Тони Николов: Държава на трупчета или фрагменти от разпада frognews.bg
А без тези основополагащи правила, както с болежка написа още преди близо век Стоян Михайловски, трайно зацикляме в „ преддверието на българското оскотяване: негодниците стават великани “. Не е ли видно с просто око?
Прокурорското „ телевизионно шоу “ с право шокира мнозина, защото всевъзможни илюзии, че сме от малко малко естествена страна, се разсеяха в момент. Ала колкото и непоносимо, и мерзко да наподобява протичащото се, още по-болезнени са въпросите за генезиса и корена на „ българското беззаконие “.
* * *
Нима кошмарът пред очите ни стана вероятен от през вчерашния ден за през днешния ден? Нима не беше ясно накъде вървят нещата още с избора на Иван Гешев, още щом лъсна цялата му милиционерска грубост? И то надалеч преди митингите от лятото на 2020 година?
Но единствено с Гешев или до Гешев ли се изчерпва всичко? Нали преди Гешев си имахме Филчев и Татарчев, където патологията на прокурорската разпра бе не по-малка. Крушката си има опашка. И с цел да разберем по какъв начин стана вероятен Гешев, наложително би трябвало да го мислим през предшестващите го „ мостри “. Без да забравяме, несъмнено, Сотир Цацаров, който с перфидно лустро действаше в сходна тенденция, нито за Борис Велчев, който, общо взето, предпочиташе да не прави нищо, само че пък нещата продължаваха да си бъдат такива, каквито са.
* * *
Големият проблем зад „ случая Гешев “, а и зад случаите на предшествениците му, е политическият избор, който ги направи вероятни, връчвайки им „ бухалката “ в ръцете. Има ли към момента добряк, който да има вяра, че основният прокурор на България се избира самостоятелно и само по волята на Висшия правосъден съвет? А щом не е по този начин, дано в този момент оня или тези, които си избраха Иван Гешев, да му берат „ гайлето “. Умишлено употребявам турската дума за „ смазваща грижа “, несъмнено отекваща тези дни из сараите в Бояна. Не знам по какъв начин му споделят на това в Банкя – може би да те нацели челно насрещният влак…
Но някой „ си го избра “. А в този момент „ изборът “, заченат в грях, само че към този момент неприпознат и изискващ „ промяна “, заплашва да отмъсти на своя политически основател, с чиято помощ се е пръкнал. Модел, изискващ нов прочит на класиката: не на Карл Май, а на „ Франкенщайн “ на Мери Шели. Ала смее ли някой от „ близкия кръг “ да предложи сходно четиво на Борисов?
* * *
Докато гледах „ хипнотичните фрагменти “ по какъв начин Иван Гешев къса неподадената си оставка, не знам за какво си мислех от самото начало за уроците на италианското политическо кино. Не единствено поради мощната (търсена или не) аналогия сред мимиката на нашия обвинител номер едно и тази на Мусолини, с цялата комбинация сред заплашителност и комичност, които бързо сменят регистъра си, с цел да преминат от внезапен спад в пароксизъм. А и тъй като Италия е освен доста „ юг “, непосредствен до балканските ни нрави, само че тя от близо век задава „ политическата мода “, освен това освен в нашия район.
Италия се сплотява в единна страна единствено две десетилетия преди България. Режимът на Стамболийски леко копира някои детайли от реториката и методите на ранния Мусолини, който през 1922 година е към този момент на власт. Вечните държавни рецесии през 70-те и 80-те години в Италия ненапълно припомнят политическата обърканост, в която тънем от две години. За паралелите с най-често използваните думи като „ мафия “ и „ корупция “ няма какво да приказваме. Самият Борисов в никакъв случай не е криел благосклонността си към Силвио Берлускони, член на същото европейско политическо семейство, и по природата си е „ телепопулист “ от неговата школа. Плодовете на „ политическия берлусконизъм “ у нас също са ясно забележими.
