Откъс от "Как да станеш враг на собственото си дете" от Андрей Максимов
Заглавието " Как да не станеш зложелател на личното си дете " звучи неуместно – та кой родител желае да е зложелател на децата си? Но на процедура се получава тъкмо по този начин, твърди създателят Андрей Максимов и внимателно конфронтира с най-разпространените проблеми на възпитанието. Според него родителите бъркат, когато не се пробват да си показват света от позицията на своето дете - с неговите персонални проблеми, темперамент, отношение към живота.
В първата част създателят търси корените на пренебрежителното и високомерно отношение на възрастните към подрастващото потомство. Втората част преглежда голям брой обстановки, в които детето попада, свързани с държанието му в учебно заведение и с построяването на отношение към труда, парите, изкуството, другарството, любовта.
Роден през 1959 година, Андрей Максимов е прочут съветски публицист, драматург, журналист и ефирен водещ – харизматична персона с разностранни креативен изяви. Автор е на девет белетристични книги, на сборници с пиеси и сюжети, на редица книги по логика на психиката на общуването, сред които " Многослов ", " Как да не станеш зложелател на личното си дете ", " Родителите като врагове " и други
За актуалното издание, Максимов убеждава, че не е избрал подзаглавието " Книга за родители и деца, които желаят да бъдат дружно " единствено поради резултата: " Бих желал тази книга да бъде забавна и на децата, и на възрастните. Сигурен съм, че на децата им е ужасно любопитно какви препоръки се дават за тяхното образование. "
Откъс от " Как да станеш зложелател на личното си дете " от Андрей Максимов, възложен от издателство " Колибри ". Преводът е на Надежда Делева:
За думите
Живял в миналото един човек, той бил доста нерешителен. Живеел в непрекъснато очакване, че някой ще го обиди. И би трябвало да кажем, че го обиждали непрестанно – тъй като каквото чака човек, това и получава.
Човекът не знаел по какъв начин да се опази. Слагал дървени огради, само че единствено като духнел същински вятър, оградите падали и индивидът още веднъж се чувствал безсилен. Издигал каменни огради, само че зад тях било отвратително душно да живее. Щом излизал на открито, взимал със себе си пръчка, с цел да удари оня, който го обиди. Ала и пръчката не пособия.
Живеел индивидът афектиран. И колкото по-остро възприемал своята безпомощност пред обидата – толкоз по-голяма ставала тя.
И тогава страхливият човек намерил най-здравия материал на света. Той не потъвал, не се боял от вятър и въздухът елементарно прекосявал през него. Човекът построил ограда от думи. Непрекъснато изричал безсмислени думи и колкото повече говорел, толкоз повече му се желало да приказва, и говорел, и говорел, и говорел безкрай. Колкото по-висока ставала оградата от думи, толкоз по-безпомощно ставало оскърблението.
Най-накрая напълно изчезнало, а индивидът седнал и умерено запалил цигара.
Оградата се издигала величествена и непоклатима. Думите се нареждали в монолитни фрази и изглеждало, че няма мощ, която може да ги унищожи.
И никой от хората не знаел какво да прави с нея.
Веднъж до оградата се доближило едно момченце и попитало:
– Какво е това?
Въпросителният знак отскочил и застанал до някакво изречение от оградата. Изречението на часа паднало.
– Защо той е тук? – още веднъж попитал малчуганът.
И отново въпросителният знак се блъснал в оградата от думи, и отново някакво изречение изпаднало от нея.
– На кого е нужна тази нелепост?
И всичко се повторило още веднъж.
Момченцето от самото начало питало, желало да научи доста неща. Чудна работа: изреченията изглеждали непоклатими и ясни, били споени толкоз крепко, само че щом зад тях се изправела въпросителна, те кой знае за какво се разпадали на обособени думи.
Много скоро индивидът останал да седи без всякаква отбрана измежду купчина ненужни думи и букви.
– Виж ти – кой знае за какво рекло момчето и си тръгнало.
Човекът станал, изритал думата, която му се мотаела в краката, и тръгнал да търси такова място на земята, където не наскърбяват беззащитни хора.
Разправят, че и до през днешния ден го търси.
