Георги Господинов: Пропагандните войни траят по-дълго от истинските. Там не се подписват примирия
Ако всички хора знаеха какво приказват един за различен, на света нямаше да има даже четирима другари. Това написа Паскал няколко века преди появяването на обществените мрежи. В думите му има едно естествено допускане, че е невероятно, несъмнено, всички да знаят какво приказват другите.
Днес, за положително или неприятно, знаем, че е допустимо. А във връзка с приятелите даже цифрата 4 ми се вижда прекомерно пресилена. Светът се е напукал и разтрошил на безчет дребни части. Разделил се е на няколко милиарда медии (всеки е медия) и всяка от тези медии вика против другата.
Когато медиите и идеологията се сляха
За да разберем какво се случва през днешния ден в една напълно медиализирана среда, въпреки всичко би трябвало да се върнем малко по-назад. Разбира се, не в 17 век на Паскал, само че най-малко в първите десетилетия на 20 век. Тогава, когато старите през днешния ден медии – радио, кино, кинохроники, са били млади и преди малко прохождащи. Занимавал съм се с това време и мога да кажа, че таман тогава, след Първата международна война, се случва това ранно, само че мощно и необратимо слепване на медии и идеология, на медии и агитация.
Точно преди 100 години навлизането на радиото в живота на хората е посрещнато със същия възторг и потрес, с който навлязоха новите цифрови медии през днешния ден. Още тогава чувството е за владичество над времето и пространството – чувство, че светът е към този момент на една ръка разстояние, наличен когато и да е на денонощието, че се носим на крилете на радиовълните, че към този момент сме едно огромно семейство, всеобщо приятелство и прочие – всичко това са съответни изречения не от през днешния ден, а от влизането на радиото през 1920-те. Много скоро обаче от средство за доближаване и приятелство радиото се трансформира в инструмент за агитация и делене. Известно е, че Рузвелт и Хитлер са първите политици, построили сполучливо предизборните си тактики върху платформата на новата медия. Тъкмо радиото прочее е главната медия на Втората международна война.
„ Войната на световете “
И отново в този интервал можем да забележим къде на смешка, къде в действителност, може би първата всеобща подправена вест, публикувана през тази световна медия. Това е известният образец с радиоемисията от 30 октомври 1938 година, когато Орсън Уелс симулира нахлуване на марсианци, поставяйки в ефир „ Войната на световете “ от Хърбърт Уелс. Ефектът е повече от знаменателен – суматоха, безпорядък, обезумели хора, бягащи, молещи се и прочие Изследователите означават, че на тази суматоха са се поддали най-вече обществено слаби и безработни жители, само че я свързват и с възприятието за обща неустановеност в навечерието на войната, което усилва склонността „ към разбъркване на действителност и нереалност “.
Осемдесет години по-късно ние сме непрестанно бомбардирани от „ войни на световете “. Нещо повече, намираме се посред една война, действително вилнееща в източния завършек на Европа, в обстановка на мощно нагнетена тревога, подложени на непрекъснати дезинформации – освен това с медии, неведнъж надвишаващи въздействието на радиото.
Струва ми се, че тази обстановка през днешния ден е разследване от няколко типичен подценявания и слепоти. Най-напред подценихме силата на думите и историите. В източноеврепейските общества това се случи, тъй като в продължение на половин век бяхме облъчвани с директна и груба агитация и в някаква степен обръгнали, а най-малко част от обществото беше отвратено от нея. Както написа огромният полски стихотворец Збигнев Херберт, „ тяхната изразителност в действителност бе прекомерно окаяна (…) диалектика на палачи, никаква изтънченост на мисълта “.
Но за какво тогава през днешния ден не сме ваксинирани против подправените идеологии? От една страна, тогавашната агитация отвращаваше и беше елементарно разпознаваема, от друга обаче тя сътвори трайно съмнение в общественото говорене, в говоренето на личните ти държавни институции. Комунистическата агитация си отиде, само че недоверието остана. Когато в последните години пристигна реториката на популизма и езикът се смени, внезапно се оказахме неподготвени, не я разпознахме и прекомерно елементарно се изкушихме и се поддадохме пред по-изкусителното говорене. Ние не го разпознахме непосредствено като агитация. В началото всички тези приказки за плоската земя и пусканите в небето кемтрейлс ни изглеждаха почтени и смешни.