Що се отнася до „ ъндърграунда “ в България, той още от зората на 90-те избра и наложи стилистиката на „ Кръстникът “ в обществения живот. Оттам и черните костюми с черни очила и черни тениски, разкрасени по балкански със златни ланци. Доколкото в тези среди и техните доближени – от времената на братята Илиеви или Карамански – изобщо участваха някакви четива, това отново бяха романите на Марио Пузо – „ Кръстникът “ или „ Омерта “. Със „ сентенции “ от тях (най-вече от филмовата версия на „ Кръстникът “) се обясняваше „ всичко “ – като „ предлагането, което не може да се откаже “, и което, несъмнено, не е „ заплашване “. И единствено на малко на брой правеше усещане по какъв начин същата, но безусловно същата „ стилистика “ стартира да господства в прокуратурата или в Министерство на вътрешните работи, по какъв начин последователно влиза в политиката…
„ Шоуто в понеделник “ на Иван Гешев също беше „ имитация “ на това по какъв начин Дон Корлеоне вижда „ разплатата “: „ Отмъщението е ястие, което е най-хубаво студено “. И да не забравяме: „ всичко е персонално “.
Затова Бойко Борисов е към този момент „ лицето Бойко Методиев Борисов “. И надлежно – досегашният „ пръв другар “ е към този момент „ лицето Борислав Боби Сарафов “.
Вината на „ втория “ е „ голяма и непростителна “, защото е проговорил за „ първия “. Защо тъкмо в този момент е значим въпрос, изискващ по-дълбок размисъл. Защото отново от романите на Пузо знаем, че думата „ мафия “ в началото е означавала „ леговище “, с цел да се трансформира едвам по-сетне в тайно-криминална организация. Заради това „ леговище “ всички в Сицилия са мълчали. Дори чужденецът, искащ да го упътят, нормално не е получавал отговор. Никой не е желал да го видят, че беседва с „ външен човек “. Знае ли се какво може да му е казал…
Такъв е законът на „ омертата “. Всички мълчат, не се оповестява на никого даже името на килъра, тъй като всичко се урежда вътре в „ убежището “ от тези, които скрито вземат решение и дърпат конците:
„ И по този начин дон Корлеоне можеше да се гордее с ръководството си. Неговият свят беше сигурен за тези, които се бяха заклели да му бъдат правилни, другите хора, които имаха вяра
в законността и реда, просто умираха “ (Марио Пузо, „ Кръстникът “).
* * *
Страшно е да си помислим, че по този начин се е управлявала или се ръководи България.
От един „ изминал “ след „ шоуто на Гешев “ диалог сред „ две лица “ (да допуснем И. Г. и Б. С.) чуваме по какъв начин те се кълнат във постоянно другарство и по какъв начин за тях най-важно било да отгледат децата си.
За „ непосветената аудитория “ това си е битов диалог, в случай че не беше следващата отпратка към „ Кръстникът “: „ Приятелството е всичко. Повече от държавното управление. То е съвсем наедно със фамилията “.
Останалото е „ омерта “. Затова прокурор номер две (заместникът на главния) желае от държавното управление защита, която да го пази от прокурор номер едно. А заместникът на заместника уплашено споделя по какъв начин дрон го дебне в спалнята му в жилището на неговата съпруга…
И всичко това се случва не в романа на Пузо, а в днешна България!
Щом законът на „ омертата “ спре да работи, чакат ни нови разправи.
Най-лесният ответен ход на Иван Гешев е да задейства някои от делата (сложени „ на трупчета “ персонално от него) против досегашните си политически настойници.
От своя страна Бойко Борисов обаче прикани Иван Гешев „ да не го опасява “. Случайно ли употребява обичания глагол на Делян Пеевски?
Явно развръзката наближава.
