… В децата живее вроденият в човека Бог, който може

„ … В децата живее вроденият в индивида Бог, който може да вдъхва душа на глината, може да основава нови светове, за който няма граници в пространството и времето. Уви, ние порастваме, убиваме в себе си Бога и се помиряваме с действителността. „ Анини приказки “ са моят опит за опозиция против баналната действителност - опит да възкреся детето в себе си. Дай Боже - и в някой различен... “, написа Стефан Цанев, а ние споделяме един бисер от приказките, подарени на щерка му Анна, по случай нейния 8-ми рожден ден (1973 г.)

(Стефан Цанев, © Мая Любенова)

♥ Как маймуните произлезли от индивида и по какъв начин след това индивидът произтекъл от маймуната

Живяло едно време
оскъдно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
измежду блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
самун какво е - не помнели хората остарели.
Посееш жито - никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И по този начин, живяло
едно време...
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите висини
и чакало чудеса.
Старият водач
денонощно
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи -
с цел да получи самун.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век...
Един се обърнал -
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му понижава,
зъбите му порастват и тракат,
върви на четири крайници...

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
- Братко,
май няма разлика посред ни...

Накратко:
хората почнали да се трансформират
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
- Да бъде заменен остарелият водач!
(Който все си
седял под остарелия боабаб
и продължавал да меси
от думите самун.)

- Нов водач би трябвало да изберем:
самоуверен и интелигентен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи още веднъж хора
благодарение на чудото от точка втора.

Сутринта младо и остаряло
хукнало към Килиманджаро...

...Вечерта остаряло и младо
се върнало в тъмното тресавище.

- Планината е доста огромна.
Но знамение там никакво няма!
Планина като планина.
Уморихме се единствено. На-ни-на...

Само трима
още не се били върнали,
по тази причина старейшините отвърнали:
- Не знаем дали няма, дали има.
Нека изчакаме другите трима...

На другия ден сутринта се върнал
първият.
В ръцете си кървави
носел парче желязо
и споделил:
- Аз се качих най-високо в планината!
Аз би трябвало да стана водач!
Ето го чудото на чудесата:
от него ще създадем нож.
Ще обявим война
на всички племена
и ще заграбим
хляба им -
по този начин ще бъдем избавени,
с помощта на мене!

Планина като планина.
Но аз ви донесох чудото, на!
Планината е доста огромна,
само че знамение по-чудно от желязото няма!

- Не знаем дали има, дали няма.
Нека изчакаме другите двама...

Вечерта дошъл вторият.
Той мълком ръка разтворил: Яааа! -
всички гледали като замаяни:
в ръцете му свети
чудно красиво алено цвете!
Пред тихото му зарево
стъписала се черната нощ.
Завикали всички:
- Да стане водач!
- Да стане водач!
Защото тук измежду блатата
бяхме не запомнили хубостта.
А хубостта е по-могъща
от стоманения нож,
от топора.
Красотата стартира да ни трансформира
в хора!

Планина като планина.
Но той ни донесе чудото, на!
Планината е доста огромна,
само че знамение по-чудно от цветето няма!

- Има ли, няма ли... потърпете:
във всяка приказка има трети.

(Може би изобщо
нямаше да чакат третия,
само че едно гладно дете
изяло цветето...)

Третият се върнал на третия ден.
Бил опърпан, замърсен и изтощен.
Тичал, вдигнал над главата си ръка.
Стъписали се всички -
той паднал в кръга.
Приличал на мъртъв. Но стискал пестник.
Успял единствено да каже:
- Чудото е тук!
Приближили се. Разтворили му юмрука.
И се разсмяли, от смях ще се спукат -
тъй като нямало нищо в празната шепа.
Тогава третият
безшумно прошепнал:
- Аз стигнах съвсем до върха, допрях с пръст
небето.
Беше красиво, необятно и чисто, и ярко.
Слънцето над мене беше на педя, може би на две.
Няма там жаби, ни змии гърмящи.
Дърветата протягат клони с плодове
и молят:
„ Молим, берете и яжте!
Тук има всичко, с цел да бъде утолен индивида.
Не върви нагоре!... “
Но аз видях пътека -
тънка като пепелянка, стръмна като стена.
Затичах нагоре по нея, лазех на колена.
И стигнах до върха.
Отвъд небето бях!
Върху ми падаха сребърни звезди и светеха,
и светеха...
(Най-досетливите несъмнено към този момент се сетиха,
че това, дето пада и свети,
не са звезди, а сняг, само че в Африка
сняг пада единствено по върховете на планините
и по главите
на жирафите.)

- И светеха, и светеха... На дланта ми кацнаха две.
Нещо трепна в мен, усмихнах се -
като човек!
Напълних шепите си и хукнах бързо обратно.
Но чудото заплака в дланта ми
и стана сълза.
Три пъти се качвах, стисках шепи до болежка,
само че изчезваше чудото, щом слезех
надолу...
Ето, аз не можах да ви донеса
чудото над всички чудеса,
само че мога да ви заведа при него -
горе!
- Води ни! - извикали. - Води ни по-скоро!
И племето, което лежало
под Килиманджаро
измежду блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини...
Което хиляда години
клечало да чака
в самун да се трансфорат думите
и тръгнало на четири крайници
като маймуните -
племето се изправило:
- Води ни нагоре!
Тръгнали всички. И станали хора.
Ще кажете: по какъв начин?... Деца, от памтивека
по този начин е на света:
човек става единствено индивида,
който тръгне към свойта фантазия.

...Не тръгнал единствено оня, с стоманения нож.
Той станал водач
на остарелия водач.
И през днешния ден, в случай че идете в Африка - под остарелия боабаб,
ще видите две стари-стари маймуни:
бъркат в черна гаванка думи
и чакат
да станат на самун...

Из: „ Анини приказки “, Стефан Цанев, изд. Светулка, 1994
* Портретна фотография на Стефан Цанев, фотограф Мая Любенова, bg.wikipedia.org