(Задушница“, 1890, Иван Мърквичка) ╫ Слово за Задушница Да правиш

(„ Задушница “, 1890, Иван Мърквичка)

╫ Слово за Задушница

Да правиш помен за умрелите, може единствено когато вярваш, че те са живи. Тази парадоксална на пръв взор, мисъл се удостоверява даже повече от елементарната човешка вътрешен глас в сравнение с от църковното обучение. „ Всички ще идем там ” - по този начин звучи най-популяният израз за поменаване на умрелите. И би трябвало да се каже, че това е много съществено отношение - гледайки на непознатата гибел, да не забравяме за своята лична.

Но има един доста значим миг, който не се прецизира в този израз. А точно: къде е това „ там ”. Какво се намира зад тази линия, която е минал умрелият и която рано или късно ще премине всеки от нас? Ако зад нея има единствено пустош, несъществуване и цялостно заличаване на човешкото съзнание, тогава самата фраза „ всички ще идем там ” се лишава от всевъзможен смисъл, тъй като в този случай няма и не може да има никакво „ там ”. Получава се по този начин, че даже поменавайки нашите покойници с тази елементарна фраза, ние изповядваме своята религия в три съществени пункта:

~ биологическата гибел не унищожава човешката личност;

~ след гибелта, лишил се от тялото, човек попада в различен, незнаен към момента за нас, само че изцяло действителен свят;

~ преходът в този свят е обективно неминуем за всички хора, без значение от тяхното персонално предпочитание.

Когато наш непосредствен е в болница, ние демонстрираме своята обич към него, като го навестяваме, носим му книги, плодове, описваме му последните вести и, прощавайки се, споделяме, че на следващия ден обезателно ще дойдем отново при него. Но когато наш родственик умира, това постоянно ни слага в някаква задънена улица. Ние, несъмнено, не сме почнали да го обичаме по-малко, горестта от раздялата дори е усилила нашето възприятие и ни е помогнала да разберем какъв брой безценен ни е този, който гибелта ни е лишила. Но какво да вършим по-нататък, по какъв начин да изразим любовта си, какво да създадем, че тя да доближи до обичания и да му помогне или да го зарадва там, където той се е оказал - не знаем. Ние просто нямаме визия за битието там - оттатък границата на земния живот, ние даже не можем да си представим какво става с индивида след гибелта. А когато не ни доближава персонален опит, изцяло рационално е да се обърнем за помощ там, където има сходен опит - да се обърнем към Църквата, която към този момент две хилядолетия поменава своите умрели и има доста свидетелства за действеността на молитвеното поменаване на покойниците.

Оказва се, че любовта ни разрешава да споделим с околните си най-главното - виталната мощ, самата опция за съществуване. На този принцип Църквата основава нуждата от възпоменаване на покойниците и опцията за изменение на посмъртната орис на тези, които обичаме и за които се молим. Да, душата след гибелта не може сама да се променя. Но тя може да се промени посредством напъните на тези, които са останали на земята и пазят паметта за нея. Работата е там, че Църквата - това не е просто официално обединяване на хората, вярващи в Бога. В Църквата християните съставляват един организъм, в който положението на един орган дефинира по какъв начин ще се усещат и всички останали. Всички ние сме живи кафези на живото Тялото Христово. Апостол Павел е написал следното: „ Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове ”. Физическата гибел не откъсва индивида от Тялото Христово. Но тези духовни заболявания, които човек не е доизлекувал приживе, в този момент са излечими единствено с напъните на целия организъм, той самичък за себе си към този момент нищо не може да направи. Как може един човек да помогне духовно на различен, още повече на умрял? Точно по този начин, както в организма една клетка оказва помощ на друга, изумена от заболяване. За да сподави възпалителния развой в една част на тялото, организмът включва имунните процеси, които хвърлят всичките сили на организма на битка със болестта. Здравите кафези вземат върху себе си в допълнение натоварване, с цел да оказват помощ на болните.

Да помогне на болния, може единствено здравият. Това е основният принцип на духовната помощ. В това е същността на молитвите за другия човек, жив или мъртъв. За да помогнем на близък, ние самите би трябвало да се заемем със своето духовно здраве, с цел да имаме опция да го споделим с обичания човек. Да предположим, че нашият близък е бил приживе избухлив, обичал е да злослови, пиянствал е и е чревоугодничeл. Значи, ние би трябвало да се научим да се въздържаме от яд, да удържаме своя език от зли думи, да съблюдаваме постите, да раздаваме лепта и така нататък Просто казано, би трябвало ние самите да стартираме да живеем по християнски и с това да получим опция да споделяме този живот с нашите покойници посредством молитвата. Любовта се осъществя в жертвата. И в случай че нашето възпоменание бъде учредено на такава християнска неустрашимост, то ще стане за душата на умрелия човек това прикосновение на любовта, което е способно да влее в него част от нашия живот в Христа.

Православните християни не се разделят със своите обичани хора дори след гибелта им. Всеки ден, споменавайки умрелите в своите утренни и вечерни молебствия, ние ги вписваме в кръга на нашия живот. Както, в случай че те са отпътували в отдалечен край и ние просто от дълго време не сме ги виждали. Но освен това ние се надяваме, ние доста имаме вяра, че в миналото обезателно ще се срещнем с тези, които по този начин обичаме, и които по този начин ни обичат. Защото Бог обича всички нас.

Автор: Александър Ткаченко
(*Александър Ткаченко е украински психолог, възпитател, журналист и създател на редица детски книжки. От 2005 година е помощник на православното списание „ Фома “. През 2017 година е номиниран за Патриаршеската литературна премия.)
Източник:
Картина: „ Задушница “, 1890, Иван Мърквичка, bg.wikipedia.org