(1908 ~ 1988) Децата, които се раждат днес, ще трябва

(1908 ~ 1988)

Децата, които се раждат през днешния ден, ще би трябвало да поемат отговорността за… въобще не знаем защо! Това е първокачествен въпрос на нашата ера: възпитанието е призвано да намерения, да приготви децата за живот, който ние не знаем какъв ще бъде, който се трансформира непрестанно, самата аз го изпитах при започване на века. (Говоря като доста стара и в действителност имам прочут опит в това отношение.)

Твърде рано претърпях Първата международна война (1914 г.) и станах очевидец на тоталната смяна в живота на фамилиите от всички обществени пластове. По време на войната и през няколкото последвали години – време на в действителност революционни промени – много фамилии претърпяха сериозна контузия. Това остави у мен дълбока диря, и то в позитивен смисъл. Много езикови обстоятелства ме навеждаха на мисли за събитията, които следих, и ме подтикваха да си задавам въпроси.

След това избухна Втората международна война, която доста от вас не са претърпели и която провокира във Франция (имам поради само Франция, не знам какви са били последствията за другите страни) необикновено комплициране измежду родителите на тези деца, чиито фамилии се разделиха и изпитваха съмнение едни към други заради истината за двете страни, без значение дали си го признаваха или не. Да не приказваме за големите премеждия, породени от раздялата сред мъже и дами, откъснати едни от други от военните събития, пандизите и лагерите на гибелта. Във Франция животът на хората не беше толкоз изложен на заплаха, само че се рушаха връзките, изключително като се има поради, че нямаше различен метод за другарство, от единия до другия завършек на Франция, с изключение на с сбити картички от по тридесетина думи.

Прекъсването на връзките сред родители и деца поради насилствената разлъка беше нещо неизмеримо. Ето по какъв начин действието се трансформира в език: да вземем за пример за децата, чиято майка научавала, че бащата е заложник. Нямало вести известно време, таткото бил на война и внезапно научавали, че е взет в плен. И не щеш ли през седмицата, когато започвали да идват вести от всички тези военнопленници, в парижките лечебни заведения така наречените детски невропсихиатрични съвещания внезапно се напълнили с деца сред пет и десет-единадесетгодишна възраст поради това, че започвали още веднъж да се напикават в леглото през нощта. Това е то психосоматичното разследване от това, че се срамували поради бащата, който трябвало да загине като воин. Децата просто виждали по какъв начин майка им е щастлива, че таткото е заложник: нещо, което за детето било срамно! Лошо било да си пандизчия, защото значи, че си направил нещо неприятно. Детето въобще не можело да разбере, че да си военнопленник не е като да си нарушител.

И отсам следва цялата лечебна работа с тези деца, с цел да схванат, че техният воин, техният татко на война, фотосите, които може би са получавали, таткото в униформа, всичко това се е трансформирало в тяхната душeвност в някой, който е изоставил дома си. Мама била удовлетворена, че него го няма. Това, несъмнено, не можело да е правилно, само че защото е могъл да бъде погубен, а не е бил, тя с огромно наслаждение казвала: „ О, знаете ли, той е в плен. “ В подобен случай в очите на детето майка му била луда, съгласно нея било добре да си заложник! Пленничеството се превръщало в нещо съблазнително и скъпо.

Започна всеобща детска престъпност, само че ние не се занимавахме с дребните престъпници; нас ни интересуваше закононарушението във връзка с себе си, т.е. загубата на степента на притежаване на тялото, изразяваща степен на афективност, позволяваща да се реализира надзор на сфинктера. Загубата му е език, изразяващ неспособността на детето да се владее.

Всички бозайници управляват сфинктера си, всички. Неспособността да се управлява уринирането или изхождането не съществува при бозайниците, в случай че не става дума за неврологично пострадване. Само човешките същества чрез езика и от възприятие за заветен дълг към родителите си се „ напишкват в леглото и се наакват в гащите ”. Това няма нищо общо с държанието на индивида бозайник, който е чист, както настояват майките, който би се удържал, в случай че в никакъв случай не му се е обръщало внимание в смисъл да се придава значение на обстоятелството, че се съблюдава някакъв темп, който се харесва на майката, като й дава пишканото и акото, когато тя го изиска. Кравите и биковете не желаят от своите телета и юници да се изпишкват или изакват по тяхно предпочитание.

За страдание децата, с цел да доставят наслаждение на майките си, стават способни да се управляват прибързано, т.е. преди цялостната зрялост на нервната им система.

Може да знаете, а може и да не знаете, че дете, което доста рано става чисто, може да се разболее от шизофрения. Познавам такова дете, което след родилния дом не изцапва повече пелените си. То става шизофренно: а бе дете, което можеше да стане забележителна персона! Децата, с които са цялостни нашите картотеки така наречен умствено изостанали и психотични деца, са най-деликатните, най-поддаващите се на очовечаване. Това са, спрямо другите, прибързано развити деца по линия на своята емоционалност и сензитивност в връзките, които – заради това, че са разчели езика сред себе си и родителите, неразбиращи какъв брой е интелигентно детето, или поради думите, които тези деца са чули прекомерно рано и които обезценяват синовните им връзки или пола им (например обезсърчение, че имат пола, с който са се родили) – са смутени, че не могат да удовлетворят бога и богинята от своя утробен живот: родителите, които беседват извън. Гласовете, които чуват in utero от четиримесечна възраст, е нещото, което ги тласка да се родят, с цел да открият връзка с тях.

Езикът, който отхвърля да одобри ритъма, изискван от родителите или от майката, може да бъде избавителен език на субекта, само че следователно без опитите, които построяват едно бъдещо Аз, обвързвано със субекта.