Каква ще е тя, нямам визия. Но не знам за какво, внезапно се сещам за различен емблематичен откъс от „ Кръстникът “: „ Има неща, които би трябвало да се създадат и човек ги прави, само че в никакъв случай не приказва за тях. Не се пробва да ги оправдава. Те не могат да бъдат оправдани. Човек просто ги прави. “
Тони Николов, Портал Култура
Прокурорското „ телевизионно шоу “ с право шокира мнозина, защото всевъзможни илюзии, че сме от малко малко естествена страна, се разсеяха в момент. Ала колкото и непоносимо, и мерзко да наподобява протичащото се, още по-болезнени са въпросите за генезиса и корена на „ българското беззаконие “.
* * *
Нима кошмарът пред очите ни стана вероятен от през вчерашния ден за през днешния ден? Нима не беше ясно накъде вървят нещата още с избора на Иван Гешев, още щом лъсна цялата му милиционерска грубост? И то надалеч преди митингите от лятото на 2020 година?
Но единствено с Гешев или до Гешев ли се изчерпва всичко? Нали преди Гешев си имахме Филчев и Татарчев, където патологията на прокурорската разпра бе не по-малка. Крушката си има опашка. И с цел да разберем по какъв начин стана вероятен Гешев, наложително би трябвало да го мислим през предшестващите го „ мостри “. Без да забравяме, несъмнено, Сотир Цацаров, който с перфидно лустро действаше в сходна тенденция, нито за Борис Велчев, който, общо взето, предпочиташе да не прави нищо, само че пък нещата продължаваха да си бъдат такива, каквито са.
* * *
Големият проблем зад „ случая Гешев “, а и зад случаите на предшествениците му, е политическият избор, който ги направи вероятни, връчвайки им „ бухалката “ в ръцете. Има ли към момента добряк, който да има вяра, че основният прокурор на България се избира самостоятелно и само по волята на Висшия правосъден съвет? А щом не е по този начин, дано в този момент оня или тези, които си избраха Иван Гешев, да му берат „ гайлето “. Умишлено употребявам турската дума за „ смазваща грижа “, несъмнено отекваща тези дни из сараите в Бояна. Не знам по какъв начин му споделят на това в Банкя – може би да те нацели челно насрещният влак…
Но някой „ си го избра “. А в този момент „ изборът “, заченат в грях, само че към този момент неприпознат и изискващ „ промяна “, заплашва да отмъсти на своя политически основател, с чиято помощ се е пръкнал. Модел, изискващ нов прочит на класиката: не на Карл Май, а на „ Франкенщайн “ на Мери Шели. Ала смее ли някой от „ близкия кръг “ да предложи сходно четиво на Борисов?
* * *
Докато гледах „ хипнотичните фрагменти “ по какъв начин Иван Гешев къса неподадената си оставка, не знам за какво си мислех от самото начало за уроците на италианското политическо кино. Не единствено поради мощната (търсена или не) аналогия сред мимиката на нашия обвинител номер едно и тази на Мусолини, с цялата комбинация сред заплашителност и комичност, които бързо сменят регистъра си, с цел да преминат от внезапен спад в пароксизъм. А и тъй като Италия е освен доста „ юг “, непосредствен до балканските ни нрави, само че тя от близо век задава „ политическата мода “, освен това освен в нашия район.
Италия се сплотява в единна страна единствено две десетилетия преди България. Режимът на Стамболийски леко копира някои детайли от реториката и методите на ранния Мусолини, който през 1922 година е към този момент на власт. Вечните държавни рецесии през 70-те и 80-те години в Италия ненапълно припомнят политическата обърканост, в която тънем от две години. За паралелите с най-често използваните думи като „ мафия “ и „ корупция “ няма какво да приказваме. Самият Борисов в никакъв случай не е криел благосклонността си към Силвио Берлускони, член на същото европейско политическо семейство, и по природата си е „ телепопулист “ от неговата школа. Плодовете на „ политическия берлусконизъм “ у нас също са ясно забележими.
