♥ ПОКОЛЕНИЕ В горите тъй високо ечеше песента; че нямаше

♥ ПОКОЛЕНИЕ

„ В горите така високо ечеше песента; че нямаше тука място, както ни се появи, ни за тъгата, ни за враждата, ни за суетата, ни за злобата. “
~ ТЕНИСОН

Рътлината Курубаглар, макар варваризма на името си, е едничкото място в покрайнината на София, дето человек може да откри зелен шумалак, сянка и да чуе по какъв начин шушне гората. Тя е като оазис в тая степна низина, изгоряла, тъжна, гола като длан лете. Над София тогава непрекъснато стои един облак прахуляк като пушек над полесражение, който чака единствено дъжд или вятър да се пръсне.

В сходни марани еснафите хора и простата класа от софианците, щом пристигна празник, бягат със фамилиите си на Курубаглар - за разходка, тъй като не им дава ръка за Княжево, Версайлът на софийската чиновническа аристокрация. Тогава Курубаглар добива прекомерно усмихнат тип от пъстрите разноцветни дрехи, що се мяркат по зеленината му, и живата врява и смехове на радостните му посетители.

Тая кичеста околност, най-хубавата разходка на столицата, дарена ней от природата или по-добре от прежните турски бейове и богаташи - тъй като те са я засадили и запазили като място за зефкове, - ще има вероятно бъдаще. Сега обаче тя е още много подценена и София нищо не прави за нейното похубавяване. Напротив, столичната просвета от най-суровата си страна е засегнала естествената й хубост: ред казарми и военни хранилища я запасват от запад, по течението на Перловската река. Обсаден по този начин от начумерените каменни здания, Курубаглар губи доста от своята веселба и идилическа изолираност.

Един работен ден, когато Курубаглар е изключително запустял и отегчителен и единствено птичите гласове ечат из самотиите му, аз го посетих с една книга. Гъсти редове белокори стройни ясики със сладко фъфлене в трепливите кръгли листа, шубраки и диви шипки, засмели се белорумени трендафили забикаляха отвърст сенчестата морава, дето седях. Тоя жив дувар от зеленина тулеше ми типа към полето, само че по тази причина пазеше по-голяма тайност, обаяние и прохлада и настрояваше душата на сладостна мечтателност. А душата на такова място не може да прави друго, с изключение на да мечтае. Тя мечтае и плува из някакви хоризонти, вълшебни и непознати, само че в които изведнъж падат и се кръстосват благи облици от твоето минало и мемоари ту трудно сладки и неуловими, ту тежки като патрон, цялостни с стихия, само че приспани и успокоени от времето, и мъгливи сенки от тъгите и паниките на сегашното, постоянно безчовечен прозаично, жестоко и грубо в своята креслива действителност. Но дори и върху него тая кротка, починала и засмяна природа фърля омиротворяюща пелена: человек вижда, че отвън размътения ураган, в който се борят пристрастеностите, суетата и лъжата международни, съществува различен живот - кротичък, свободен, неопетнен, - животът на естеството, цялостен с мир и естетика непонятна; и той несъзнателно става причастен към тоя живот, слива се с него и гълта из необятно в гърдите си жизнерадостни струи от нравствен мир и целебна прохлада.

Мътните ми мечтания се прекъснаха от гласовете на някои деца, които, както разбрах, беряха вишни някъде близко зад гъстака. Скоро, види се, това занимание им умръзна и те се покатериха на две огромни ясики, които не виждах оттука. Това разбрах по премещането на гласовете: те се раздаваха към този момент отвисоко. Двете ясики приказваха в този момент прекомерно мощно, викаха, смеяха се, пеяха... Тия звукове на минута повърнаха мислите ми в друга, доста отдалечена област: детинството.

Нахлуха в мозъка ми хиляди приятни мемоари от оная почтена и блажена възраст, в която толкова малко ни е било нужно, с цел да бъдем щастливи... Не, човек може да е отчаян от всичко, може да му е опротивяло всичко, що доставя насита или възбуждение на суетата, алчността, сладострастието, само че пред типа на един бръмчащ рой румени деца той се усеща слаб да противостои на едно сладко и парливо възприятие, излязло из най-задрямалите дълбини на душата...

Сега аз дадох цялото си внимание на тоя концерт, решен да не пропусна нито една нотка от него, която ми дохождаше през листата. Любопитно и драго ми беше да чуя в какви елементарни, откровени и наивни слова се изражаваше насладата на тия безгрижни человеченца, да прочета книгата на тяхната душа, незапетнена още от пръските на житейското тресавище.

