Летописецът Здравко Гълъбов - бохемът, който изповяда лицата...
Здравко Гълъбов е измежду доайените на журналистическата колегия в Пловдив. В петък, 23 юли, той навърши 75 години, половин век от които е посветил на обичаната специалност. Работил е във вестниците " Пловдивски вести ", " Стандарт ", " Вести ", в този момент е редактор в Пловдивска социална телевизия. В креативната си биография е вписал към този момент четири тома " Лицата на Пловдив ", книгата, отдадена на художниците " Встрани от статива ", летописа " Мъже на делото - 85 година Морски сговор ", както и отдадените на поетите " Лични полета " 1 и 2.
Той е безвъзвратен безгрижник и ревнив филибелия. Нещо като жива емблема на Стария град, в чиито паметни заведения има непокътнато място. Неизменно с цигара в ръка и тънка усмивка. За него изкуствоведката Светла Москова споделя, че калдъръмът познава стъпките му и може да върви със затворени очи от Хисаркапия до църквата " Свети свети Константин и Елена " и Етнографския музей.
Приятел е с множеството звезди, поради които Пловдив в залеза на соца и зората на демокрацията беше безспорната културна столица. И нямаше потребност да я афишират за такава от Европа, както преди 2 години. Здравко Гълъбов може да опише невероятни истории за колоси като Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Коста Форев, Катя Паскалева, Атанас Кръстев-Начо Културата и доста, доста други от техния сан.
Споделял е с тях наслада и тъга, помни техните най-щастливи и най-тежки мигове
Той може да се похвали с доста написани от него неща, само че евентуално най-големият му гений е умеенето да се радва на непознатото можене. И да откроява тези свои съвременници, които ще останат като непреходни величини. Това и му разреши да сътвори поредицата " Лицата на Пловдив ". Според Здравко в тази изложба той е събрал най-светлите персони, свързани по някакъв метод с града под тепетата.
Звучи патетично, само че си е много сложна задача. Защото пловдивчани са хора от особена квас. Понякога прекомерно горделиви и непоклатими в личното си мнение. Особено пък когато става дума за звезди. А такива под тепетата - дал Господ!
Здравко обаче си има своята безапелационна мярка. Героите му са освен фамозни, само че на първо място почтени хора. Задължително съдействали с нещо за Пловдив. " Моето благополучие и задоволство е, че съм живял в едно време с тях, веселя се на познанството си с тези хора и се гордея с моженето им, с това, което са създали и оставили за бъдните времена. Мой професионален дълг е да подчертая знака за тях, да " издигна " техния монумент с думи и в книги по метода, по който мога ", изяснява въодушевено Гълъбов.
Първата книга от поредицата се ражда още през далечната 1997 година
В нея влизат интервютата от едноименната графа във вестник " Пловдивски новини ", където Гълъбов е началник на екип " Култура ", а към него са събрани млади и въодушевени кореспонденти. Въпросите са идентични към всички събеседници и са взети от анкетата, която огромният будител проф. Иван Шишманов правел с най-видните си съвременници. Разбира се, обновени и допълнени благодарение на Динко Петков, основен редактор на вестника, където тогава работи. Следват второ издание през 1999 година и третото - през 2001 година, а за четвъртото са нужни още 11 години. Междувременно бял свят вижда и британски вид на самобитната енциклопедия, тъй че към този момент и на Острова са наясно с огромните имена на Пловдив.
Интервютата са хлъзгав род. Ако успееш да предразположиш събеседника си, пиеш вода от извора. Не се ли получи, имаш изсипани сухи и банални отговори. На Здравко обаче му се получава, освен това постоянно. Обяснението му е просто. " Те ми имат доверие. Голяма част от тях са ми другари. Аз ги подготвям, оставям ги да приказват, не ги изнудвам и прилепям. Въпросът е дали искаш да разсъблечеш индивида, или искаш да покажеш какво потребно е направил. Душата се разкрива, а не се бърка в нея ", изяснява тайните на своите изявленията индивидът, пред който са се изповядали някои от най-великите пловдивчани. От художници и писатели, през политици, до спортисти.