Глава втора: в нея се споделя за ужасната орис на децата, която прочее до неотдавна се е считала за норма, и за днешната норма, която на следващия ден може да се счита за ужасна
Толкова обичам Януш Kорчак, че желая да стартира и втората глава с откъс от негова книга. Още повече че този откъс има най-пряко отношение към нашия диалог.
" Ако разделим човечеството на възрастни и деца, а живота – на детство и зрялост, то деца по света има доста, прекалено много и детството обгръща много години от живота. Само че, погълнати от личните си борби и от личните си грижи, ние не ги виждаме, както по-рано не забелязвахме дамата, селянина, поробените съсловия и нации. Уредили сме се по този начин, че децата да ни пречат допустимо минимум и минимум да се досещат какво представляваме в реалност и какво в действителност вършим. " Крием се от децата в живота си на възрастни. И сме безусловно сигурни, че законите на нашия, възрастния живот са верни, а тези, съгласно които живеят децата ни, са наивни, несериозни. Пък и закони ли са тези на нашите малчугани?
Кой знае за какво сме решили, че по принцип би трябвало да поддържаме връзка с децата по някакъв различен метод, не както поддържаме връзка между тях. Кой знае за какво сме уверени, че децата се отличават от нас много повече, в сравнение с ние един от различен.
Няма специфична просвета, която да се занимава с взаимоотношенията сред мъжа и дамата. Макар че джендърните разлики са прекомерно основни. Но с тях, както и доста други разлики и прилики, се занимава логиката на психиката. Не можеш да станеш лекар на " науката за любовта ", а доктори на " науката за децата " (педагогиката) има колкото щеш.
Измислихме някаква специфична система за взаимоотношенията с децата. В нея има много умни и потребни неща. Има нездравословни и безсмислени. И много нелепи. Общо взето, като във всяка система.
Когато чета за такива педагогичен системи (а книги по проблемите на възпитанието излизат в големи количества), постоянно ми се желае да схвана: за какво не сме измислили някакви специфични закони за взаимоотношенията със старите хора? Нима с възрастните хора пораждат малко проблеми?
Самото допускане, че за общуването с хора на напреднала възраст би трябвало да се създаде някаква обособена система, към този момент наподобява обидно. В словосъчетанието " остарял човек " за нас основна въпреки всичко е думата " човек ".
Този, който е изживял живота си, в нашето усещане остава човек. А този, който влиза в живота, все едно е не до дъно човек, не напълно човек, предстоящ човек.
" Ние не възпитаваме дете, а човек – счита Симон Соловейчик. – Всеки човек, колкото и да е огромен, в случай че ще да е и на половин година, би трябвало да бъде считан за човек Смятайте индивида за човек – нищо повече не е нужно за възпитанието ".
Свикнали сме да не виждаме, че се отнасяме към децата не като към хора.
Към възрастните хора се отнасяме по един метод, а към децата – по напълно различен. Законите на естественото човешко другарство не са годни за децата.
А най-печалното е, че считаме сходно отношение за обикновено. Великият Корчак е хиляди пъти прав: по същия метод сме се отнасяли и към дамите, и към селяните Няма да повярвате, само че в толкоз демократична страна като Швейцария дамите са получили изборно право едвам през 1971 година.
Пътят към разбирането, че " дамата също е човек ", е бил дълъг. За осъзнаването на това, че детето също е човек, може би ще е нужно още повече време
Разбира се, има избрана специфичност в общуването таман с децата. Никой не спори. Както прочее съществува специфичност в общуването, да речем, с началниците. Или с създателите.
Но кой знае за какво постоянно не желаеме да осъзнаем, че: законите на човешкото другарство работят и при децата! Че децата са хора. Различни, самобитни, само че хора!
Осъзнаването на този факт е развой. Ние, хората от двайсет и първи век, се намираме вътре в този развой: през днешния ден отношението към децата е станало доста по-човечно, в сравнение с преди.
Струва ми се, че не е ненужно да проследим по какъв начин са се отнасяли към децата през другите исторически столетия.
Процесът на разбирането, че детето също е човек, е дълъг. Започнал е печално.
Ето по какъв начин Плутарх разказва раждането на дете в Спарта: " Бащата не е имал право самичък да се разпорежда с възпитанието на детето – той отнасял новороденото на място, наричано " лесха ", където седели най-възрастните родственици от филата (родовата община – А. М.). Те оглеждали детето и в случай че го намерели крепко и добре поставено, заповядвали да се възпитава и неотложно му предоставяли един от деветте хиляди имота земя. Ако детето било хилаво и грозно, отнасяли го на Апотети (така наричали една канара в планината Тайгет), смятайки, че животът му не е необходим нито на него, нито на страната, щом през цялото време е лишено от здраве и мощ (и го хвърляли оттова – А. М.).
