Занзибар – островът на султаните и Фреди Меркюри. Последните три

Занзибар – островът на султаните и Фреди Меркюри. Последните три дни от пътешествието ми в Танзания през януари 2014 година са на слънчевия остров Занзибар в Индийския океан. Преди да отлетя натам от Аруша обаче, навестявам неповторимия вулканичен кратер Нгоронгоро.

Често го назовават най-големия зоопарк в света, тъй като в незначителното пространство с диаметър 20 км живеят 50 типа животни. Вече съм виждал множеството от тях в Серенгети, само че чувството тук е незабравимо. Особено съм впечатлен от младия мъжки лъв, който се провира сред нашите джипове без да им обръща никакво внимание.

Полетът до Занзибар трае малко повече от час.

Още със слизането от самолета чувствам, че съм на друго място. Океанските мусони вършат климата топъл и мокър. Въпреки яркото слънце, денем температурата не надвишава 28-29 градуса, до момента в който през нощта е 18-20 градуса.

Местните посочват острова Унгуджа и той е най-големият от целия архипелаг, именуван също Занзибар. Той има повърхност от 1666 кв. км и е на 35 км от огромния град Дар-ес-Салаам на континента.

Престоят ми на острова е в превъзходен курорт на един от прелестните плажове, известни с ослепително белия си пясък и изумруденозелената вода. Докато лежа под високите кокосови палми, чета за историята на Занзибар.

Той е прочут още на античните гърци, само че първите сигурни сведения са от Х в. Тогава по тези места идват араби и перси, донасяйки със себе си исляма. Местните поданици и до момента се именуват „ ширази ” от едноименния град в Иран. И през днешния ден мюсюлманите са 88% от популацията, а останалите са християни или почитатели на езически култове.

През Средновековието отсам се управлява търговията с плебеи, които са карани с хиляди от вътрешността на Африка.

Постепенно тя е овладяна от арабите от султаната Оман, които стават ядро на локалната аристокрация. През ХVІ в. по тези места идват португалците, завладели островите дружно с континенталните пристанища Момбаса и Ормуз. Към средата на ХVІІ в. оманските араби се съвземат от удара и си връщат териториите в западната част на Индийския океан.

В 1853 година могъщият Саид-ибн-Султан завзема обилни елементи от африканското крайбрежие и придвижва столицата на Оман от Маскат в Занзибар.

Това е нов напредък в търговията с плебеи и изключително – с по този начин търсената в Европа слонова кост. През 1861 година островите се отделят от Оман и се появява новият султанат Занзибар. Той просъществува до 1890 година, когато Британската империя открива протекторат върху тези земи.

Английската доминация се резервира до 1964 година, в която е върната властта на арабските султани. Местните хора обаче не желаят да търпят тяхната власт и подвигат гражданска война, при която са избити над 20 000 араби, индуси и европейци. Кървавата история завършва с контракт сред Танганика и Занзибар за основаване на Танзания, като последният резервира полуавтономия.

При престоя си на острова няма по какъв начин да не посетя огромната историческа забележителност – столицата на султаните или Стоун Таун, както я назовават през днешния ден. Стигам до такава степен за час и се впускам по тесните улици на остарелия град.

Започвам разходката от Старата англиканска черква, издигната в 1873 година от свещеник Едуард Стир. Олтарът на храма е алегорично ситуиран против площада, където в миналото се е намирал най-големия пазар за плебеи. А директно до него са експонирани подземията, в които са били наблъскани докараните от вътрешността на Африка нещастници.

Там още стоят веригите, приковавали ги към стените на пространствата.

Минавам небрежно през шумния ориенталски пазар, само че не се арестувам дълго заради много неприятната миризма. След това преглеждам къщите на Каменния град. Сред тях се открояват монументалните домове на най-видните роботърговци и продавачи на слонова кост.

Те са зидани от коралови камъни, предпазващи от горещината и високата мокрота.

Сградите са повече от 2000, а целият отбор е разгласен за монумент от Световното завещание на ЮНЕСКО.

Специално внимание би трябвало да се обърне на вратите на богаташките къщи. Те са от дърво и са украсени с превъзходни резби. Правени са основно от майстори, докарвани чак от далечна Индия. Различават се два типа – индийски и арабски, съгласно етническата принадлежност на тогавашните жители. Освен украсата, за вторите е присъщ и текста от Корана, изпълнен на основния бордюр.

Естествено в Каменния град намирам и къщата, в която на 5 септември 1946 година се ражда солистът на „ Куин ” Фреди Меркюри.

Той произхождал от иранско семейство на английска работа. В същия град живял фамозният английски странник Дейвид Ливингстън, до момента в който приготвя експедициите си в Африка.

Продължавам към пристанището и пред мен изникват величествените остатъци на каменна цитадела. Това е Арабския форт, издигнат незабавно след освобождението на Занзибар от португалците сред 1698-1701 година

Преди на това място се е намирала католическа черква.

Предназначението на крепостта било да брани острова от набези на португалците, основаващи се по това време в континенталното пристанище Момбаса в днешна Кения. С отпадането на заплахата тя първо е употребена за затвор, а след това за склад. Сега укреплението е реставрирано и там се организират концерти с обичайни песни и танци.

Ето че излизам на морето и виждам една от основните забележителности – фамозния султански замък или Дома на чудесата. Той е повдигнат през 1883 година от втория държател на султаната Занзибар. Названието си получава от това, че в него са първи път на архипелага е прокарано електричество и е инсталиран асансьор – за своето време невиждани чудеса.

Непосредствено до двореца е една португалска черква от края на ХVІІ в. – единственото, което припомня за тяхното наличие.

Връщам се към хотела за финален плаж. Вечерта прехвърквам за половин час в Дар-ес-Салаам, откъдето късно през нощта самолетът на турските авиолинии ме води към Истанбул. Африканската приказка свършва, само че спомените за безкрайните савани и за синьо-зелените води на океана остават в мен вечно.

И през идващите години аз не не помня за Черния континент.

Наскоро посетих прилежащата на Танзания Кения, където се намира северната част на огромния парк Серенгети. Там си припомних насладата от срещата с дивата природа на Африка, която дълго време ми липсваше. А в този момент с неспокойствие чакам декември, когато с Explorers Club Bulgaria още веднъж тръгваме натам. Сега наша цел ще бъдат ЮАР, Зимбабве и Ботсвана.

Това ще е извънредно вълнуваща експедиция в търсене на корените на човешкия жанр и на неповторими естествени забележителности, която ще водим с декана на Геолого-географския факултет на Софийския университет проф. Климент Найденов.

Така че напред към Черния континент, да опънем платната!

Автор: Проф. Николай Овчаров, Труд

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се разграничава от тази на SafeNews