Случвало се е да прави интервютата на най-невероятни места
Сред най-любимите е Клубът на артистите в Кукления спектакъл. " Там беше нашата светая сетих с Нина Сивинова, Бог да я елементарни, там си говорехме часове с Панайот Добрев-Понко, Стефан Попов ", изяснява той. Записва отговорите на лист, на бележник, дори на салфетка. Старомоден е, не употребява в никакъв случай касетофон. Заклел се е да не го прави след злощастно изявление с Вили Цанков. От три часа диалог се оказва, че има единствено две минути запис.
Когато излиза първата книга от поредицата, един от най-големите пловдивски поети Добри Тонев, който е неин редактор и създател на предговора, отсича, че тази енциклопедия на достойните персони на Пловдив е " пловдивската Библия ".
Литературоведът проф. Светлозар Игов твърди, че " от всяко " лице " изплува някакъв фамилен разказ, запридат се нишките на цели фамилни саги и от това голям брой персонални и фамилни романи се оформя огромният разказ на ориста на един град и романът на една национална история, забелязана в голям брой от ориси ".
Гълъбов е благодарен на всички, които са му помогнали да видят бял свят " Лицата на Пловдив ", както и другите му книги. Като се стартира от сътрудниците в " Пловдивски вести " и " Вести " като Евелина Здравкова, Хари Нигохосян и Росен Саръмов, до всички спомоществователи и най-много на издателката Божана Апостолова, от която получава най-голямо рамо. Нарича я " Майка Тереза за българската литература " поради всичко, което прави за родните създатели. Спомня си с признателност и за своята ученичка Надя Кехайова, станала след това редактор на книгите му, фотографа Славчо Калинов и проф. Николай Стойков, които към този момент са на небето.
А най-хубавото на " пловдивската Библия е, че тя е отворена за продължение и чака идващите свои герои. И своя летописец, който да поеме щафетата от Здравко Гълъбов. Пловдивчанина, извършил с чест дълга си към обичания град.
Анкета
Беглец от Прилеп поставя начало на Гълъбовия жанр под тепетата
Покойният Добри Тонев е редактор на първите две книги от поредицата “Лицата на Пловдив”
Здравко Гълъбов знае като " Отче наш " въпросите, с които препитва своите събеседници. Оказа се, че с лекост дава отговор и когато те са отправени към него.
- Коя е най-колоритната фигура във вашия жанр?
- Казва се Тодор, прародител на татко ми, живеел в Прилеп. Бил избухлив и свободомислещ. Убил турчин и на 20 години избягал в Пловдив. Така поставил началото на Гълъбовия жанр под тепетата.
- Вашето обичано занятие отвън специалността?
- Да се събера в Стария град с другари. И в този момент всяка седмица се виждам най-малко един път със Стефко Попов, Панайот Добрев-Понко, Соня Ботева, Никола Панчев, Милчо Караиванов, Орлин Акрабов, Георги Чанков, Любо Лазаров, Илко Тодоров и други скъпи за мен хора.
- Мелодията, която постоянно бихте слушали?
- Руски романси и френски шансони. Любим артист ми еи Адриано Челентано. Не обичам рок, изключително хард.
- Какъв вид жена харесвате?
- Която има наличие, само че в никакъв случай не е натрапчива. Много оценявам умеенето да не бъде словоохотлива.
- Вашият обичан предмет вкъщи?
- Портретите, които ми нарисуваха Зина Жекова и Иван Кирков.
- Кой стих или мисъл бихте издигнали като кредо на живота си?
- Това е стихотворение на Добри Тонев, което той ми посвети:
Вървя против гибелта, само че аз не зная
тя има ли си дом и по какъв начин наподобява.
И аз вероятно там си имам стая,
която тя старателно подрежда.
Живее ми се тук, но не мога.
Мъглата ми е ясна - с всички ребуси.
И ще желая поданство от Бога.
Или ще имигрирам в себе си.
- Посочете някои от най-привличащите ви фигури от родната и международната история?
- Христо Ботев, Георги Раковски, Алеко Константинов. От международните персони - Булгаков, Стайнбек, Хемингуей, Джек Лондон, Николай Лесков.
- Най-големият ви триумф и неудача?
- Ако да си вършиш работата е триумф, значи съм съумял. А несполуки - колкото искаш.
- Урока, който най-вече цените?
-Това, че се научих да разграничавам посредствените от стойностните хора, без значение под какво прикритие са.