По същата причина дамите къпели новородените не с вода, а с вино, изпитвайки качествата им: споделят, че болните от епилепсия и изобщо болнавите умират от неразредено вино, а здравите се закаляват и стават още по-силни ".
В Средните епохи се считало, че хората в дословния смисъл се вършат, а не се раждат. Новороденото се приемало като материал, от който би трябвало да се направи човек.
Затова " незабавно след прерязването на пъпната шнур акушерката се залавяла за работа, с цел да придаде на детето човешка форма, която, както тя считала, то не можело да одобри без нейна помощ. Тя взимала детето на колене или го слагала в плитко корито с топла вода, поддържала го с лявата си ръка, а с дясната започвала да моделира главата му, като я натискала, и по подобен метод премахвала краткотрайните деформации от родовата контузия. Тя разглаждала невиждащите му очи, моделирала носа, отваряла устата му и прекарвала ръка по челюстите му, с цел да фиксира чертите и те да станат верни. После разтегляла ръцете и краката на новороденото, разтривала и моделирала всеки крак по този начин, че детето да пораства стройно и високо. Накрая акушер ката грижливо, само че със мощ събирала костите на детския череп към темето, след това завързвала гла вата му с линии плат, с цел да се приближат костите (подчертано от мен – А. М.). Веднага след раждането на детето всеки ден в продължение на няколко седмици акушерката или майката продължавали леко да натискат с палци костите на черепа. Когато теменцето най-после зараствало, това се възприемало като доказателство за успеваемостта и потребността от такава процедура ". Всичко това било наложително. По този метод се раждали доста гениални учени, художници, писатели.
В името на справедливостта ще отбележим: мнозина от днешните откриватели считат, че акушерките са вършели това, с цел да поправят контузиите от раждането, неизбежни по това време. Може би
И въпреки всичко това " моделиране " на детето ми се коства много ужасяващо И уви, алегорично. Да, ние към този момент не моделираме черепа и костите на детето си, само че какъв брой е мъчно да се удържим от устрема непременно да създадем от роденото свободно лично чадо индивида, който ни харесва.
В първата част създателят търси корените на пренебрежителното и високомерно отношение на възрастните към подрастващото потомство. Втората част преглежда голям брой обстановки, в които детето попада, свързани с държанието му в учебно заведение и с построяването на отношение към труда, парите, изкуството, другарството, любовта.
Роден през 1959 година, Андрей Максимов е прочут съветски публицист, драматург, журналист и ефирен водещ – харизматична персона с разностранни креативен изяви. Автор е на девет белетристични книги, на сборници с пиеси и сюжети, на редица книги по логика на психиката на общуването, сред които " Многослов ", " Как да не станеш зложелател на личното си дете ", " Родителите като врагове " и други
За актуалното издание, Максимов убеждава, че не е избрал подзаглавието " Книга за родители и деца, които желаят да бъдат дружно " единствено поради резултата: " Бих желал тази книга да бъде забавна и на децата, и на възрастните. Сигурен съм, че на децата им е ужасно любопитно какви препоръки се дават за тяхното образование. "
Откъс от " Как да станеш зложелател на личното си дете " от Андрей Максимов, възложен от издателство " Колибри ". Преводът е на Надежда Делева:
За думите
Живял в миналото един човек, той бил доста нерешителен. Живеел в непрекъснато очакване, че някой ще го обиди. И би трябвало да кажем, че го обиждали непрестанно – тъй като каквото чака човек, това и получава.
Човекът не знаел по какъв начин да се опази. Слагал дървени огради, само че единствено като духнел същински вятър, оградите падали и индивидът още веднъж се чувствал безсилен. Издигал каменни огради, само че зад тях било отвратително душно да живее. Щом излизал на открито, взимал със себе си пръчка, с цел да удари оня, който го обиди. Ала и пръчката не пособия.
Живеел индивидът афектиран. И колкото по-остро възприемал своята безпомощност пред обидата – толкоз по-голяма ставала тя.