Мисля, че първият трус пристигна, когато сходни „ смешни “ тайни теории доведоха на власт един американски президент, изваден като от безнадеждно остаряла шоупрограма. Който на всичко от горната страна обещаваше да направи Америка велика още веднъж, както в миналото. Всички дотук обещаваха бъдеще, той даде обещание минало. И завоюва.
Вторият трус пристигна по време на Ковид. Тогава разбрахме, че замъгляването на истината не е единствено политически рисково, а физически смъртоносно. Конспиративните теории и подправените разкази убиваха и убиват хора. Третият и сякаш най-силен трус пристигна с войната на Русия в Украйна. Тази война не стартира с навлизането на танковете на 24 февруари, тя стартира години преди този момент, даже преди анексирането на Крим. Започна като пропагандна война. Започна като пренаписване на предишното и опит то да бъде възобновено. И за жалост ще продължи много след замлъкването на оръжията. Пропагандните войни постоянно траят по-дълго от същинските. И там не се подписват примирия, нито се разпускат армиите.
Битка за истината
Казах, че разбираме всичко това, само че въпросът е успяхме ли да го разкажем. Да разкажем не изсъхнало и през цифри, а през историите и телата, които стоят зад тези цифри. Защото днешната борба с тайните теории и дезнформация не е просто борба за истината, а борба на историите и разказите ни за истината. Нещата са отишли напред, станали са перфидни, обстоятелствата не са задоволителни, тъй като са елементарно манипулируеми. Всеки факт може да бъде преинтерпретиран в интерес на друга тайна доктрина. Онова класическо изказване на The Guardian, което стои като епиграф на страницата с отзиви: „ Коментарът е свободен, обстоятелствата са свещени “, към този момент е преобърнато с краката нагоре и по-скоро мненията са станали свещени. Дайте ми каквато желаете интерпретация и аз ще ви намеря обстоятелства.
Говоря за разкази и истории, а това в някаква степен е обвързвано с литературата, от която пристигам. Струва ми се, че литературата ще става все по-важна в тази спешна обстановка. Преди доста години бях написал, че в случай че политиците и икономистите четяха книги, нашите рецесии щяха да бъдат разнообразни. Има времена, в които Чехов, Кафка, Томас Ман или Вирджиния Улф имат по-силно експертно познание за рецесиите ни, в сравнение с специалистите. Мисля, че днешното време е такова. И тематиката ни за замъгляването на истината, за роенето на подправените версии за света още повече актуализира силата на литературата. Каква е нейната мощ? Литературата се явява натурален антидот, противоотрова против подправените вести. Някой може да каже, че то и литературата е нереалност, небивалица. Но има основна разлика. Фикцията не е неистина, тя е вероятен свят, в който живеят, страдат, радват се и умират герои, с които ние се идентифицираме, страдаме и се радваме. И трупаме екзистенциален опит, схващане за близките и за света.
Емпатията е ключът
И другата суперсила на историите и литературата: като те карат да състрадаваш на героите, те създават емпатия у читателя. Дълго време емпатията беше леко подценена. Може би тъй като не носи облаги, не подвига брутния вътрешен артикул, не е енергиен източник. А в действителност в днешната невидима война на идеологии и дезинформация, емпатията е витално значима. Особено в този разграничен свят, където производството на ненавист и врагове е съществена промишленост. Емпатията е засечката в това производсто. Там където имаме самостоятелно съчувствие, всеобщата неуравновесеност блокира.
Така че дано в никакъв случай да не подценяваме думите, историите, литературата и културата. Те са част от националната сигурност. И когато усилват разноските за танкове и установки, а неглижират културата и образованието, страните вършат голяма неточност. Новите войни и новите рецесии ще са на полето на човешкото сърце, на мозъка и думите, от които сме направени. Разказът към този момент е различен и той минава през индивида и неговите страхове, самотност, комплицираност и очаквания. Уви, това добре го знаят и тези с центровете за дезинформация и конспирации. Стигнали сме до такава степен в последната година – в действителност всяка война с ужасите си стига до такава степен – да отстояваме границите на човешкото. Всяка война зачертава епохи цивилизация.
Да се върнем тук в точката, от която приказваме в този момент. Сред страните в Европейски Съюз България е страната, стояща най-близо до съветската позиция за войната. Предполагам, че това също важи за доста от страните в Югоизточна Европа, изключително за славянските страни. И в този момент сложният въпрос: Защо тук се поддаваме по-лесно на агитация и подправени вести, изключително на тези от Русия?