Боже мой!

Това, което излазяше из устата на тия момченца, това, което съставяше наличието на техните души, беше ужасно! Даже една маймуна би се зачервила от срамотиите, които се говореха и които опозоряваха въздуха, дето ечаха чистите песни на славея в близкия шумалак. В диалозите сред двете ясики имаше толкоз цинизъм и свободна безстидност, каквито всякъде другаде, единствено у деца не можеш прозря! Присъствувах на една оргия от мръсни думи и изречения, събрани като че ли от най-гнусните кръчми и вертепи, населявани от пяната на космополитическия сброд на столицата! Мене изключително ме наскърби съмнението, че в тия момченца ще има възпитаници: аз чух и декламации, каквито се учат изуст за годишните актове на учебните заведения, само че и тия декламации се подвеждаха към общия звук и се преплитаха безобразно със срамотни каламбурии, които явно не в този момент се измисляха.

- Ето душата на тия дребни человеци, неизпитали още бурите и мръсотиите на света, а омърсени към този момент: ето чудовищния багаж, с който влизат от детинството в живота - думах си надълбоко покъртен, като оставях бързо тая атмосфера, преситена от миазмите на сокашко-кръчмарските сквернословия.

Отдека и по кое време бяха съумели тия нежни създания да се напоят с тая нравствена отрова, която без подозрение проникваше в цялото им духовно създание? Тия подли мисли и усеща - тъй като мисли и усеща изражаваха тия думи - бяха се посели в душите им, преди да падне в тях семето на положителните понятия, на възприятията за достойнство и човеческо достолепие. Ето една природа, овреме покварена, инфектирана от въздействието на низката среда, и вкупом тъжни условия, окръжающи възпитанието у нас. Възмутителни да ги чуеш и от възрастни хора, тия срамотии в устата на децата са една чудовищност! Какви хора ще излязат от тия деца? Какви жители и какви добродетели? Какви плодове ще дадат сходни правила? Който знай да приказва мръсно, той и мисли мръсно. Тия хлапетии - допускам, че са чирачета, - които към този момент приказват толкоз безсрамства без свеняване, ще могат да приказват и неистина без съмнение, ще смеят да вършат и подлости с леснина, с каквато ги и произнасят. Непременно такива ще са децата, които вадят очите на дребните животни, късат крилата на птичките, додето добият опция да бъдат зли и вредоносни за хората! Чини ми се, че виждам в тях бъдащите детайли на уличната паплач и на публичното купище... Или може би се лъжех в тия си злокобни изводи? Но те ми се навръзваха непобедимо в този момент, аз не можех други да направя! Горчивият факт не ми даваше право на илюзии... Аз имам вяра, че школото ще успее да облагороди донейде тия души, само че по какъв начин ще се бори с живите образци отвън оградата му, от които черпят порочната просвета? Не ще ли остави то непокътната една наслойка от воня вдън душите на тия бъдащи членове на обществото, може би - и ръководители негови?...

Стори ми се в този момент, че си изяснявам наличието на ония вулгарни чърти в нашия национален темперамент, които и шовинизмът не би смял да отрече; струва ми се, че си обясних и една чърта на нашия език - чърта, която ме е доста озадачавала до момента: изключително богатата терминология в речника ни на думи, изражающи разбиране за грозно, низко, неуместно, мръсно; служащи за инструмент на обети, хулби, дебелашки нападки - при крайната беднотия от национални термини, изражающи противоположните им еквиваленти!...

Аз продължих разходката си към шумака, дето се чуеше славеят. Една нужда се обади у мене, в този момент точно, да послушам песента му. Той чупеше гласеца си по всякакви способи, изтъняваше, извиваше го гладко и завършваше всяка строфа с една звънлива трел, издъхнала на висока нота.

Пленен от тая деликатна музика, аз се оставих безмълвно да гълтам омайната й лирика. И в звучните преливи на гласа дали не слушах неспокойствие на сладките усеща на любовта, на насладата и чистия химн на незлобната душа? И говореше ми тая ария на славея за нещо чисто, добродушно и нечовешко. И ази чувствувах под омиротворящото й омагьосване по какъв начин изчезват из душата ми облаците, навеяни от вихъра на виталното зло.

Из: „ Събрани съчинения. Разкази 1881-1901 “, Иван Вазов, изд. Български публицист, 1976
* Портретна фотография. Източник: ДА „ Архиви “