Старият град е магия, която постоянно те зарежда
С татко си Петко, от който наследява верността към пловдивското Локо
- Всеки празник е и мотив за равносметка. Какво сочи твоята?
- Утешава ме, че не живях скучно. И с направеното в специалността считам, че бях пълностоен. Мъчно ми е за доста другари, които към този момент ги няма. Мислехме си, че в никакъв случай няма да пристигна времето, когато гибелта ще ни раздели. Изпитвам една голяма болежка за Начо Културата, Слона, Митьо Киров, Добри Тонев, има още доста хора, които ме чакат на масата горе.
- Как стана публицист?
- Случайно. Копал съм тунелите на язовир " Белмекен ", бил съм общ служащ в " Метал ", където написах нещо за заводската многотиражка и направих усещане. После започнах във вестника на КЦМ, който беше с 2000 тираж тогава. А за просвета започнах да пиша, откакто се срещнах с Начо Културата и Слона.
- Защо реши да правиш поредицата изявленията с известни пловдивчани?
- Обичам града и хората, които дават неговия несравним дух. Тук съм роден и бранш, моят внук Кристиян е шесто потомство пловдивчанин. Родната ми къща е на улица " Велико Търново ". На нея е роден Борис Христов, единствено на метри от нас са живели огромният журналист и преподавател Антон Безеншек, графиня Брусар, брачна половинка на Шевалас, наоколо е домът на френския посланик граф Санти, а като деца беряхме череши от градината на пианистката Нена Михлюзова, която завеща къщата си на музикалното учебно заведение. Имах щуро и радостно детство.
С починалия Кольо Карамфилов и Станимир Видев
Помня дядо ми Димитър, който, напълно съгласно семейството ни Гълъбови, беше един от най-големите гълъбари в Пловдив. Живееше на кръстовището на улица " Капитан Райчо " и " Петко Д. Петков ". Отсреща имаше механа, чийто притежател беше прочут като Стамболийски, тъй като беше едно към едно като физиономия със земеделския водач.
- В какво е особеният сексапил на Пловдив?
- Това не е град, а приказка. Има история, наличие, хубост. Невероятни пластове - просвета, археология. Мотото на моето предаване " Клуб на филибелията " по ПОТВ е " Седем хълма, една река, един град, другото е провинция ". Казал го е някогашният основен проектант на Стария град Петко Кекеманов.
Пловдив е блажен, този град е златна мина, която ще се копае до края на света.
- А какво е особено за същинския филибелия?
- Чувството за лежерност, умеенето да надскочи злобата на деня. Филибелията е ревностен към града, той има грижа за него. Трябва да кажа, че има хора като Добри Тонев, който беше от Ямбол, само че обичаше безумно Пловдив. И назад, има кореняци пловдивчани, които нехаят за града. Седят, чакат някой да им свърши работата и не стопират да мърморят.
- Шегуват се, че би трябвало да те разгласят за почетен жител на Старият град?
- 42 години съм изкарал в Стария град. Откакто стъпих там, съвсем целият ми живот мина в него. Там има магия, която зарежда. Задължава те да направиш нещо за този град. Художникът - да нарисува, поетът - да напише. Дори калдъръмът и еркерите основават едно изключително въодушевление, някакво чувство за независимост. По времето на соца журналистът международник Тома Томов, който сътвори " Светът в деяние " по Българска национална телевизия, споделяше, че Старият град е единствената свободна територия в България. А режисьорът Пламен Масларов пък възкликваше: " Чудя се на софиянци, имат час и 20 минути да стигнат до Меката на България и да прекарат няколко часа. Що ли не го вършат? ".
Кой ли не е идвал там! Това беше крепостта на пловдивската бохема. Първо се събирахме в механа " Пловдив " в подножието, след това в " Старата къща ", " Алафрангите ", " Тракийски стан ", " Пълдин ". Сега там няма живот, няма ги ония хора.
- Какви хора харесваш?
- Талантливите. Затова съм ги интервюирал. Но те са две породи. Едните са надарени и дълбоки, а другите са прекомерно амбициозни и суетни. Първият тип са като тон на цимбала в храм. Толкова чисто отекват. Такива хора имат голям нравствен сейф, постоянно са ме респектирали. Особеното на надарените хора е, че са доста уязвими от конфликта с посредствеността и завистта. А бяла злоба няма, тя постоянно е неприятна. Ако се научим да се радваме на непознатото можене, ще дръпнем необикновено като нация. Завистта може би е най-големият минус на българите.
