Загубих си ключето от едно шкафче в моята гримьорна. И

Загубих си ключето от едно шкафче в моята гардеробна. И по този начин си стои запечатано към този момент години. От време на време нещо от вътрешната страна ме човърка да разбия ключалката, само че все отсрочвам, тъй като туй шкафче е моята кутия на пандора… Вътре е заключена една моя огромна виновност. Но като събрах кураж да се изповядам, взех решение се на това и бликнаха, та се разпиляха по целия под стотици писма на мои фенове, доброжелатели, радиослушатели – аудитория театрална, телевизионна, кинаджийска… Публика невръстна, тинейджърска, войнишка, пенсионерска… Събирал съм ги най-грижливо – първо в папки, след това в чанти, сетне съм ги натъпквал едно по едно и най-после съм блъснал ключа, тъй като по този начин са препълнили шкафчето, че бравата не е можела да удържи малките врати незаключени. Всички пликове са акуратно разрязани, всички писма са деликатно прочетени и дори сортирани: за подпис, за рожден ден, за премиера и множеството с благопожелание: ”Много желая да си пишем, очаквам да ми отговориш! ” Не чакай! Нали разбра – не съм по писането. Много ме гризе съвестта, усещам се отговорен, че не съм дал отговор на нито едно писмо, а все си споделях: „ Сега, да изкараме тази пиеса… Само да довършим този филм… Ха и това радиопредаване, и оная телевизионна програма… Веднъж да отскоча на гастрол до оня град… Може би като се върнем от турнето…. И сядам ”.

Не седнах. Прощавайте, всички вие които години ми изпращахте писма и към момента пишете, не губите вяра. Може би когато остарея, ще намеря свободно време… То пък не е една пакост – аз най не обичам да имам свободно време! И върша -  струвам, ангажиран съм от мрачно до мрачно. Може би поради това не виждам остаряването… Валя и да го вижда, мълчи си. Милата Валя, моята вярна, предана жена. Тя отдаде целия си живот на мен и моята специалност. За да работя умерено, с цел да имам всички условия за творчество, тя си остана у дома. Посвети се на домашната работа, на децата и на мен. Разбира се, доста ми беше прелестно и уютно – знам, че като се прибера, през деня ли, нощем ли, ще намеря спретнат дом, вкусна софра, нежна жена. Всичко това, което липсва на доста мои сътрудници. И си привикнах да бъде по този начин. И без това за нищо не ме бива в семейството – Валя поправя бушони, пирони кове, деца гледа. От мен единствено някоя и друга болчица да я прониже – ха съм се загледал в някоя колежка, ха съм се поувлякъл – незабавно се намират „ бдителни ”, които звънят по телефона, анонимки пращат, оказват помощ „ да се избави ” достойнството на фамилията. Валя философски понасяше такива произшествия и не ми е правила кавги, единствено и единствено да мога да си виждам работата. Даже в противен случай – ставаше още по-нежна и по-мила с мен. Понякога апропо ще каже: „ Ти  защо в никакъв случай не ми приказваш нежни думи? ”

Ха в този момент де! Ами като не ми лежат на езика? Ако е в роля – ще излея водопад от такива думи. А в живота – не умея.

– Не умея бе, Валя! Пък и на сцената не ми се е случвало постоянно. Като се погледна в огледалото – какъв ухажор съм аз? На мен ми дай роля на някакъв чудак!

* Откъс от „ Жив съм, ваш съм! ”, Георги Калоянчев