И по този начин, всички тези деца внезапно извършиха кабинетите за консултация в миг, в който техните майки не разбираха въобще какво се случва с тях, нито пък общопрактикуващият доктор, който ги изпращаше на невропсихиатър, въпреки че негова работа беше в действителност да приказва на детето. В оня миг обаче общопрактикуващите лекари и педиатрите не знаеха нищо за психическите последствия, за етичната конструкция, която се построява у детето, за пукнатините и контузиите, поради които, с цел да оцелее, то бе насила да се върне обратно в историята си, във времето, когато бащата не е бил заложник. За да остане крепко, детето не трябваше да е достигнало до гениталния етап. Постъпваха по този начин, сякаш се отнасяше за разстройване в отделителната система. Да, само че поради синовно страдалчество, невероятно е да се каже друго.

За да се разбере това комплициране, което влияеше на детската соматика, би трябвало да стане ясно, че всичко, което е акт или изложение с думи на акт, отнасящ се до структуриращата персона за детето, т.е. неговите татко и майка – двуглаво структурирано лице първоначално, което по-късно се трансформира в човешко създание, мъж или жена, казано иначе, двата първи облика, – всичко, което е обвързвано с действието на тези лица, с техните думи, с тяхното държание, структурира детето. Не става дума за нещо отрицателно или положително, а за нещо, което е действено, динамично, вдъхващо или отнемащо живот.

Дали е позитивно или отрицателно се дефинира от метода, по който оценяваме реакцията на детето.

Наистина, в случай че детето получавало утвърждение за това, че още веднъж се напикава в леглото, до момента в който майката го засипвала с упреци, всичко приключвало до три-четири дни. То трябвало да бъде поздравено за това, че реагирало на разстройваща за него вест, само че също по този начин трябвало да му се помогне да извърви пътя, който да му разреши да разбере, че да си военнопленник е доблестно, а напълно не девалоризиращо, че не става дума за безсрамник, попадащ под ударите на закона поради това, че е направил закононарушение. Това беше сложна задача, изключително когато не вярваш доста в тази „ прослава “ на военнопленниците като такива.

В началото се започваше с напикавания в леглото; по-късно те ставаха дребни нарушители или изоставаха в учебно заведение. Всъщност слабият триумф е възбрана да си служиш със сублимираните си орални или анални нагони, както ние се показваме на нашия диалект, т.е. да взимаш и да даваш: да приемаш нещо, да връщаш нещо. Подобно на храносмилането, а в действителност става дума за сублимиране на храносмилателния метаболизъм, който се реализира по символен метод в душeвността и по принцип се показва при детето посредством „ триумфа в учебно заведение “.

Началното учебно заведение е храносмилателен развой. За страдание, тъй като от седем-осемгодишна възраст за детето учебното заведение би могло да бъде към този момент и генитален развой, т.е. среща на два духа, даваща плод. Това не е същото като да поглъщаш и да връщаш домашно, повръщано или дефекирано и добре очебийно с алено, зелено и каквото би трябвало, с цел да е удовлетворен учителят, по този начин както хубаво се изакваш за мама, когато си дребен.

Но от всичко това не остава съвсем нищо, нищо с изключение на заученото, само че не и знание. Познанието има генитален темперамент, а заучаването е от орален и анален порядък.

Така ние имахме работа с деца, които със структурата си първоначално бяха основани, с цел да доближат до познанието. Но защото не разбираха нищо от „ познанието “ на майка си – кой е господин немец или господинът от другия етаж, който запълваше ненапълно прочувствената празнина на майката и половия й живот, – те не можеха да доближат до познанието за всичко останало. Така оставаха на равнище храносмилане и от шести клас нагоре пропадаха. В пети-шести клас неуспехът е цялостен, в случай че не си в положение да изпиташ наслаждение от познанието, в случай че останеш на равнището да поглъщаш и да предаваш домашното си на някого, тъй като той го чака, а не поради удоволствието от познанието и поради удовлетворението, че си положил изпитание. Важно е познанието, което получаваш по даден предмет, който те интересува и който започваш да разбираш с помощта на учителя или учителката.

Всичко това може да ви наподобява прекомерно комплицирано, само че такава е работата на психоаналитиците: когато човешки същества са на път да се разпаднат и когато ги изпращат при нас, това е методът, по който постъпваме, т.е. в никакъв случай не се опитваме да поправяме признака. Ако желаеме да поправяме напишкването в леглото, или някаква енкопресия, неуспехът е цялостен. Това води до последствия на двадесет – двадесет и една годишна възраст, които се показват посредством езика на опълчването или на възбраната на естествен сексуален живот.

С това, което ще ви кажа през днешния ден, имам поради точно това схващане. Става дума за ролята на казаното и още повече на действието. За детето всичко е означаващ език. Всичко, което се случва към детето и което то следи, е означаващ език. То мисли върху него. Детето разсъждава и слуша доста по-добре, в случай че не гледа лицето, което приказва. Нещо, което е доста значимо. Когато детските учители (учителки) желаят от децата да ги гледат, те губят 50% от вниманието им. При нас, възрастните, е противоположното: ние обичаме да гледаме лицето, което приказва. Ако детето прави нещо друго с ръцете си, в случай че разпростира книга, списание или комикси или в случай че си играе, точно в този миг то слуша, и слуша по приказен метод това, което се случва към него. То слуша „ в действителност “ и запомня.

От: „ Всичко е език ”, Франсоаз Долто, Tout est langage, 1994, изд. Колибри
Снимка: Françoise Dolto (1908-1988)