Аз обаче имам вяра, че надарените млади българи ще трансформират към положително страната ни. Наскоро в ПОТВ ми гостува 22-годишната актриса Евдокия Енчева, правнучка на първия драматург на пловдивския спектакъл. Възхитен съм от нея, от метода, по който гледа на изкуството и живота.
- Набива ли се на очи геният?
- Не е наложително. Ето - моят другар Милчо Караиванов, който е сполучлив предприемач, написа превъзходен престъпен разказ „ Реквием за неудачници “, без да е имал искания, че ще става публицист. Никола Панчев, който е инженер, човек с извънреден нюх за проблемите на обществото, пък издаде „ Защо пък не? “, където събра стихове и политическа ирония, а Румен Жеков я илюстрира.
- Какво те нервира в съвремието?
- Нашите политици основават чувство, че живеем в обор, а не в страна. У нас господства посредствеността, а тя ражда корупция и мизерия.
Сега доста се приказва за свободата на словото. А едно време толкоз вицове за Тодор Живков и партията разказвахме, че в този момент и половината от тях не може да чуеш за Бойко Борисов, да вземем за пример.
Не повече от 15 на 100 от българите през днешния ден биха споделили истината, че царят е гол. Ако бяхме 50 на 100, ориста на страната ни нямаше да е такава.
- Как стана ентусиаст на Локото?
- Тригодишен се снимах с градската купа, извоювана от Локото. Баща ми Петко беше в управата на клуба. Той беше леяр, началник-цех, огромен занаятчия. Имаше два ордена на труда, само че тъй като не беше партиен член, го забравяха за огромните награди.
- С какво се гордееш най-вече?
- С децата ми, които са извънредно почтени и честни хора. Дъщеря ми Снежа живее в Англия, в този момент снима филм в Куба, има издадени две стихосбирки. Беше включена в алманах за млади английски поети. Гордея се, че беше измежду първите, които реагираха поради расистките обиди против тримата тъмнокожи национали на Англия, които изпуснаха дузпи против Италия на финала на Евро 2020. Синът ми Пламен е в Швеция към този момент 20 години. Гордея се с неговата изключителна уместност и честност. Няма закон, който да не е спазил, няма и налог, който да не е платил. Може да бъде за образец на шведите. Ако тук имаше повече българи като него, щяхме да преуспеем като страна.
Той е безвъзвратен безгрижник и ревнив филибелия. Нещо като жива емблема на Стария град, в чиито паметни заведения има непокътнато място. Неизменно с цигара в ръка и тънка усмивка. За него изкуствоведката Светла Москова споделя, че калдъръмът познава стъпките му и може да върви със затворени очи от Хисаркапия до църквата " Свети свети Константин и Елена " и Етнографския музей.
Приятел е с множеството звезди, поради които Пловдив в залеза на соца и зората на демокрацията беше безспорната културна столица. И нямаше потребност да я афишират за такава от Европа, както преди 2 години. Здравко Гълъбов може да опише невероятни истории за колоси като Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Коста Форев, Катя Паскалева, Атанас Кръстев-Начо Културата и доста, доста други от техния сан.
Споделял е с тях наслада и тъга, помни техните най-щастливи и най-тежки мигове
Той може да се похвали с доста написани от него неща, само че евентуално най-големият му гений е умеенето да се радва на непознатото можене. И да откроява тези свои съвременници, които ще останат като непреходни величини. Това и му разреши да сътвори поредицата " Лицата на Пловдив ". Според Здравко в тази изложба той е събрал най-светлите персони, свързани по някакъв метод с града под тепетата.
Звучи патетично, само че си е много сложна задача. Защото пловдивчани са хора от особена квас. Понякога прекомерно горделиви и непоклатими в личното си мнение. Особено пък когато става дума за звезди. А такива под тепетата - дал Господ!
Здравко обаче си има своята безапелационна мярка. Героите му са освен фамозни, само че на първо място почтени хора. Задължително съдействали с нещо за Пловдив. " Моето благополучие и задоволство е, че съм живял в едно време с тях, веселя се на познанството си с тези хора и се гордея с моженето им, с това, което са създали и оставили за бъдните времена. Мой професионален дълг е да подчертая знака за тях, да " издигна " техния монумент с думи и в книги по метода, по който мога ", изяснява въодушевено Гълъбов.