Нека кажем, че съществена част от тях се популяризират през Facebook, към 90 % от трафика минава през тази мрежа. Което прави пропагандата сложна за преодоляване и разконспириране. А в България, с 2-3 изключения, няма серизона аналитична медия като The Guardian, FAZ, NZZ, Süddeutsche Zeitung и прочие Българските медии в огромната си част се зареждат главно от Facebook. Това е „ осведомителната организация “, главният хъб за вести и мнения. Така, умишлено или не, медиите легитимират тайното говорене, което се шири в обществените мрежи.
Шизофренията на живота в социализма не свърши на 10 ноември
Защото, както споделих, дълги години сме живели в двоен режим по отношение на истината. Тоталитарните системи постановат сходен режим на живеене. Разбира се, не напълно по един и същи метод в другите страни и общества. Съпротивата против „ живота в неистина “ по Хавел, е една в Чехия и Полша да вземем за пример, и друга в България. Живеенето в „ замъглена истина “ беше главният модус вивенди на живеенето ни по време на социализма. Там се случваше подмяната на езика: Наскоро си припомних по какъв начин да вземем за пример ни учеха, че не се споделя „ повишение на цените “ на някои артикули, а „ нормализиране на цените “. В тази система се появи това, което бих нарекъл „ синдромът на кухнята и райбера “ – дребното пространство, където можеш да слушаш скрито неразрешено радио или отново скрито и доста безшумно да псуваш властта дружно с другари. Същите, с които на идващия ден ще размахваш карамфили пред трибуната на някоя манифестация или ще слушаш уточнения на партийни наставления с колектива. Тази шизофрения на живеенето в социализма не свърши на 10 ноември.
Друго значимо нещо беше дефицитът. Но не дефицитът на артикули, а дефицитът на същински вести, което естествено отваряше черния пазар на слуховете. Както при всеки недостиг, когато нещо се търси, а не се намира, незабавно заработва пазарът на черно, с всевъзможни подправени фалшификати. Така няколко генерации привикнаха, че истината не е нещо, което ти оповестяват публично – публично тя може единствено да се скрие. Най-лесният механизъм, по който можеш да си доставиш истина, е в случай че преобърнеш публично изреченото. Ако ти кажат, че няма усложнения при снабдяването със артикули от първа нужда, ти вземаш мрежичката и тръгваш да обикаляш магазините или търсиш връзки, с цел да се запасиш. Ако ти кажат, че радиацията от Чернобил е в естествени граници, ти се досещаш, че работата е в действителност сериозна, започваш да киснеш марулите и се снабдяваш с йод.
Иначе казано, радиоактивността от живеенето в лъжа продължи да работи и след излизането от системата. Недоверието в формалната информация остана и до през днешния ден. А това улесни значително плавния преход към подправените вести и тайните теории. Почвата към този момент беше готова.
Казаното обаче не трябва да ни е оправдание и самопризнание за неизбежност, нито опрощение, че можем да се оправдаем със соца. Проблемът е, че две неща не поискахме да създадем през по този начин дълго проточилия се преход. Да създадем памет за това, през което сме минали, истинна и прочувствена (думата прочувствена е важна), а не просто политическа памет. И да приемем, че паметта не е дадена един път вечно, че тя е ежедневно изпитание. Казано просто – през тези 30 години ние не установихме устойчиво схващане за това, че животът в неистина и тоталитарност е нещо неприятно. Този етос ни убягна. И отсам разлепването на обществото беше квалифицирано. Второто, обвързвано с първото: не успяхме да се разберем за съществени полезности. Ако няма такива полезности, които да са лепилото за едно общество, крехкостта и разпадът на това общество са въпрос единствено на време.
Затова вирусът на национализма и популизма доста елементарно порази слабата имунна система на нашите общества. Вратата за дезинформация и подправени истини беше необятно отворена.
„ Докато истината се наведе да си върже обувките, лъжата към този момент е обиколила света “
Вървим към естествения и може би най-съществен въпрос: Как да се оправяме с фалшив новините и дезинформацията? Мисля, че част от отговорите към този момент дадохме нагоре: през персоналното говорене за страховете и очакванията, през прочувственото, през литературата, през историите. Нека бъдем по-интересни разказвачи от разпространителите на тайни теории, тъй като сухият роман към този момент не работи.
