознат за нея език. Тя дава отговор на въпросите на " Дневник " малко след премиерата на най-новото си зрелище в Ню Орлиънс.
© Яна Лозева
Актрисите Августина-Калина Петкова и Надя Керанова
" Същият ден " е пиеса, която се занимава най-вече с българската среда. Това значи, че сте работила с доста елементи, в които занапред е трябвало да навлизате. Какви бяха главните провокации?
Като с всяко ново място, едно от най-приятните неща в процеса е да се потопиш в незнайното. Това, което ти е непознато, да ти стане познато. Направих доста изследвания във връзка с българската история и политика. Стефан Иванов ми беше толкоз отполза в процеса. Помогна ми и седмицата, която прекарах в София по време на първото ми посещаване през есента на предходната година. Трябваше да реализира тъкмо избран баланс - да намеря приликите със аналози от моя житейски опит, само че в същото време без да върша неоснователни догатки за обстановката в България.
Какви прилики намерихте?
Намерих пътя си към текста поради целия аналог с политическия климат в Съединени американски щати през последните няколко години. С актьорите говорихме доста на тази тематика. Тази пиеса е за властта и по какъв начин страхът и ксенофобията са манипулирани от политиците и държавните управления, с цел да насъскат обществото към " другия " и посред експанзията да ги ограби от правата им. Не е загадка по какъв начин това се случва през несъмнено време в историята. Виждам по какъв начин пред очите ми репресията става действителност в Съединени американски щати.
А какви разлики намерихте на фона на това, което познавате в Съединени американски щати като метод на работа?
Имаше такива, само че въпреки това не познавам различен репетиционен развой, с изключение на този, в който аз участвах. Обикновено давам на актьорите много независимост за импровизация, защото обичам да вадя инстинктите им нескрито, а след това да ги рамкирам в хода на работа и по този начин да остане есенцията. Доколкото разбрах в България работата с тях е нормално по-йерархична. Актрисите в пиесата даваха изцяло всичко от себе си и се потопиха изцяло в процеса.
Като режисьорка, която занапред гради пътя си в театъра, с какви тематики и хрумвания бихте желала да се занимавате в близко бъдеще?
Старая се да съм оптимално любопитна към всичко, само че сигурно има избрани тематики, които ме вълнуват по-силно. Харесва ми да проучвам тези въпроси, които са свързани със личния стадий от живота ми, проблемите и диалозите, които са настоящи в днешно време. Сред тях са въпросите за идентичността, културата, тематиките, в които дамите са в центъра и имат триизмерни, комплицирани функции. Бих желала работя повече в посока на въпросите, които задава социо-политическия подтекст към нас, с драматурзи, чиято вероятност към света до момента не е била задоволително добре показана пред по-широка аудитория.
Дистопичната история се развива " 30 години след 1989 " и рисува различно настояще, в което наказателен режим е изострил споровете в България до краен лимит. В духа на абсурдизма, актрисите Августина-Калина Петкова и Надя Керанова играят дядо и внук, които пътуват по плавателен канал сред София и Черно море (препратка към незавършения " Софийски плавателен канал " от 50-те години на ХХ век). От диалозите им разбираме какво се е случило през последните години, само че и долавяме едно назряващо възприятие на виновност - по един или различен метод, те също са част от системата. Но както Естефания споделя, не би трябвало да ги съдим, а да ги изслушаме.
" Същият ден " е нехарактерен случай освен поради сюжета си. Тя направи българската си премиера по-рано тази година в " Сфумато ", откакто Стефан Иванов, също по този начин стихотворец и публицист, първо я сложи в Ню Йорк в границите на артистична разменна стратегия.
За младата режисьорка Естефания Фадул това е първи текст, който тя слага на непознат за нея език. Тя дава отговор на въпросите на " Дневник " малко след премиерата на най-новото си зрелище в Ню Орлиънс.
© Яна Лозева
Актрисите Августина-Калина Петкова и Надя Керанова
" Същият ден " е пиеса, която се занимава най-вече с българската среда. Това значи, че сте работила с доста елементи, в които занапред е трябвало да навлизате. Какви бяха главните провокации?
Като с всяко ново място, едно от най-приятните неща в процеса е да се потопиш в незнайното. Това, което ти е непознато, да ти стане познато. Направих доста изследвания във връзка с българската история и политика. Стефан Иванов ми беше толкоз отполза в процеса. Помогна ми и седмицата, която прекарах в София по време на първото ми посещаване през есента на предходната година. Трябваше да реализира тъкмо избран баланс - да намеря приликите със аналози от моя житейски опит, само че в същото време без да върша неоснователни догатки за обстановката в България.
Какви прилики намерихте?
Намерих пътя си към текста поради целия аналог с политическия климат в Съединени американски щати през последните няколко години. С актьорите говорихме доста на тази тематика. Тази пиеса е за властта и по какъв начин страхът и ксенофобията са манипулирани от политиците и държавните управления, с цел да насъскат обществото към " другия " и посред експанзията да ги ограби от правата им. Не е загадка по какъв начин това се случва през несъмнено време в историята. Виждам по какъв начин пред очите ми репресията става действителност в Съединени американски щати.
А какви разлики намерихте на фона на това, което познавате в Съединени американски щати като метод на работа?
Имаше такива, само че въпреки това не познавам различен репетиционен развой, с изключение на този, в който аз участвах. Обикновено давам на актьорите много независимост за импровизация, защото обичам да вадя инстинктите им нескрито, а след това да ги рамкирам в хода на работа и по този начин да остане есенцията. Доколкото разбрах в България работата с тях е нормално по-йерархична. Актрисите в пиесата даваха изцяло всичко от себе си и се потопиха изцяло в процеса.
Като режисьорка, която занапред гради пътя си в театъра, с какви тематики и хрумвания бихте желала да се занимавате в близко бъдеще?
Старая се да съм оптимално любопитна към всичко, само че сигурно има избрани тематики, които ме вълнуват по-силно. Харесва ми да проучвам тези въпроси, които са свързани със личния стадий от живота ми, проблемите и диалозите, които са настоящи в днешно време. Сред тях са въпросите за идентичността, културата, тематиките, в които дамите са в центъра и имат триизмерни, комплицирани функции. Бих желала работя повече в посока на въпросите, които задава социо-политическия подтекст към нас, с драматурзи, чиято вероятност към света до момента не е била задоволително добре показана пред по-широка аудитория.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