Звучи абсурдно, че щастието може да крие някакви капани. Та

Звучи неуместно, че щастието може да крие някакви клопки. Та нали всеки мечтае да е благополучен?! Но не става тирада за спокойната естетика, когато ни радват топлите лъчи на слънцето, нито за обстоятелството, че всички, които обичаме, са здрави или просто ни следва един прелестен уикенд. А за това еуфорично благополучие, което като буря те гълтам напълно, без да оставя място за нищо друго. То е експлоадирането на ендорфини в изключителни случаи – в положение на бясно влюбване, приемане на нова работа, за която настойчиво сме се борили, случването на цялостен живот мечтано странствуване, сдобиването с нещо от дълго време и дълбинно лелеяно – дете, ново жилище, когато превземаме висок персонален връх.

Ала монетата на щастието има и противоположна страна – то ни прави в известна степен безчувствени, отвън действителността, самодостатъчни и ненапълно повърхностни.

Инертни? Да, носим се на крилете на нашата си еуфория и нищо в близост не ни интересува същински и в дълбочина. Безчувствени? Ами ние сами произвеждаме толкоз доста страст и плуваме напълно в нея, че надали и да желаеме, виждаме тъгата и страданието, които и доколкото са край нас. Не че не желаем или сме станали някакви зли коравосърдечни хора, само че не ги виждаме, нямаме сетива, заслепени от светлината вътре в нас. Тук някой би опонирал, че щастливият човек желае целият свят да се усеща като него. Този човек е великодушен, добър и това също е правилно. Той с лекост е кадърен на огромни и безрезервни жестове. Стига въобще да види, че има нещо друго отвън него. Именно живеенето отвън действителността, потъването в личните му прекарвания, го вършат човек, обхванат от себе си и своето Щастие.

Това са справедливи действителности, но Животът е по-мъдър от всичко и поставя нещата на местата. Първо еуфоричното благополучие е въпреки всичко лимитирано като времетраене и отстъпва място или на успокоеното усещане за света като едно прелестно място, или, да не дава бог, на своята диаметралност – страдания и премеждия. Но още по-отрезвяващо работи условно нареченият от мен закон за международното равновесие – и в най-прекрасните моменти има всякакви дребни нещица, които като земното притегляне те държат крепко към земята. Те глождат, припомнят непрекъснато, че въпреки всичко светът е място, където противоположностите не стопират да са в битка и единение. Хубавото на дребните боцкащи неща е, че те ти дават чувството за действителността на твоето благополучие, щом то се случва измежду дребните проблеми и проблемчета на същинския живот. Нещо като прословутото „ ощипи ме, с цел да схвана, че е истина “, където болката е знак за действителността на протичащото се. Защото колкото и да си влюбен, би трябвало някак си да продължиш да вървиш на работа или на училище; колкото и да те радва новата работа, съпроводена с по-висока заплата, тя е идва с повече отговорности и ангажираност, постоянно с нови ядове; в случай че си благополучен, че те одобриха да учиш мечтаната компетентност, идва незнайното от първите изпити, в случай че е от дипломирането – следва тъгата при търсенето на първа работа; в случай че си благополучен от новородената рожба – то е съпроводено с умората и голямата отговорност за друго човешко същество… и по този начин безспир.

Капаните на щастието са негови неизменими атрибути. Дано да можем благосклонно да се сещаме за тях и бъдем снизходителни, когато някой край нас стане леко заплеснат, не на себе си и е доста над нещата от материалния свят. Това е неговият опит за хвърчене. Той е благополучен. Безаварийното кацане е опция за нови полети. Пистата на живота е постоянно свободна.