И тогава страхливият човек намерил най-здравия материал на света. Той не потъвал, не се боял от вятър и въздухът елементарно прекосявал през него. Човекът построил ограда от думи. Непрекъснато изричал безсмислени думи и колкото повече говорел, толкоз повече му се желало да приказва, и говорел, и говорел, и говорел безкрай. Колкото по-висока ставала оградата от думи, толкоз по-безпомощно ставало оскърблението.
Най-накрая напълно изчезнало, а индивидът седнал и умерено запалил цигара.
Оградата се издигала величествена и непоклатима. Думите се нареждали в монолитни фрази и изглеждало, че няма мощ, която може да ги унищожи.
И никой от хората не знаел какво да прави с нея.
Веднъж до оградата се доближило едно момченце и попитало:
– Какво е това?
Въпросителният знак отскочил и застанал до някакво изречение от оградата. Изречението на часа паднало.
– Защо той е тук? – още веднъж попитал малчуганът.
И отново въпросителният знак се блъснал в оградата от думи, и отново някакво изречение изпаднало от нея.
– На кого е нужна тази нелепост?
И всичко се повторило още веднъж.
Момченцето от самото начало питало, желало да научи доста неща. Чудна работа: изреченията изглеждали непоклатими и ясни, били споени толкоз крепко, само че щом зад тях се изправела въпросителна, те кой знае за какво се разпадали на обособени думи.
Много скоро индивидът останал да седи без всякаква отбрана измежду купчина ненужни думи и букви.
– Виж ти – кой знае за какво рекло момчето и си тръгнало.
Човекът станал, изритал думата, която му се мотаела в краката, и тръгнал да търси такова място на земята, където не наскърбяват беззащитни хора.
Разправят, че и до през днешния ден го търси.
Глава втора: в нея се споделя за ужасната орис на децата, която прочее до неотдавна се е считала за норма, и за днешната норма, която на следващия ден може да се счита за ужасна
Толкова обичам Януш Kорчак, че желая да стартира и втората глава с откъс от негова книга. Още повече че този откъс има най-пряко отношение към нашия диалог.
" Ако разделим човечеството на възрастни и деца, а живота – на детство и зрялост, то деца по света има доста, прекалено много и детството обгръща много години от живота. Само че, погълнати от личните си борби и от личните си грижи, ние не ги виждаме, както по-рано не забелязвахме дамата, селянина, поробените съсловия и нации. Уредили сме се по този начин, че децата да ни пречат допустимо минимум и минимум да се досещат какво представляваме в реалност и какво в действителност вършим. " Крием се от децата в живота си на възрастни. И сме безусловно сигурни, че законите на нашия, възрастния живот са верни, а тези, съгласно които живеят децата ни, са наивни, несериозни. Пък и закони ли са тези на нашите малчугани?
Кой знае за какво сме решили, че по принцип би трябвало да поддържаме връзка с децата по някакъв различен метод, не както поддържаме връзка между тях. Кой знае за какво сме уверени, че децата се отличават от нас много повече, в сравнение с ние един от различен.
Няма специфична просвета, която да се занимава с взаимоотношенията сред мъжа и дамата. Макар че джендърните разлики са прекомерно основни. Но с тях, както и доста други разлики и прилики, се занимава логиката на психиката. Не можеш да станеш лекар на " науката за любовта ", а доктори на " науката за децата " (педагогиката) има колкото щеш.
Измислихме някаква специфична система за взаимоотношенията с децата. В нея има много умни и потребни неща. Има нездравословни и безсмислени. И много нелепи. Общо взето, като във всяка система.
Когато чета за такива педагогичен системи (а книги по проблемите на възпитанието излизат в големи количества), постоянно ми се желае да схвана: за какво не сме измислили някакви специфични закони за взаимоотношенията със старите хора? Нима с възрастните хора пораждат малко проблеми?
Самото допускане, че за общуването с хора на напреднала възраст би трябвало да се създаде някаква обособена система, към този момент наподобява обидно. В словосъчетанието " остарял човек " за нас основна въпреки всичко е думата " човек ".
Този, който е изживял живота си, в нашето усещане остава човек. А този, който влиза в живота, все едно е не до дъно човек, не напълно човек, предстоящ човек.