Възможно ли е да опровергаваме една по една подправените вести? Не бива да стопираме да опитваме, само че дали това е задоволително? Има и друго – опровержението на една неистина не е толкоз забавно, колкото самата нея, нито пък се популяризира същата скорост. Както споделя българският публицист Чудомир: „ Докато истината се наведе да си върже обувките, лъжата към този момент е обиколила света. “ Да, опровергаването би трябвало да продължи. То е, по този начин да се каже, мярка по неотложност. Но дълготрайно по-важно е да залагаме върху неща с по-далечен небосвод. Да работим с младите и да влагаме сили в образованието. Да развиваме критическо мислене у тях, дарба за разбор и разсъждение. Днес въздействието, което младежите имат върху обществото и своите родители, към този момент е доста по-голямо. Наскоро да вземем за пример излезе информация за това по какъв начин в Русия младежите оказват помощ на възрастните си родители и близки да се оправят с пропагандата на Путин. Начинът, по който софтуерно се развива светът, по-скоро трансформира нас в възпитаници на младото потомство или най-малко в равнопоставени хора, търсещи истината.
По тази тематика в последните месеци пробива и нещо трето, с което още не знаем по какъв начин ще се оправяме и подготвени ли сме за него – новите степени на изкуствения разсъдък. Това също слага под въпрос границите на човешкото. Вижте и предупредителното писмо от тези дни на обществени персони като Мъск, Харари и други за закъснение на опитите в тази посока. В подтекста на нашата тематика не се съмняваме, че навлизането на тези технологии неизбежно ще промени и усили потенциала за разпространяване на дезинформации.
Битката е за опазване на човешкото
Както споделих нагоре, коства ми се, че сме стигнали до една последна граница – тази на човешкото, и то в най-буквален смисъл. Битката е за опазване на човешкото. От една страна, по време на война, каквато се води сега, не просто е застрашен индивидът, не просто умират хора – застрашено е общото, само че и съответно измерение на човешкото, човечността, хуманното. Нещо повече, застрашено е отношението към живота и към живота въобще при типа на опустошаваните украински градове и пространства. В последните години до този борд водеха антропоцентричната ни слепота пред екологичния колапс и самозабравата на напредъка. Ковид пандемията беше жълт картон в това отношение, а след нея пристигна войната – другият главен анихилатор на човешкото.
Ние не сме направени от стопанска система и политика, направени сме от такива неизмерими неща като горест и съмнение. Написах го преди 15 години по времето на една рецесия, която беше наречена икономическа заради слепота за невидимата екзистенциална рецесия, която стоеше зад нея, и не бих трансформирал думите си от този момент. Докато бяхме захласнати от привършване на залежите от петрол, пропуснахме да забележим изчерпването на други находища, залежите от смисъл. Дефицитът на бъдеще постоянно ще е по-голям и по-опустошителен от недостига на природен газ да вземем за пример.
Защо подценихме този роман? Казано накъсо: тъй като спряхме да виждаме индивида като човек със страховете и очакванията му, той не влизаше в калкулацията. Или в случай че влизаше, влизаше единствено като консуматор или производител на артикули, като икономическа единица, като гласоподавател. А тъкмо културата, и литературата в частност, които се занимават с тези невидими рецесии, с човешкото в цялата му трудност, бяха считани за разкош, нещо което ще прочетете в притурката или в последните страници на вестниците. Лукс и развлечение, без което можем. Разминаването сред калкулирания от страните и държавните управления човек и действителния човек, зарязан на личните си страхове и тревога, се задълбочи. Такъв човек има потребност от различен роман, от нещо, което може да му даде просто и бързо пояснение. И популистите усетиха тази ниша.
Защото какво друго дава тайната доктрина – прави те важен. Дава ти лъжливата заблуда, че някой има проект за теб. Дори този проект да е отрицателен, да цели потреблението ти. Те, които и да са, желаят да ти вграждат чип, пускат кемтрейлс, с цел да те упоят. Теб! Да, тъкмо теб, дребния човек, другояче безусловно незабележим и непотребен. Тези хора, най-податливите на дезинформация, в действителност споделят, без да го формулират ясно: Ние сме изоставени, сами, непотребни, забравени, изгубили смисъла. Нуждаем се от нов смисъл, от нов роман за света и себе си, от нов свят. И тук въпросът е дали създателите на дезинформации първи ще протегнат подправените си сламки, с цел да ги „ изтеглят “, или ние ще отворим мозъка и сърцата си и ще опитаме да стартираме диалог с тях. Въпрос на неотложност е този диалог да стартира незабавно. Ако към този момент не сме закъснели. И в случай че той към момента е вероятен.
