Лошият учител е по-страшен и от бедствие, по-опасен от увреждаща мозъка епидемия ♥ Георги ДАНАИЛОВ
♥ За положителния и неприятния преподавател, и недоверието сред родители и учители, споделено от „ Убийството на Моцарт “
Добрият преподавател, това е същинско благополучие за всички деца в общото злощастие, което съставлява актуалното учебно заведение. Той се помни цялостен живот, обликът му остава явен даже тогава, когато лицата на толкоз доста хора от предишното ни стартират да губят чертите си и всичко да потъва в мъглата, която от ден на ден и повече изпълва мемоари и мисли. Неговото име е като че ли врязано в паметта. А другите, стотиците имена на хора, с които сме общували и по-дълго, престават нещо да ни споделят, бъркат се и се смесват. Едва ли в миналото ще имам мотив да загатна положителните си учители.
Ние сме неблагодарни хора, изключително неблагодарни към учителите си. Иска ни се да ги спрем, да им кажем две-три топли думи, да им стиснем здраво ръката, студът на старостта към този момент ги е полъхнал, те имат потребност от това, може би най-вече от това, само че ние бързаме, ние към момента имаме вяра, че е доста значимо да се бърза, и ги отминаваме...
В живота си аз съм бил щастливец, тъй като съумях да срещна няколко положителни учители и мога да схвана какъв брой са ощетени тези, които нямат тази опция.
Първият се споделяше Методи Христов, преподаваше ми единствено две години, в трети и четвърти клас, само че ще си остане в моята памет, до момента в който мозъкът ми е кадърен да възвръща облици. Той беше наедрял човек, носеше тъмносиня риза, тъмни облекла. Имаше някакъв кусур в крайници си и се подпираше на бастун. Дали е съществувало най-малко едно дете, което да не го е обичало? Не имам вяра. Не помня да е повишил звук, да е изрекъл груба дума, да е протегнал ръка на някого. Странно, тъй като ние бяхме военно потомство деца, необуздани, скитащи из разрушенията на София, изпитали лишенията на войната, с дървени обувки, които тропаха по коридорите, с прекроени дрешки.
Близо година не бяхме ходили на учебно заведение, това по никакъв начин не ни се отрази съдбовно, само че да се възстановят навиците и отговорностите ни не беше лека работа. За Методи Христов обаче това не струваше никакви старания. Той влезе в класа ни и ние незабавно разбрахме, че влиза Учител, още от първия момент усетихме, че този човек ще ни стане доста непосредствен, още от първия момент бяхме подготвени да го обикнем. Децата мъчно могат да бъдат излъгани. Този човек знаеше да преподава и да изпитва по този начин, че да пробужда нашия интерес, а не приковано и празно внимание. И до момента за мен той е пример на преподавател, тъй като беше пример като човек. Той беше нравствен отличник, възрожденец по дух и нюх. Не знам дали в живота си е бил благополучен, или нещастен. Имаше нещо тъжно в очите му и нека нашата любов му е била дребна разтуха. Когато се разделяхме с него, всички до един плачехме. Плачехме от тъга, че към този момент няма да ни учи, чувствувахме се грубо изоставени, плачехме, тъй като знаехме, че няма да срещнем различен като него.
…Като си помисля какъв брой несравнима е бедата, нанесена от посредствения, сбъркания, неприятно квалифицирания преподавател, опасенията ми наподобяват жалки. Лошият преподавател е по-страшен и от злополучие, по-опасен от увреждаща мозъка зараза. Това, което той най-вече умее, е да провокира омерзение или равнодушие там, където са могли да никнат цветове. И аз дълго време не можех да си обясня парадокса, който до неотдавна съществуваше у нас - вратите на учителското занятие се отваряха за тези, които на никое място не успяваха да намерят място. Те влизаха в него като в подслон за безпризорни. За да постъпиш в педагогическите профили на висшите образователни заведения се изискваше по-нисък триумф, в сравнение с за така наречените „ научно-производствени “. Що за неблагоразумие беше това - способното да твори просвета, а по-неспособното да образова в просвета.
Между учители и родители съществува съмнение. Инженерът, лекарят, икономистът, въобще висшистът от всевъзможен вид, очевидно или скрито изпитва възприятие за интелектуално и публично предимство над учителя. Оправдано или не, все едно, значителното е, че подобен родител не е откровен, когато поучава сина си: „ Ти би трябвало постоянно да слушаш учителя си! “ Чувството за предимство мъчно се прикрива и една изпусната надменна или унизяваща дума се запечатва вечно у детето. Така престижът на учителя, който не е толкоз академик като баща и не може да прави машини като него, е убит. Монтьорът, автомобилният механик, телевизионният занаятчия пък показват своето предимство по различен метод: „ Тоз ли, дето няма пари да се усмихне, ще ми дава ум! “, „ Ако струваше нещо, нямаше да стои толкоз години даскал. “
В края на краищата за какво тези, които доразвалят тв приемниците, получават повече пари от хората, които скапват децата ни?
Няма смисъл да загатваме надалеч по-грубите и крайни „ квалификации “, които детето чува вкъщи си за учебно заведение и учители. Много скоро то се убеждава, че и родителите възприемат учебното заведение като належащо зло, че то не се е излъгало в преценката си за цялото това дружество, в което го карат да участвува. Но в случай че бащата е прав, в случай че сред дома и учебното заведение е пропълзяла дълбока цепнатина, ученикът, който би трябвало да я прескача насам и натам, стартира да има и подправено държание. Ако татко ми съобщи, че стихотворението, което би трябвало да науча, е неуместно, а неведнъж той е прав, и на другия ден енергично го рецитирам от чина си, аз се изучавам не на лирика, а на двуличие.
В съпоставяне със фамилните връзки, където детето се приготвя за първите си подлизурства, учебното заведение е по-висша школа в тази тенденция. Много скоро дребният възпитаник схваща, че е по-важно да се правиш на дисциплиниран и компетентен, в сравнение с да знаеш и слушаш. Важното е да гледаш учителя в очите и да кимаш от време на време, не е неприятно да вдигаш ръка, даже и когато не си сигурен, че разбираш какво тъкмо питат. А белким учителят не упорства всички да подвигат ръка, когато има открит урок, само че избира единствено тези, в които авансово е сигурен. Вижте ме какъв брой желая да бъда добър възпитаник, това е тактиката на бъдещия първенец и бъдещия лицемер в обществения ни живот.
Избрано от: „ Убийството на Моцарт “, Георги Данаилов, изд. Отечество 1982 година
Снимка: dictionarylit-bg.eu