Първата книга от поредицата се ражда още през далечната 1997 година
В нея влизат интервютата от едноименната графа във вестник " Пловдивски новини ", където Гълъбов е началник на екип " Култура ", а към него са събрани млади и въодушевени кореспонденти. Въпросите са идентични към всички събеседници и са взети от анкетата, която огромният будител проф. Иван Шишманов правел с най-видните си съвременници. Разбира се, обновени и допълнени благодарение на Динко Петков, основен редактор на вестника, където тогава работи. Следват второ издание през 1999 година и третото - през 2001 година, а за четвъртото са нужни още 11 години. Междувременно бял свят вижда и британски вид на самобитната енциклопедия, тъй че към този момент и на Острова са наясно с огромните имена на Пловдив.
Интервютата са хлъзгав род. Ако успееш да предразположиш събеседника си, пиеш вода от извора. Не се ли получи, имаш изсипани сухи и банални отговори. На Здравко обаче му се получава, освен това постоянно. Обяснението му е просто. " Те ми имат доверие. Голяма част от тях са ми другари. Аз ги подготвям, оставям ги да приказват, не ги изнудвам и прилепям. Въпросът е дали искаш да разсъблечеш индивида, или искаш да покажеш какво потребно е направил. Душата се разкрива, а не се бърка в нея ", изяснява тайните на своите изявленията индивидът, пред който са се изповядали някои от най-великите пловдивчани. От художници и писатели, през политици, до спортисти.
Случвало се е да прави интервютата на най-невероятни места
Сред най-любимите е Клубът на артистите в Кукления спектакъл. " Там беше нашата светая сетих с Нина Сивинова, Бог да я елементарни, там си говорехме часове с Панайот Добрев-Понко, Стефан Попов ", изяснява той. Записва отговорите на лист, на бележник, дори на салфетка. Старомоден е, не употребява в никакъв случай касетофон. Заклел се е да не го прави след злощастно изявление с Вили Цанков. От три часа диалог се оказва, че има единствено две минути запис.
Когато излиза първата книга от поредицата, един от най-големите пловдивски поети Добри Тонев, който е неин редактор и създател на предговора, отсича, че тази енциклопедия на достойните персони на Пловдив е " пловдивската Библия ".
Литературоведът проф. Светлозар Игов твърди, че " от всяко " лице " изплува някакъв фамилен разказ, запридат се нишките на цели фамилни саги и от това голям брой персонални и фамилни романи се оформя огромният разказ на ориста на един град и романът на една национална история, забелязана в голям брой от ориси ".
Гълъбов е благодарен на всички, които са му помогнали да видят бял свят " Лицата на Пловдив ", както и другите му книги. Като се стартира от сътрудниците в " Пловдивски вести " и " Вести " като Евелина Здравкова, Хари Нигохосян и Росен Саръмов, до всички спомоществователи и най-много на издателката Божана Апостолова, от която получава най-голямо рамо. Нарича я " Майка Тереза за българската литература " поради всичко, което прави за родните създатели. Спомня си с признателност и за своята ученичка Надя Кехайова, станала след това редактор на книгите му, фотографа Славчо Калинов и проф. Николай Стойков, които към този момент са на небето.
А най-хубавото на " пловдивската Библия е, че тя е отворена за продължение и чака идващите свои герои. И своя летописец, който да поеме щафетата от Здравко Гълъбов. Пловдивчанина, извършил с чест дълга си към обичания град.
Анкета
Беглец от Прилеп поставя начало на Гълъбовия жанр под тепетата
Покойният Добри Тонев е редактор на първите две книги от поредицата “Лицата на Пловдив”
Здравко Гълъбов знае като " Отче наш " въпросите, с които препитва своите събеседници. Оказа се, че с лекост дава отговор и когато те са отправени към него.
- Коя е най-колоритната фигура във вашия жанр?
- Казва се Тодор, прародител на татко ми, живеел в Прилеп. Бил избухлив и свободомислещ. Убил турчин и на 20 години избягал в Пловдив. Така поставил началото на Гълъбовия жанр под тепетата.
- Вашето обичано занятие отвън специалността?