Тази тирада на Георги Господинов е показана на конференцията „ Замъгляване на истината. Дезинформацията в Югоизточна Европа “, проведена от Медийната стратегия за Югоизточна Европа на фондация „ Конрад Аденауер “ на 4 април в София. Публикуване е в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТ. БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Днес, за положително или неприятно, знаем, че е допустимо. А във връзка с приятелите даже цифрата 4 ми се вижда прекомерно пресилена. Светът се е напукал и разтрошил на безчет дребни части. Разделил се е на няколко милиарда медии (всеки е медия) и всяка от тези медии вика против другата.
Когато медиите и идеологията се сляха
За да разберем какво се случва през днешния ден в една напълно медиализирана среда, въпреки всичко би трябвало да се върнем малко по-назад. Разбира се, не в 17 век на Паскал, само че най-малко в първите десетилетия на 20 век. Тогава, когато старите през днешния ден медии – радио, кино, кинохроники, са били млади и преди малко прохождащи. Занимавал съм се с това време и мога да кажа, че таман тогава, след Първата международна война, се случва това ранно, само че мощно и необратимо слепване на медии и идеология, на медии и агитация.
Точно преди 100 години навлизането на радиото в живота на хората е посрещнато със същия възторг и потрес, с който навлязоха новите цифрови медии през днешния ден. Още тогава чувството е за владичество над времето и пространството – чувство, че светът е към този момент на една ръка разстояние, наличен когато и да е на денонощието, че се носим на крилете на радиовълните, че към този момент сме едно огромно семейство, всеобщо приятелство и прочие – всичко това са съответни изречения не от през днешния ден, а от влизането на радиото през 1920-те. Много скоро обаче от средство за доближаване и приятелство радиото се трансформира в инструмент за агитация и делене. Известно е, че Рузвелт и Хитлер са първите политици, построили сполучливо предизборните си тактики върху платформата на новата медия. Тъкмо радиото прочее е главната медия на Втората международна война.
„ Войната на световете “
И отново в този интервал можем да забележим къде на смешка, къде в действителност, може би първата всеобща подправена вест, публикувана през тази световна медия. Това е известният образец с радиоемисията от 30 октомври 1938 година, когато Орсън Уелс симулира нахлуване на марсианци, поставяйки в ефир „ Войната на световете “ от Хърбърт Уелс. Ефектът е повече от знаменателен – суматоха, безпорядък, обезумели хора, бягащи, молещи се и прочие Изследователите означават, че на тази суматоха са се поддали най-вече обществено слаби и безработни жители, само че я свързват и с възприятието за обща неустановеност в навечерието на войната, което усилва склонността „ към разбъркване на действителност и нереалност “.
Осемдесет години по-късно ние сме непрестанно бомбардирани от „ войни на световете “. Нещо повече, намираме се посред една война, действително вилнееща в източния завършек на Европа, в обстановка на мощно нагнетена тревога, подложени на непрекъснати дезинформации – освен това с медии, неведнъж надвишаващи въздействието на радиото.
Струва ми се, че тази обстановка през днешния ден е разследване от няколко типичен подценявания и слепоти. Най-напред подценихме силата на думите и историите. В източноеврепейските общества това се случи, тъй като в продължение на половин век бяхме облъчвани с директна и груба агитация и в някаква степен обръгнали, а най-малко част от обществото беше отвратено от нея. Както написа огромният полски стихотворец Збигнев Херберт, „ тяхната изразителност в действителност бе прекомерно окаяна (…) диалектика на палачи, никаква изтънченост на мисълта “.
Но за какво тогава през днешния ден не сме ваксинирани против подправените идеологии? От една страна, тогавашната агитация отвращаваше и беше елементарно разпознаваема, от друга обаче тя сътвори трайно съмнение в общественото говорене, в говоренето на личните ти държавни институции. Комунистическата агитация си отиде, само че недоверието остана. Когато в последните години пристигна реториката на популизма и езикът се смени, внезапно се оказахме неподготвени, не я разпознахме и прекомерно елементарно се изкушихме и се поддадохме пред по-изкусителното говорене. Ние не го разпознахме непосредствено като агитация. В началото всички тези приказки за плоската земя и пусканите в небето кемтрейлс ни изглеждаха почтени и смешни.
Мисля, че първият трус пристигна, когато сходни „ смешни “ тайни теории доведоха на власт един американски президент, изваден като от безнадеждно остаряла шоупрограма. Който на всичко от горната страна обещаваше да направи Америка велика още веднъж, както в миналото. Всички дотук обещаваха бъдеще, той даде обещание минало. И завоюва.