Що се отнася до „ ъндърграунда “ в България, той още от зората на 90-те избра и наложи стилистиката на „ Кръстникът “ в обществения живот. Оттам и черните костюми с черни очила и черни тениски, разкрасени по балкански със златни ланци. Доколкото в тези среди и техните доближени – от времената на братята Илиеви или Карамански – изобщо участваха някакви четива, това отново бяха романите на Марио Пузо – „ Кръстникът “ или „ Омерта “. Със „ сентенции “ от тях (най-вече от филмовата версия на „ Кръстникът “) се обясняваше „ всичко “ – като „ предлагането, което не може да се откаже “, и което, несъмнено, не е „ заплашване “. И единствено на малко на брой правеше усещане по какъв начин същата, но безусловно същата „ стилистика “ стартира да господства в прокуратурата или в Министерство на вътрешните работи, по какъв начин последователно влиза в политиката…
„ Шоуто в понеделник “ на Иван Гешев също беше „ имитация “ на това по какъв начин Дон Корлеоне вижда „ разплатата “: „ Отмъщението е ястие, което е най-хубаво студено “. И да не забравяме: „ всичко е персонално “.
Затова Бойко Борисов е към този момент „ лицето Бойко Методиев Борисов “. И надлежно – досегашният „ пръв другар “ е към този момент „ лицето Борислав Боби Сарафов “.
Вината на „ втория “ е „ голяма и непростителна “, защото е проговорил за „ първия “. Защо тъкмо в този момент е значим въпрос, изискващ по-дълбок размисъл. Защото отново от романите на Пузо знаем, че думата „ мафия “ в началото е означавала „ леговище “, с цел да се трансформира едвам по-сетне в тайно-криминална организация. Заради това „ леговище “ всички в Сицилия са мълчали. Дори чужденецът, искащ да го упътят, нормално не е получавал отговор. Никой не е желал да го видят, че беседва с „ външен човек “. Знае ли се какво може да му е казал…
Такъв е законът на „ омертата “. Всички мълчат, не се оповестява на никого даже името на килъра, тъй като всичко се урежда вътре в „ убежището “ от тези, които скрито вземат решение и дърпат конците:
„ И по този начин дон Корлеоне можеше да се гордее с ръководството си. Неговият свят беше сигурен за тези, които се бяха заклели да му бъдат правилни, другите хора, които имаха вяра
в законността и реда, просто умираха “ (Марио Пузо, „ Кръстникът “).
* * *
Страшно е да си помислим, че по този начин се е управлявала или се ръководи България.
От един „ изминал “ след „ шоуто на Гешев “ диалог сред „ две лица “ (да допуснем И. Г. и Б. С.) чуваме по какъв начин те се кълнат във постоянно другарство и по какъв начин за тях най-важно било да отгледат децата си.
За „ непосветената аудитория “ това си е битов диалог, в случай че не беше следващата отпратка към „ Кръстникът “: „ Приятелството е всичко. Повече от държавното управление. То е съвсем наедно със фамилията “.
Останалото е „ омерта “. Затова прокурор номер две (заместникът на главния) желае от държавното управление защита, която да го пази от прокурор номер едно. А заместникът на заместника уплашено споделя по какъв начин дрон го дебне в спалнята му в жилището на неговата съпруга…
И всичко това се случва не в романа на Пузо, а в днешна България!
Щом законът на „ омертата “ спре да работи, чакат ни нови разправи.
Най-лесният ответен ход на Иван Гешев е да задейства някои от делата (сложени „ на трупчета “ персонално от него) против досегашните си политически настойници.
От своя страна Бойко Борисов обаче прикани Иван Гешев „ да не го опасява “. Случайно ли употребява обичания глагол на Делян Пеевски?
Явно развръзката наближава.
Каква ще е тя, нямам визия. Но не знам за какво, внезапно се сещам за различен емблематичен откъс от „ Кръстникът “: „ Има неща, които би трябвало да се създадат и човек ги прави, само че в никакъв случай не приказва за тях. Не се пробва да ги оправдава. Те не могат да бъдат оправдани. Човек просто ги прави. “
Тони Николов, Портал Култура
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