- Да се събера в Стария град с другари. И в този момент всяка седмица се виждам най-малко един път със Стефко Попов, Панайот Добрев-Понко, Соня Ботева, Никола Панчев, Милчо Караиванов, Орлин Акрабов, Георги Чанков, Любо Лазаров, Илко Тодоров и други скъпи за мен хора.
- Мелодията, която постоянно бихте слушали?
- Руски романси и френски шансони. Любим артист ми еи Адриано Челентано. Не обичам рок, изключително хард.
- Какъв вид жена харесвате?
- Която има наличие, само че в никакъв случай не е натрапчива. Много оценявам умеенето да не бъде словоохотлива.
- Вашият обичан предмет вкъщи?
- Портретите, които ми нарисуваха Зина Жекова и Иван Кирков.
- Кой стих или мисъл бихте издигнали като кредо на живота си?
- Това е стихотворение на Добри Тонев, което той ми посвети:
Вървя против гибелта, само че аз не зная
тя има ли си дом и по какъв начин наподобява.
И аз вероятно там си имам стая,
която тя старателно подрежда.
Живее ми се тук, но не мога.
Мъглата ми е ясна - с всички ребуси.
И ще желая поданство от Бога.
Или ще имигрирам в себе си.
- Посочете някои от най-привличащите ви фигури от родната и международната история?
- Христо Ботев, Георги Раковски, Алеко Константинов. От международните персони - Булгаков, Стайнбек, Хемингуей, Джек Лондон, Николай Лесков.
- Най-големият ви триумф и неудача?
- Ако да си вършиш работата е триумф, значи съм съумял. А несполуки - колкото искаш.
- Урока, който най-вече цените?
-Това, че се научих да разграничавам посредствените от стойностните хора, без значение под какво прикритие са.
Старият град е магия, която постоянно те зарежда
С татко си Петко, от който наследява верността към пловдивското Локо
- Всеки празник е и мотив за равносметка. Какво сочи твоята?
- Утешава ме, че не живях скучно. И с направеното в специалността считам, че бях пълностоен. Мъчно ми е за доста другари, които към този момент ги няма. Мислехме си, че в никакъв случай няма да пристигна времето, когато гибелта ще ни раздели. Изпитвам една голяма болежка за Начо Културата, Слона, Митьо Киров, Добри Тонев, има още доста хора, които ме чакат на масата горе.
- Как стана публицист?
- Случайно. Копал съм тунелите на язовир " Белмекен ", бил съм общ служащ в " Метал ", където написах нещо за заводската многотиражка и направих усещане. После започнах във вестника на КЦМ, който беше с 2000 тираж тогава. А за просвета започнах да пиша, откакто се срещнах с Начо Културата и Слона.
- Защо реши да правиш поредицата изявленията с известни пловдивчани?
- Обичам града и хората, които дават неговия несравним дух. Тук съм роден и бранш, моят внук Кристиян е шесто потомство пловдивчанин. Родната ми къща е на улица " Велико Търново ". На нея е роден Борис Христов, единствено на метри от нас са живели огромният журналист и преподавател Антон Безеншек, графиня Брусар, брачна половинка на Шевалас, наоколо е домът на френския посланик граф Санти, а като деца беряхме череши от градината на пианистката Нена Михлюзова, която завеща къщата си на музикалното учебно заведение. Имах щуро и радостно детство.
С починалия Кольо Карамфилов и Станимир Видев
Помня дядо ми Димитър, който, напълно съгласно семейството ни Гълъбови, беше един от най-големите гълъбари в Пловдив. Живееше на кръстовището на улица " Капитан Райчо " и " Петко Д. Петков ". Отсреща имаше механа, чийто притежател беше прочут като Стамболийски, тъй като беше едно към едно като физиономия със земеделския водач.
- В какво е особеният сексапил на Пловдив?
- Това не е град, а приказка. Има история, наличие, хубост. Невероятни пластове - просвета, археология. Мотото на моето предаване " Клуб на филибелията " по ПОТВ е " Седем хълма, една река, един град, другото е провинция ". Казал го е някогашният основен проектант на Стария град Петко Кекеманов.
Пловдив е блажен, този град е златна мина, която ще се копае до края на света.
- А какво е особено за същинския филибелия?