Вторият трус пристигна по време на Ковид. Тогава разбрахме, че замъгляването на истината не е единствено политически рисково, а физически смъртоносно. Конспиративните теории и подправените разкази убиваха и убиват хора. Третият и сякаш най-силен трус пристигна с войната на Русия в Украйна. Тази война не стартира с навлизането на танковете на 24 февруари, тя стартира години преди този момент, даже преди анексирането на Крим. Започна като пропагандна война. Започна като пренаписване на предишното и опит то да бъде възобновено. И за жалост ще продължи много след замлъкването на оръжията. Пропагандните войни постоянно траят по-дълго от същинските. И там не се подписват примирия, нито се разпускат армиите.
Битка за истината
Казах, че разбираме всичко това, само че въпросът е успяхме ли да го разкажем. Да разкажем не изсъхнало и през цифри, а през историите и телата, които стоят зад тези цифри. Защото днешната борба с тайните теории и дезнформация не е просто борба за истината, а борба на историите и разказите ни за истината. Нещата са отишли напред, станали са перфидни, обстоятелствата не са задоволителни, тъй като са елементарно манипулируеми. Всеки факт може да бъде преинтерпретиран в интерес на друга тайна доктрина. Онова класическо изказване на The Guardian, което стои като епиграф на страницата с отзиви: „ Коментарът е свободен, обстоятелствата са свещени “, към този момент е преобърнато с краката нагоре и по-скоро мненията са станали свещени. Дайте ми каквато желаете интерпретация и аз ще ви намеря обстоятелства.
Говоря за разкази и истории, а това в някаква степен е обвързвано с литературата, от която пристигам. Струва ми се, че литературата ще става все по-важна в тази спешна обстановка. Преди доста години бях написал, че в случай че политиците и икономистите четяха книги, нашите рецесии щяха да бъдат разнообразни. Има времена, в които Чехов, Кафка, Томас Ман или Вирджиния Улф имат по-силно експертно познание за рецесиите ни, в сравнение с специалистите. Мисля, че днешното време е такова. И тематиката ни за замъгляването на истината, за роенето на подправените версии за света още повече актуализира силата на литературата. Каква е нейната мощ? Литературата се явява натурален антидот, противоотрова против подправените вести. Някой може да каже, че то и литературата е нереалност, небивалица. Но има основна разлика. Фикцията не е неистина, тя е вероятен свят, в който живеят, страдат, радват се и умират герои, с които ние се идентифицираме, страдаме и се радваме. И трупаме екзистенциален опит, схващане за близките и за света.
Емпатията е ключът
И другата суперсила на историите и литературата: като те карат да състрадаваш на героите, те създават емпатия у читателя. Дълго време емпатията беше леко подценена. Може би тъй като не носи облаги, не подвига брутния вътрешен артикул, не е енергиен източник. А в действителност в днешната невидима война на идеологии и дезинформация, емпатията е витално значима. Особено в този разграничен свят, където производството на ненавист и врагове е съществена промишленост. Емпатията е засечката в това производсто. Там където имаме самостоятелно съчувствие, всеобщата неуравновесеност блокира.
Така че дано в никакъв случай да не подценяваме думите, историите, литературата и културата. Те са част от националната сигурност. И когато усилват разноските за танкове и установки, а неглижират културата и образованието, страните вършат голяма неточност. Новите войни и новите рецесии ще са на полето на човешкото сърце, на мозъка и думите, от които сме направени. Разказът към този момент е различен и той минава през индивида и неговите страхове, самотност, комплицираност и очаквания. Уви, това добре го знаят и тези с центровете за дезинформация и конспирации. Стигнали сме до такава степен в последната година – в действителност всяка война с ужасите си стига до такава степен – да отстояваме границите на човешкото. Всяка война зачертава епохи цивилизация.
Да се върнем тук в точката, от която приказваме в този момент. Сред страните в Европейски Съюз България е страната, стояща най-близо до съветската позиция за войната. Предполагам, че това също важи за доста от страните в Югоизточна Европа, изключително за славянските страни. И в този момент сложният въпрос: Защо тук се поддаваме по-лесно на агитация и подправени вести, изключително на тези от Русия?
Нека кажем, че съществена част от тях се популяризират през Facebook, към 90 % от трафика минава през тази мрежа. Което прави пропагандата сложна за преодоляване и разконспириране. А в България, с 2-3 изключения, няма серизона аналитична медия като The Guardian, FAZ, NZZ, Süddeutsche Zeitung и прочие Българските медии в огромната си част се зареждат главно от Facebook. Това е „ осведомителната организация “, главният хъб за вести и мнения. Така, умишлено или не, медиите легитимират тайното говорене, което се шири в обществените мрежи.
