Завладяващ психологически портрет на един човек, станал жертва на собствената

Завладяващ психически портрет на един човек, станал жертва на личната си съвест, рисува Греъм Грийн в своята емблематична творба. Романът излезе за първи път в независимо издание на български със знака на издателство „ Кръг “ в превод на Людмила Харманджиева и с корица от Дамян Дамянов. Едновременно безмилостно проучване на човешката природа и скъп урок по емпатия и човещина, книгата е ослепителен образец за писателското майсторство на английския съвременен класик. Неслучайно участва в голям брой ранглисти на най-хубавите англоезични романи на XX век, в това число в тази на авторитетното списание „ Тайм “.  

„ Същността на нещата “ ни води в тъмно градче в колониална Западна Африка по време на Втората международна война. Главният воин Хенри Скоуби е надълбоко честен и добродушен служител на реда, чийто живот е белязан от възприятие за виновност и всеотдайност. Разкъсван сред дълга към брачната половинка си, религиозните си убеждения и новата си обич, той попада в лабиринт от невъзможни избори, където всяко решение води до изменничество – по отношение на другите или по отношение на самия него. Докато постепенно, само че несъмнено губи контрола над живота си, Скоуби е заставен да престъпи всичко, в което има вяра – с фрапантни и трагични последствия…

Чрез историята на един елементарен човек, попаднал в клопката на живота, Греъм Грийн изследва по непостижим метод безконечните и общовалидни въпроси за морала, отговорността и цената на състраданието. И с всяка последваща страница ни кара да се замислим какъв брой тънка е границата сред всеотдайността и измяната. Освен с психическа дълбочина, книгата изпъква с извънредно достоверни и въздействащи описания на колониалния живот и атмосферата на разпад – като в дословен, по този начин и в метафоричен смисъл. 

Написан след едногодишния престой на Грийн в Сиера Леоне, романът „ Същността на нещата “ реализира голям триумф още при излизането си през 1948-а и донася международна популярност на своя създател. По това време единствено във Англия са продадени 300 000 бройки от книгата, което съгласно литературните критици се дължи най-много на това, че в нея читателите откриват ослепителен израз на обезвереността, обхванала следвоенния свят. В своята критика „ Ню Йорк Таймс “ дефинира Греъм Грийн като „ извънреден повествовател с заложба да предизвика полемики “.

„ Същността на нещата “ беше измежду най-продаваните издания на „ Кръг “ на софийската Алея на книгата при започване на септември. Това е четвъртата творба на Греъм Грийн в каталога на издателството след романите „ Кеят на злото “ и „ Англия ме сътвори “ и сборника „ Двайсет и един описа “, които не престават да се радват на огромен интерес измежду феновете на стойностната литература у нас.

Греъм Грийн (1904 – 1991) е британски публицист, драматург и критик. Вълнуващият му житейски път – бил е скришен сътрудник на МИ-6 и е фамозен с любовните си случки – постоянно става ентусиазъм за литературните му произведения. Със своите над 25 романа, доста сборници с разкази и документални книги той е любим на рецензията и читателите.

* * *

Из " Същността на нещата " от Греъм Грийн
Снимка " Кръг "

Скоуби се оказа надхитрен в безкрайната жилищна война. По време на последния му отпуск дадоха хубавата му едноетажна къща в най-уредения европейски квартал „ Кейп Стейшън “ на някой си Фелоус, върховен хигиеничен контрольор, а него го пратиха в двуетажна постройка, издигната от някакъв сирийски търговец в едно тресавище – сякаш отводнено тресавище, което се заблатяваше отначало с настъпването на дъждовния сезон. Прозорците гледаха право към морето около цялостен ред креолски къщи; от другата страна на улицата тежки камиони ръмжаха по всички страни из лагера на военния транспортен отряд, а лешоядите се разхождаха като домашни пуйки по лагерното сметище. Бунгалата на личния състав, накацали по дребните хълмове зад него, бяха непрекъснато прихлупени от ниски облаци; вътре и денем светеха лампи по шкафовете, ботушите се покриваха с мухъл – по този начин или другояче, това бяха жилищата на хора от неговата среда. За дамите е доста значимо да се гордеят – било със себе си, със съпрузите си, с обкръжението си. Забелязал бе, че те рядко се гордеят с невидими неща.

– Луиз – извика той. – Луиз! – Нямаше смисъл да си прави труда: щом не беше в дневната, можеше да е единствено в спалнята (кухнята беше просто един заслон в задния двор), само че той извика името ù по табиет – табиет, останал от годините на боязън и обич. Колкото по-малко изпитваше потребност от Луиз, толкоз по-отговорен се усещаше за нейното благополучие. Когато викаше името ù, все едно че крещеше като Кнут* против прилива – прилива на нейната потиснатост и отчаяние.