" Ние не възпитаваме дете, а човек – счита Симон Соловейчик. – Всеки човек, колкото и да е огромен, в случай че ще да е и на половин година, би трябвало да бъде считан за човек Смятайте индивида за човек – нищо повече не е нужно за възпитанието ".
Свикнали сме да не виждаме, че се отнасяме към децата не като към хора.
Към възрастните хора се отнасяме по един метод, а към децата – по напълно различен. Законите на естественото човешко другарство не са годни за децата.
А най-печалното е, че считаме сходно отношение за обикновено. Великият Корчак е хиляди пъти прав: по същия метод сме се отнасяли и към дамите, и към селяните Няма да повярвате, само че в толкоз демократична страна като Швейцария дамите са получили изборно право едвам през 1971 година.
Пътят към разбирането, че " дамата също е човек ", е бил дълъг. За осъзнаването на това, че детето също е човек, може би ще е нужно още повече време
Разбира се, има избрана специфичност в общуването таман с децата. Никой не спори. Както прочее съществува специфичност в общуването, да речем, с началниците. Или с създателите.
Но кой знае за какво постоянно не желаеме да осъзнаем, че: законите на човешкото другарство работят и при децата! Че децата са хора. Различни, самобитни, само че хора!
Осъзнаването на този факт е развой. Ние, хората от двайсет и първи век, се намираме вътре в този развой: през днешния ден отношението към децата е станало доста по-човечно, в сравнение с преди.
Струва ми се, че не е ненужно да проследим по какъв начин са се отнасяли към децата през другите исторически столетия.
Процесът на разбирането, че детето също е човек, е дълъг. Започнал е печално.
Ето по какъв начин Плутарх разказва раждането на дете в Спарта: " Бащата не е имал право самичък да се разпорежда с възпитанието на детето – той отнасял новороденото на място, наричано " лесха ", където седели най-възрастните родственици от филата (родовата община – А. М.). Те оглеждали детето и в случай че го намерели крепко и добре поставено, заповядвали да се възпитава и неотложно му предоставяли един от деветте хиляди имота земя. Ако детето било хилаво и грозно, отнасяли го на Апотети (така наричали една канара в планината Тайгет), смятайки, че животът му не е необходим нито на него, нито на страната, щом през цялото време е лишено от здраве и мощ (и го хвърляли оттова – А. М.).
По същата причина дамите къпели новородените не с вода, а с вино, изпитвайки качествата им: споделят, че болните от епилепсия и изобщо болнавите умират от неразредено вино, а здравите се закаляват и стават още по-силни ".
В Средните епохи се считало, че хората в дословния смисъл се вършат, а не се раждат. Новороденото се приемало като материал, от който би трябвало да се направи човек.
Затова " незабавно след прерязването на пъпната шнур акушерката се залавяла за работа, с цел да придаде на детето човешка форма, която, както тя считала, то не можело да одобри без нейна помощ. Тя взимала детето на колене или го слагала в плитко корито с топла вода, поддържала го с лявата си ръка, а с дясната започвала да моделира главата му, като я натискала, и по подобен метод премахвала краткотрайните деформации от родовата контузия. Тя разглаждала невиждащите му очи, моделирала носа, отваряла устата му и прекарвала ръка по челюстите му, с цел да фиксира чертите и те да станат верни. После разтегляла ръцете и краката на новороденото, разтривала и моделирала всеки крак по този начин, че детето да пораства стройно и високо. Накрая акушер ката грижливо, само че със мощ събирала костите на детския череп към темето, след това завързвала гла вата му с линии плат, с цел да се приближат костите (подчертано от мен – А. М.). Веднага след раждането на детето всеки ден в продължение на няколко седмици акушерката или майката продължавали леко да натискат с палци костите на черепа. Когато теменцето най-после зараствало, това се възприемало като доказателство за успеваемостта и потребността от такава процедура ". Всичко това било наложително. По този метод се раждали доста гениални учени, художници, писатели.
В името на справедливостта ще отбележим: мнозина от днешните откриватели считат, че акушерките са вършели това, с цел да поправят контузиите от раждането, неизбежни по това време. Може би
И въпреки всичко това " моделиране " на детето ми се коства много ужасяващо И уви, алегорично. Да, ние към този момент не моделираме черепа и костите на детето си, само че какъв брой е мъчно да се удържим от устрема непременно да създадем от роденото свободно лично чадо индивида, който ни харесва.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