Шизофренията на живота в социализма не свърши на 10 ноември
Защото, както споделих, дълги години сме живели в двоен режим по отношение на истината. Тоталитарните системи постановат сходен режим на живеене. Разбира се, не напълно по един и същи метод в другите страни и общества. Съпротивата против „ живота в неистина “ по Хавел, е една в Чехия и Полша да вземем за пример, и друга в България. Живеенето в „ замъглена истина “ беше главният модус вивенди на живеенето ни по време на социализма. Там се случваше подмяната на езика: Наскоро си припомних по какъв начин да вземем за пример ни учеха, че не се споделя „ повишение на цените “ на някои артикули, а „ нормализиране на цените “. В тази система се появи това, което бих нарекъл „ синдромът на кухнята и райбера “ – дребното пространство, където можеш да слушаш скрито неразрешено радио или отново скрито и доста безшумно да псуваш властта дружно с другари. Същите, с които на идващия ден ще размахваш карамфили пред трибуната на някоя манифестация или ще слушаш уточнения на партийни наставления с колектива. Тази шизофрения на живеенето в социализма не свърши на 10 ноември.
Друго значимо нещо беше дефицитът. Но не дефицитът на артикули, а дефицитът на същински вести, което естествено отваряше черния пазар на слуховете. Както при всеки недостиг, когато нещо се търси, а не се намира, незабавно заработва пазарът на черно, с всевъзможни подправени фалшификати. Така няколко генерации привикнаха, че истината не е нещо, което ти оповестяват публично – публично тя може единствено да се скрие. Най-лесният механизъм, по който можеш да си доставиш истина, е в случай че преобърнеш публично изреченото. Ако ти кажат, че няма усложнения при снабдяването със артикули от първа нужда, ти вземаш мрежичката и тръгваш да обикаляш магазините или търсиш връзки, с цел да се запасиш. Ако ти кажат, че радиацията от Чернобил е в естествени граници, ти се досещаш, че работата е в действителност сериозна, започваш да киснеш марулите и се снабдяваш с йод.
Иначе казано, радиоактивността от живеенето в лъжа продължи да работи и след излизането от системата. Недоверието в формалната информация остана и до през днешния ден. А това улесни значително плавния преход към подправените вести и тайните теории. Почвата към този момент беше готова.
Казаното обаче не трябва да ни е оправдание и самопризнание за неизбежност, нито опрощение, че можем да се оправдаем със соца. Проблемът е, че две неща не поискахме да създадем през по този начин дълго проточилия се преход. Да създадем памет за това, през което сме минали, истинна и прочувствена (думата прочувствена е важна), а не просто политическа памет. И да приемем, че паметта не е дадена един път вечно, че тя е ежедневно изпитание. Казано просто – през тези 30 години ние не установихме устойчиво схващане за това, че животът в неистина и тоталитарност е нещо неприятно. Този етос ни убягна. И отсам разлепването на обществото беше квалифицирано. Второто, обвързвано с първото: не успяхме да се разберем за съществени полезности. Ако няма такива полезности, които да са лепилото за едно общество, крехкостта и разпадът на това общество са въпрос единствено на време.
Затова вирусът на национализма и популизма доста елементарно порази слабата имунна система на нашите общества. Вратата за дезинформация и подправени истини беше необятно отворена.
„ Докато истината се наведе да си върже обувките, лъжата към този момент е обиколила света “
Вървим към естествения и може би най-съществен въпрос: Как да се оправяме с фалшив новините и дезинформацията? Мисля, че част от отговорите към този момент дадохме нагоре: през персоналното говорене за страховете и очакванията, през прочувственото, през литературата, през историите. Нека бъдем по-интересни разказвачи от разпространителите на тайни теории, тъй като сухият роман към този момент не работи.