Навремето тя се обаждаше в отговор, само че не беше по този начин подвластна на навика като него. „ Нито толкоз подправена “ – споделяше си от време на време той. Чистата вежливост и съжалението ù бяха непознати, в никакъв случай не бе симулирала усеща, които не изпитва; сходно на животните се разболяваше ненадейно и също по този начин ненадейно оздравяваше. Когато я откри в спалнята под мрежата срещу комари, тя му замязя на куче или котка – толкоз уединена изглеждаше. Косата ù бе сплъстена, очите – притворени. Той замръзна на място като разузнавач на непозната територия; и в действителност си беше на непозната територия. Ако за него домашният уют означаваше свеждане на движимостите до един прелестен, неизменим най-малко, за нея той бе равноценен на струпване. Тоалетката ù беше препълнена с бурканчета и фотоси – неговите като млад, в смешно демодирана офицерска униформа от предходната война; на дамата на висшия арбитър, която Луиз от известно време смяташе за своя приятелка; на единственото им дете, което умря преди три години в Англия, където учеше в интернат – дребно личице на набожно деветгодишно момиченце, облечено в бялата си муселинена рокличка за първо причастие; безчет фотоси на самата Луиз дружно с група медицински сестри, на Медли Бийч с адмирала и неговата компания, на едно йоркширско мочурище с Теди Бромли и жена му. Сякаш беше желала да насъбере материални доказателства, че и тя си има другари като другите хора. Той я следи известно време под муселинената мрежа. Лицето ù бе придобило нюанс на слонова кост; косата ù, в миналото с цвят на остаряло злато, в този момент бе потъмняла и сплъстена на кичури от потта. Беше един от тези мигове, в които тя изглеждаше напряко грозна, и тогава я обичаше; съжалението и възприятието му за отговорност се въздигаха в пристрастеност. И точно от страдание реши да си тръгне: та той не би нарушил съня и на най-големия си зложелател, какво остава за Луиз. Измъкна се на пръсти и безшумно слезе по стълбите. В този едноетажен град с изключение на държавната постройка единствено тяхната къща имаше вътрешни стълби и тя се бе постарала да ги трансформира в обект на горделивост, като ги бе постлала с килим, а по стените бе окачила картини. В дневната имаше библиотека, цялостна с нейни книги, килими на пода, племенна маска от Нигерия и още фотоси. Трябваше да бърше книгите всеки ден поради влагата и много нескопосно се бе пробвала да прикрие с цветна завеса шкафа за храна, а под крачетата му бе сложила дребни емайлирани легенчета с вода, с цел да не го атакуван мравките. Прислужникът сервира обяд единствено за един човек.

Той беше ниско и натъртено момче с необятно, грозновато, само че приветливо лице, особено за племето темне. Босите му крайници шляпаха по пода като мокри ръкавици.

– Какво ù е на госпожата? – попита Скоуби.

– Свивал я стомах – отговори Али.

Скоуби взе от библиотеката една граматика на езика менде – беше мушната на най-долния рафт, с цел да не се вижда мръсната ù оръфана корица. На горната етажерка бяха подредени тънките томчета на обичаните Луизини създатели – със стиховете на към този момент не изключително млади съвременни поети и романите на Вирджиния Улф. Той не можеше да се концентрира – беше прекомерно горещо и отсъствието на Луиз му действаше като приказлив събеседник, който непрестанно му подсещаше за неговата отговорност. Една вилица падна на пода и той видя по какъв начин Али я избърса скришом в ръкава си; наблюдаваше го с положително възприятие. Бяха дружно от петнайсет години, една година преди Скоуби да се ожени – много дълго време за лакей. Отначало Али беше момче за всичко, след това помощник-иконом, когато хората имаха по четирима прислужници, а в този момент беше и иконом, и лакей. След всяка отпуска Али го чакаше на кея, подготвен да провежда преместването на багажа му с трима-четирима парцаливи носачи. По време на отпуските мнозина се опитваха да примамят Али, само че той го чакаше постоянно – с изключение на един път, когато бе попаднал в пандиза. Затворът не се смяташе за нещо позорно, беше просто приключение, което нямаше по какъв начин да се избегне.

– Тики – чу се глас и Скоуби незабавно стана. – Тики. – Той се качи горе.

Жена му седеше на леглото под балдахина срещу комари и за момент му замязя на плешка за готвене, покрита с мрежест капак, с цел да не я кацат мухите. Но възприятие на страдание незабавно прогони жестокия облик от съзнанието му.

– По-добре ли си, скъпа?

– Госпожа Касъл ми беше на посетители – отвърна Луиз.

– Достатъчно, с цел да се разболее човек – означи Скоуби.

– Тя ми разправи за теб.

– Какво за мен? – Той я удостои с необятна престорена усмивка; какъв брой огромна част от живота преминаваше в отсрочване на неприятностите. Нищо не губиш, като отлагаш. Скоуби имаше смътното възприятие, че в случай че човек съумее да отсрочва задоволително дълго, най-после гибелта ще го отърве от всичките му грижи.

– Каза, че началникът на полицията щял да се пенсионира, само че тебе отново те прескочили.

– Съпругът ù несъмнено бълнува нощем.

– Вярно ли е?

– Да. Известно ми е от няколко седмици. Но няма никакво значение, скъпа, в действителност няма.