- Чувството за лежерност, умеенето да надскочи злобата на деня. Филибелията е ревностен към града, той има грижа за него. Трябва да кажа, че има хора като Добри Тонев, който беше от Ямбол, само че обичаше безумно Пловдив. И назад, има кореняци пловдивчани, които нехаят за града. Седят, чакат някой да им свърши работата и не стопират да мърморят.
- Шегуват се, че би трябвало да те разгласят за почетен жител на Старият град?
- 42 години съм изкарал в Стария град. Откакто стъпих там, съвсем целият ми живот мина в него. Там има магия, която зарежда. Задължава те да направиш нещо за този град. Художникът - да нарисува, поетът - да напише. Дори калдъръмът и еркерите основават едно изключително въодушевление, някакво чувство за независимост. По времето на соца журналистът международник Тома Томов, който сътвори " Светът в деяние " по Българска национална телевизия, споделяше, че Старият град е единствената свободна територия в България. А режисьорът Пламен Масларов пък възкликваше: " Чудя се на софиянци, имат час и 20 минути да стигнат до Меката на България и да прекарат няколко часа. Що ли не го вършат? ".
Кой ли не е идвал там! Това беше крепостта на пловдивската бохема. Първо се събирахме в механа " Пловдив " в подножието, след това в " Старата къща ", " Алафрангите ", " Тракийски стан ", " Пълдин ". Сега там няма живот, няма ги ония хора.
- Какви хора харесваш?
- Талантливите. Затова съм ги интервюирал. Но те са две породи. Едните са надарени и дълбоки, а другите са прекомерно амбициозни и суетни. Първият тип са като тон на цимбала в храм. Толкова чисто отекват. Такива хора имат голям нравствен сейф, постоянно са ме респектирали. Особеното на надарените хора е, че са доста уязвими от конфликта с посредствеността и завистта. А бяла злоба няма, тя постоянно е неприятна. Ако се научим да се радваме на непознатото можене, ще дръпнем необикновено като нация. Завистта може би е най-големият минус на българите.
Аз обаче имам вяра, че надарените млади българи ще трансформират към положително страната ни. Наскоро в ПОТВ ми гостува 22-годишната актриса Евдокия Енчева, правнучка на първия драматург на пловдивския спектакъл. Възхитен съм от нея, от метода, по който гледа на изкуството и живота.
- Набива ли се на очи геният?
- Не е наложително. Ето - моят другар Милчо Караиванов, който е сполучлив предприемач, написа превъзходен престъпен разказ „ Реквием за неудачници “, без да е имал искания, че ще става публицист. Никола Панчев, който е инженер, човек с извънреден нюх за проблемите на обществото, пък издаде „ Защо пък не? “, където събра стихове и политическа ирония, а Румен Жеков я илюстрира.
- Какво те нервира в съвремието?
- Нашите политици основават чувство, че живеем в обор, а не в страна. У нас господства посредствеността, а тя ражда корупция и мизерия.
Сега доста се приказва за свободата на словото. А едно време толкоз вицове за Тодор Живков и партията разказвахме, че в този момент и половината от тях не може да чуеш за Бойко Борисов, да вземем за пример.
Не повече от 15 на 100 от българите през днешния ден биха споделили истината, че царят е гол. Ако бяхме 50 на 100, ориста на страната ни нямаше да е такава.
- Как стана ентусиаст на Локото?
- Тригодишен се снимах с градската купа, извоювана от Локото. Баща ми Петко беше в управата на клуба. Той беше леяр, началник-цех, огромен занаятчия. Имаше два ордена на труда, само че тъй като не беше партиен член, го забравяха за огромните награди.
- С какво се гордееш най-вече?
- С децата ми, които са извънредно почтени и честни хора. Дъщеря ми Снежа живее в Англия, в този момент снима филм в Куба, има издадени две стихосбирки. Беше включена в алманах за млади английски поети. Гордея се, че беше измежду първите, които реагираха поради расистките обиди против тримата тъмнокожи национали на Англия, които изпуснаха дузпи против Италия на финала на Евро 2020. Синът ми Пламен е в Швеция към този момент 20 години. Гордея се с неговата изключителна уместност и честност. Няма закон, който да не е спазил, няма и налог, който да не е платил. Може да бъде за образец на шведите. Ако тук имаше повече българи като него, щяхме да преуспеем като страна.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