Възможно ли е да опровергаваме една по една подправените вести? Не бива да стопираме да опитваме, само че дали това е задоволително? Има и друго – опровержението на една неистина не е толкоз забавно, колкото самата нея, нито пък се популяризира същата скорост. Както споделя българският публицист Чудомир: „ Докато истината се наведе да си върже обувките, лъжата към този момент е обиколила света. “ Да, опровергаването би трябвало да продължи. То е, по този начин да се каже, мярка по неотложност. Но дълготрайно по-важно е да залагаме върху неща с по-далечен небосвод. Да работим с младите и да влагаме сили в образованието. Да развиваме критическо мислене у тях, дарба за разбор и разсъждение. Днес въздействието, което младежите имат върху обществото и своите родители, към този момент е доста по-голямо. Наскоро да вземем за пример излезе информация за това по какъв начин в Русия младежите оказват помощ на възрастните си родители и близки да се оправят с пропагандата на Путин. Начинът, по който софтуерно се развива светът, по-скоро трансформира нас в възпитаници на младото потомство или най-малко в равнопоставени хора, търсещи истината.
По тази тематика в последните месеци пробива и нещо трето, с което още не знаем по какъв начин ще се оправяме и подготвени ли сме за него – новите степени на изкуствения разсъдък. Това също слага под въпрос границите на човешкото. Вижте и предупредителното писмо от тези дни на обществени персони като Мъск, Харари и други за закъснение на опитите в тази посока. В подтекста на нашата тематика не се съмняваме, че навлизането на тези технологии неизбежно ще промени и усили потенциала за разпространяване на дезинформации.
Битката е за опазване на човешкото
Както споделих нагоре, коства ми се, че сме стигнали до една последна граница – тази на човешкото, и то в най-буквален смисъл. Битката е за опазване на човешкото. От една страна, по време на война, каквато се води сега, не просто е застрашен индивидът, не просто умират хора – застрашено е общото, само че и съответно измерение на човешкото, човечността, хуманното. Нещо повече, застрашено е отношението към живота и към живота въобще при типа на опустошаваните украински градове и пространства. В последните години до този борд водеха антропоцентричната ни слепота пред екологичния колапс и самозабравата на напредъка. Ковид пандемията беше жълт картон в това отношение, а след нея пристигна войната – другият главен анихилатор на човешкото.
Ние не сме направени от стопанска система и политика, направени сме от такива неизмерими неща като горест и съмнение. Написах го преди 15 години по времето на една рецесия, която беше наречена икономическа заради слепота за невидимата екзистенциална рецесия, която стоеше зад нея, и не бих трансформирал думите си от този момент. Докато бяхме захласнати от привършване на залежите от петрол, пропуснахме да забележим изчерпването на други находища, залежите от смисъл. Дефицитът на бъдеще постоянно ще е по-голям и по-опустошителен от недостига на природен газ да вземем за пример.
Защо подценихме този роман? Казано накъсо: тъй като спряхме да виждаме индивида като човек със страховете и очакванията му, той не влизаше в калкулацията. Или в случай че влизаше, влизаше единствено като консуматор или производител на артикули, като икономическа единица, като гласоподавател. А тъкмо културата, и литературата в частност, които се занимават с тези невидими рецесии, с човешкото в цялата му трудност, бяха считани за разкош, нещо което ще прочетете в притурката или в последните страници на вестниците. Лукс и развлечение, без което можем. Разминаването сред калкулирания от страните и държавните управления човек и действителния човек, зарязан на личните си страхове и тревога, се задълбочи. Такъв човек има потребност от различен роман, от нещо, което може да му даде просто и бързо пояснение. И популистите усетиха тази ниша.
Защото какво друго дава тайната доктрина – прави те важен. Дава ти лъжливата заблуда, че някой има проект за теб. Дори този проект да е отрицателен, да цели потреблението ти. Те, които и да са, желаят да ти вграждат чип, пускат кемтрейлс, с цел да те упоят. Теб! Да, тъкмо теб, дребния човек, другояче безусловно незабележим и непотребен. Тези хора, най-податливите на дезинформация, в действителност споделят, без да го формулират ясно: Ние сме изоставени, сами, непотребни, забравени, изгубили смисъла. Нуждаем се от нов смисъл, от нов роман за света и себе си, от нов свят. И тук въпросът е дали създателите на дезинформации първи ще протегнат подправените си сламки, с цел да ги „ изтеглят “, или ние ще отворим мозъка и сърцата си и ще опитаме да стартираме диалог с тях. Въпрос на неотложност е този диалог да стартира незабавно. Ако към този момент не сме закъснели. И в случай че той към момента е вероятен.
Тази тирада на Георги Господинов е показана на конференцията „ Замъгляване на истината. Дезинформацията в Югоизточна Европа “, проведена от Медийната стратегия за Югоизточна Европа на фондация „ Конрад Аденауер “ на 4 април в София. Публикуване е в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТ. БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