– Сега към този момент няма да мога да си покажа очите в клуба – продължи Луиз.

– Не е чак толкоз ужасно. Случва се.

– Нали ще си подадеш оставката, Тики?

– Не, надали, скъпа.

– Госпожа Касъл е на наша страна. Тя е възмутена. Казва, че всички единствено за това говорели и даже подмятали всякакви неща. Нали не взимаш подкупи от сирийците, благи?

– Не, скъпа.

– Толкова се разстроих, че си потеглих от църквата преди края на службата. Ужасно е подло от тяхна страна, Тики. Не бива да го приемаш по този начин покорно. Помислù и за мен.

– Аз мисля за теб, скъпа. Непрекъснато. – Той приседна на леглото, провря пръсти под мрежата и погали ръката ù. Ситни капчици пот избиха там, където ръцете им се допряха. – Наистина мисля за теб, скъпа – продължи Скоуби. – Но тук сме към този момент от петнайсет години. Не бих могъл да се оправя другаде, даже и да ми предложат място. Да те прескочат, не е най-хубавата рекомендация, нали ти е ясно?

– Можеш да се пенсионираш.

– С пенсията няма да се оправим.

– Сигурна съм, че ще мога да припечелвам нещичко с писане. Госпожа Касъл сподели, че би трябвало да стана писателка. С целия този опит зад тила си – промълви най-после Луиз, втренчена през тюлената мрежа в тоалетката си; оттова я погледна друго лице, с воал от бял муселин, и тя отвърна очи. – Да можехме да отидем в Южна Африка. Тези хора тук не мога да ги претърпявам.

– Може би ще съумея да ти уредя нещо. Напоследък не се чува за потопени кораби по този маршрут. Имаш потребност от отмора.

– Беше време, когато ти също искаше да се махнеш. Дори броеше годините. Правеше проекти... за всички ни.

– Е, човек се трансформира – отвърна той.

– Тогава не предполагаше, че ще останеш самичък с мене, нали? – продължи тя безмилостно.

Той притисна ръката ù с изпотената си длан.

– Какви нелепости приказваш, скъпа. По-добре стани да хапнеш нещо.

– Способен ли си да обичаш някого, Тики, с изключение на себе си?

– Не, единствено себе си обичам. И Али. Забравих Али. Разбира се, че и него го обичам. Но теб не – продължи той неенергично, с механична, добродушна подигравка, като се усмихваше и галеше ръката ù нежно...

– А сестрата на Али?

– Че той има ли сестра?

– Ами те всички имат сестри. Защо не пристигна на черква през днешния ден?

– Бях дежурен, скъпа. Нали знаеш.

– Можеше да се смениш. Май не ти е останала доста религия в Бога, а, благи?

–Ти имаш задоволително и за двама ни, скъпа. Ела да хапнеш.

– Знаеш ли, Тики, от време на време си мисля, че ти одобри католицизма единствено с цел да се ожениш за мен. Той не значи нищо за теб, нали?

– Слушай, скъпа, просто би трябвало да слезеш долу и да хапнеш нещо. А по-късно да вземеш колата и да се поразходиш малко по брега на чист въздух.

– Колко по-различен би бил целият ден – промълви тя, загледана нанякъде през мрежата, – в случай че се беше върнал вкъщи с думите: „ Скъпа, ще бъда шеф на полицията! “.

Скоуби заприказва постепенно:

– Нали разбираш, скъпа, в този момент е военно време, а на такова място като тук, на такова значимо пристанище, дето французите са на самата граница и се шири контрабанда на диаманти от Протектората, на тях им би трябвало по-млад човек. – Той не си вярваше на нито една дума.

– Не съм се сетила за това.

– Ами то е единствената причина. Никой не е отговорен. Война е.

– Войната поставя кръст на всичко, нали?

– Да, само че дава опция на по-младите да се проявят.

– Знаеш ли, благи, ще взема в действителност да сляза долу и да хапна малко студено месце.

– Правилно, скъпа. – Той отдръпна ръката си; беше плувнала в пот. – Ще кажа на Али.

Долу Скоуби извика Али от прага на задната врата.

– Да, господарю?

– Сервирай за двама. Госпожата е по-добре.

За първи път денем от морето лъхна лек ветрец, който мина над шубраците и сред креолските къщи. Един лешояд политна с тежко шибане от тенекиения покрив и отново се спусна надолу в прилежащия двор. Скоуби въздъхна дълбоко; изтощена и победоносна въздишка – беше убедил Луиз да хапне малко. Винаги се бе чувствал длъжен да се грижи за щастието на тези, които обичаше. Едната беше постигнала безконечен покой, а другата таман се канеше да обядва.

---

* Кнут Велики (994 – 1035) – крал на Англия, Дания и Норвегия от датски генезис. Според легендата извикал против прилива, с цел да го спре, и несъмнено, не успял; тогава се обърнал към своите доближени с думите: „ Така, както не ми се подчинява приливът, не ме слушате и вие “. – Бел. прев.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.