– Не мога – казах му. Не мога!– Сигурен ли

– Не мога – споделих му . Не мога!
– Сигурен ли си? – попита ме той.
– Да, толкоз бих желал да седна с нея и да ѝ кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.

Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както постоянно, когато искаше да го слушат деликатно, ми сподели:

– Нека ти разкажа…

И без да чака отговор, стартира да споделя:

Когато бях дребен, бях влюбен в цирка и най-вече от всичко обичах животните. Особено слона, който беше обичаното ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко зрелище той демонстрираше невероятното си тегло, растежа и силата си.

Но след номера и даже малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крайници му верига. А колът беше единствено късче дърво забито едвам няколко сантиментра в земята. И макар дебелата и здрава верига, ми беше напълно ясно, че едно толкоз мощно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло елементарно да се освободи от кола и да избяга. Тук очевидно има някаква закадка. Какво го стопира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още имах вяра, че възрастните са доста умни. И попитах един преподавател, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми изясни, че слонът не бягал тъй като бил питомен. Тогава зададох напълно ясно въпроса:

– Щом е питомен, за какво го оковават?

Не си припомням да съм получил някакъв логичен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него единствено когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за благополучие се е намерил задоволително интелигентен човек, който е разкрил отговора:

Слонът от цирка не бяга, тъй като е бил вързан за подобен прът още доста, доста дребен!

Затворих очи и си показах беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава дребното слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но макар всички старания, не е съумяло, тъй като оня прът е бил прекомерно здрав за него.

Представих си по какъв начин е заспивало изтощено и по какъв начин на другия ден още веднъж се е мъчело. На идващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасяващ за него ден, животното просто е повярвало в своето изтощение и се е примирило с участта си.

Огромният мощен слон, който виждаме в цирка, не бяга, тъй като си мисли, горкият, че не може. Споменът за провалянето, претърпяно малко след раждането му, го е белязал вечно. Но най-лошото е, че той в никакъв случай не дръзва да сложи под подозрение този спомен. Никога, в никакъв случай не дръзва да тества още веднъж силата си…

–Така е, Демиан. Всички ние сме ненапълно като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни лишават свободата. Живеем с мисълта, че “не можем ” да създадем куп неща, просто тъй като в миналото, преди доста време, като дребни, сме пробвали и не сме съумели. Така ставаме като слона и си набиваме в главата:
“Не мога, не мога и в никакъв случай няма да мога… ”

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили. И за това в никакъв случай повече не се опитваме да се освободим от кола. Понякога, като усетим оковите и веригите да задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим:
“Не мога и в никакъв случай няма да мога… ”

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

– Това става и с теб, Деми. Живееш, привързан със загатна за един Демиан, който не е съумял и който към този момент не съществува. А единственият метод да схванеш, дали можеш да постигнеш нещо, е като опиташ отново, влагайки цялата си душа. Цялата си душа!

Хорхе Букай, “Нека ти опиша ”