…и за да виждам ясно сънищата, аз лягах си със очила.“ –

„ …и с цел да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила. “
– Атанас Далчев

Времената, в миналото или през днешния ден, не са нито размирни, нито разделни. Времената не са нито забавни, нито безинтересни. Времената са сложили излишества от злоба, завист и доста незнание. Дори да напишеш най-хубавите думи и изречеш най-смислените слова, те надали ще бъдат чути и разбрани, тъй като в днешното ни време търсим други неща и стойности, измерителите не са напълно човешки, а държанието ни е просто липса на такова.

Често нито времето, нито пространството, нито индивидите, с които ни се постанова да съпреживяваме или изживяваме този човешки живот са тези, които желаеме. Мнозина биха споделили, че постоянно имаме право на избор, само че то, правото, ни е обусловено от тези действителности, които не можем по този начин елементарно да променим или да преодолеем.

И в случай че през днешния ден се заричаме, вричаме или отхвърляме, то на следващия ден със същата мощ можем да вършим тъкмо противоположното.
Реалността е станала единствено заблуда, колкото и непрекъсната да наподобява – думи- перефраза на мисъл на Айнщайн , които напълно тъкмо и вярно разказват протичащото се освен у нас.

Казаното нагоре важи за ония рефлексии и прекарвания, които не са подбудени нито от сетивното, нито от интуитивното доближаване до света. То се отнася до прекарванията, които всеки субект има, без значение от заобикалящия го свят.

Това са тези духовни прояви, които при Атанас Далчев заемат последното място. Защото неговото творчество носи трагизма на зависимостта точно от заобикалящия го свят.

Затова през днешния ден и в този момент е толкоз значимо деликатно да прочитаме и препрочитаме думите на поета и мъдреца Далчев . Те споделят задоволително доста, задоволително правилно и задоволително тъкмо за действителността, която и през днешния ден ни се случва:

„ Когато мисля за нашата реалност, изкуството, което вършим, ми се вижда непознато и неефикасно, обичайно на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, даже и когато узреят, не са положителни за ястие “.

Вероятно и плодовете, които се постанова да берем напоследък, са плод на тези дръвчета от балконите ни.

„ Когато пораждат за първи път в един саморасъл разум, мислите и облиците са постоянно елементарни. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите. “ – написа Атанас Далчев .

Може да го назовем съвременник, може да го усещаме непосредствен или отдалечен, само че надали има някой, който може да си разреши елементарно да отхвърли неговата проницателност, откровеност и доста мощ, която се е стаила по един чудноват метод в думите, написани от него.

В мерена или немерена тирада, те, думите, са част от неговата същина и мощ, която за следващ и не финален път ние българите оценяваме и съпреживяваме дълги години, откакто тленното му тяло към този момент не е измежду нас. Очевидно отличителна нашенска линия, за която не е належащо да се търсят доста потвърждения – нито в близката, нито в по-далечна ни история. Обичаме да заблуждаваме своята същина, чувство и самолюбие, че някак си всичко стартира и свършва с нас.

„ Струва ми се напълно неправилно да се опълчва хубостта на истината. Те може да се разграничават, само че не си опонират. “

Това е единствено незадълбочен щрих от философията на един от най-великите ни и почтени създатели, какъвто е Далчев . Именно тази философия той се пробва да отстоява и пази през целия си живот, толкоз подобен на „ отворен прозорец “.

„ Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея, което претопява нещата и явленията и извлича от тях като от руда стройния свят на облиците. “

И през днешния ден, когато ни е превзело словоблудство и изричане на подредени думи, които нищо не споделят, отново той ни предизвиква:

„ Трябва да се придържаме о съответните неща. Те ни защищават от общите изречения и огромните, само че празни думи. “

Често самичък той проучва и търси пояснение за това напълно подмолно държание у хората, с цел да го каже по своя си безподобен метод:

„ Резултатът интересува хората повече от повода. Навярно по тази причина мнозина не вършат разлика сред комичен и проницателен. “

Или пък:

„ Човекът е находчив. Когато не може да се освободи от някой минус, стартира да го култивира умишлено. И със самия факт, че е към този момент желан, минусът му добива и за него, и за другите тип на качество. “

В последно време все по-натрапчиво и мощно съзнавам и чувствам, че нито социализмът ни беше толкоз обществен, нито демокрацията ни – толкоз демократична.

„ Нищо не наподобява по-остаряло от това, което е било ново през вчерашния ден. “ – отново слова, изречени от Далчев .

Всичко това – и общественото, и демократичното – май наподобява остаряло. И с цел да не звучи задоволително утопично и не напълно разумно, то напълно обикновеното очакване е да се получи нещо ново и друго. Очакванията да се случи са може би по-големи от опциите то да се получи скоро и бързо.

Еволюционните, даже и революционните процеси ни демонстрират, че това са дейности, които протичат в задоволително дълъг интервал от време. Да се надяваме, че ще съумеем да преживеем тези трансформации по задоволително добър обществен и в прочут смисъл либерален метод.

„ Хората дължат постоянно моралното си тегло не толкоз на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно доста или се обезличават изцяло. “

„ Най-значителни за нашето развиване се явяват ония преживелици, които не сме желали: войната, нещастията, заболяванията. Тук е слабостта на възпитанието. “ – написа Атанас Далчев.

Трудностите ще идват и ще си отиват, времето ще оказва помощ да изтече мътната вода, само че ще оставя своята диря както в нас самите, по този начин и в близките. Логичната развръзка е надалеч по-проста и по-естествена, само че надалеч по-сложна за осъществяване и това е обвързвано с отричането на присъщите ни полезности, човешка същина, както и на отношение.

Липсата им, похищението върху истината, което сътворихме в последните десетилетия, ни водят към все по-трудни решения на другояче не толкоз сложни задания.

Колко свястно в безсмислието го е изрекъл Атанас Далчев :

„ По някой път е доста мъчно да бъде човек натурален даже и в гибелта си “.

Изпълнихме съществуването си с безсмислието на личното си его и започнахме по сложния метод да разбираме, че реториката е„ дърво, което дава единствено шума “.

И въпреки всичко „ доста от възгледите и изказванията ни не биха били така безапелационни и крайни, в случай че нямаше хора, които да мислят по-инак.

През 1956г. Атанас Далчев написа:

Всички, паднали за свободата
дето и да е, са наши братя –
отново по кръв, само че единствено че пролята.

„ Поезията не е другарство, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата сред едно писмо и една поема “.

В отговор за Родината, той изрича:

Не съм те в никакъв случай избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не тъй като си богата,
а единствено за това, че си татковина моя.

И българин съм не поради твойта популярност
и твойте подвизи и твойта бранна мощ,
а зарад туй, че съм безпомощен да не помни
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търсим, който ще, във теб удача бърза
и почести и власт със пристрастеност една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата обич в една орис трансформира.

„ Човек е откровен не по избор, а по природа. Човек би трябвало да отиде да живее на село, в полето, с цел да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме “.

А на нас, на всички нас, и през днешния ден и на следващия ден ни е належащо задоволително откровеност, задоволително светлина и една звезда, която можем да забележим единствено когато не сме заслепени.

създател: Проф. д.н. Венелин Терзиев