Те не работят, седят и мислят и мислите им не

Те не работят, седят и мислят и мислите им не са добри — така е описал един древен автор безделниците на своето време. Днес те също не работят, по цял ден седят и сигурно нещо си мислят, и сигурно мислите им пак не са добри… Сега е ноември, нo пловдивските безделници, на които е посветен нашият разказ, започват своя ден в късното утро на чаша кафе в някое приятно заведение. Слънцето полека се изкачва на небето докато се изниже дългият ден и отворят вечерните заведения и баровете, пише Trafficnews.bg.

ЕДИН ТЕХЕН ДЕН
Що за пропилян живот е това, в който не правиш нищо? Как може да се живее така, ден след ден, месец след месец, година след година? — може да се пита до безкрай работният човек, като ги гледа отстрани. — И кой ги издържа? С чии пари плащат цигарите „ Марлборо “ (оригинални — цена 3 лева), които пушат, кафето си в бистрото и коняка и уискито в бара? Ние се опитахме в Пловдив да изживеем един техен ден, заедно с тях сменяхме заведение след заведение, седяхме на масите им и те ни разказваха за себе си. Помагаше ни да ги разпознаем, а след това и да се запознаем един млад мъж, с когото те отдавна добре се знаят, макар че той не е един от тях — ст. лейтенант Христо Чочев от Окръжното управление на МВР. И така, да се върнем по извървяния маршрут.

„ ТРИМОНЦИУМ “, 11 ЧАСЪТ
Време за сутрешното кафе. Пием го заедно с Маргарита — 24-годишна, облекло — вечерно, официално, вездесъщата цигара „ Марлборо “ в ръка, хубава. Работи на смени в хлебозавода в Стара Загора, събирачка на хляб, заплата — 160 лв., в момента е в отпуска, в Пловдив прескача от време на време в събота и неделя. Това е официалната версия за пред непознати. После Маргарита решава да ни поразкаже за другия си живот.
Първия си голям удар направила, когато била 15-годишна. Едно пътуване на автостоп в австрийска кола завършило с банкнота от хиляда марки, която тя прибрала, затваряйки очи. (Дали чак хиляда? Маргарита има склонност да надува цифрите, но ние не й противоречим.) След това бизнесът надделял и вземала парите с широко отворени очи.



„ АЛЕН МАК “, 12,30 ЧАСЪТ
Пристанището на комарджиите. „ Ален мак “ за тях е нещо като отправен пункт към тепетата или към някой тих и таен апартамент, където се разиграва Голямата игра. „ Ситуацията “ в „ Ален мак “ позволява само една бърза игра на клечки, а най-безопасно е да се заложи какъв ще бъде следващият, който влиза — мъж или жена.
Комарджиите са не само изобретателни, но и хора дискретни и все им се ще да вярват, че нещата остават между тях. Но всъщност всичко се знае. За масовите „ турнири “ под открито небе на Бунарджика, макар че ги охраняват наблюдатели с бинокли от камбанарията и пет души сигнални постове. И за сбирките в тайните апартаменти, където на любезния домакин се плаща „ мано “, колата струва 1,50 и сандвичът — 2 лева, а майсторството се възнаграждава.



Е, понякога дори и „ царете на занаята “ търпят загуби. В полза на държавата. При внезапните проверки милицията прибира всички пари от „ зеленото сукно “, но това е един от пресметнатите рискове в комара.



„ РИМСКИ СТАДИОН “, 17 ЧАСЪТ
Камелия е на 17 години, най-красивото момиче тук, силно гримирана, с много сребро по себе си и дрехи по последния вик на модата. Като повечето свои връстници, които са постоянната публика на заведението, тя вече не учи. А още не работи. Нашата нова позната е една от тези момичета, които някак си несъзнателно, ако няма сила, която да противостои на инерцията на дните им, се превръщат в „ малките “. Според ст. лейтенант Чочев, който и тук е в свои води, тя и нейните приятели в търсене на себе си (?) тук намират временен пристан. Или поне си дават вид, че е временен. Камелия идва в „ Разкопките “ да пие кафе два пъти на ден — по обяд и вечер. Останалото време изтича някак си — насам-натам, разхожда се по улиците, мотае се. Всъщност животът й минава тук, където всички са свободни като нея — не им тежи нито работа, нито училище. Седят заедно с часове, разговарят. За какво ли? За живота, ей така, да мине времето. („ И още, и още — подсеща я Чочев. — Нападнали лавка, ограбили чужда кола, претършували аптека, „ друсали “ се с наркотици — нали и такива работи си говорите? “ Камелия мълчи.) Сега темата на деня са „ големите хайки “. Клиентелата на „ Разкопките “ се мъчи да се самоуспокои — какво може да им се случи, те нямат още 18 години…



„ ТАВЕРНАТА “, 21 ЧАСЪТ
Васко Италианеца, 24-годишен, с основно образование и професия неустановена, е търсен от всички — той е чейнчаджия (продава по курса — „ тройка “ за долар). Извън това основно занимание в момента привършва медицинските си прегледи, за да постъпи като товаро-разтоварач. Този момент трае две години. Засега. През това време, разбира се, Васко не е стоял със скръстени ръце. Прозвището му Италианеца (от четирите синове в семейството той и големият му брат са от баща италианец) му отваря вратите пред международните шофьори-негови сънародници, на които той е нещо като посредник.
И си мислят, че са вечни… А на нас ни дойде до гуша от тях. В какъвто и вид да ги срещаме — от нахалния домашен търтей до закоравелия безделник — престъпника. Някъде по средата между тези две крайности стоят героите на нашия ден в Пловдив. В началото те все още „ само “ лежат на гърба на баща си и майка си и измъкват и последния им лев за уиски и „ Марлборо “. Не обичат да им „ се чете конско “, техният личен живот си е тяхна лична работа — нали не предизвикват обществото и законите му…

Но дори когато не предизвикват закона, тези „ часовници без стрелки “, както ги нарича един английски поет, предизвикват нашия морал. Те ненавиждат труда на другите, с поведението си провокират нашите представи за добро и лошо, нашия живот и всичко, достойно за уважение в него. По-късно повечето от тези „ безобидни “ търтей гравитират към чейнджа, комара, проституцията, наркоманията. И което е най-лошото — започват да пръскат заразата на своя „ лесен “, „ интересен “, „ вълнуващ “ начин на живот.
Препечатано от сп. „ Общество и право “, 1983 г.
Оригинално заглавие: Безделниците
Автори: Зоя Димтрова и Анна Горанова