Ще дадем ли военната си индустрия под контрола на Русия?
Зачестяват индикациите, че държавното управление договаря с Русия за признание на нейно право на надзор върху българската оръжейна промишленост. Или по-точно, приготвя се междуправителствено " Споразумение сред Република България и Руската федерация за урегулиране на връзките по отношение на производството на въоръжение, военна техника и аварийни елементи за тях, според междуправителствените съглашения сред Народна република България и Съюз на съветските социалистически републики ", известно в резюме като " Споразумение по лицензите ".
Черно на бяло, в член 1 на съветския план за такова Споразумение се упорства за следното, откъс: " Българската страна приключва производството на въоръжения, военна техника и аварийни елементи за нея, по лицензите, които са предадени на Народна Република България от някогашния Съюз на съветските социалистически републики в границите на междуправителствените съглашения по приложения към сегашното Споразумение лист. " По нататък в текста се упорства България да желае документално позволение от Русия за всеки експорт за трети страни на военна продукция, която има каквото и да било отношение към въпросните съглашения отпреди 1989г.
Казано накратко- Русия още веднъж търси надзор над оръжейната ни промишленост - нещо за което тя упорства с друга активност към този момент повече от 15 години. Нито едно българско държавно управление до момента не е отстъпвало на този напън, като до наскоро въпросът на практика е бил свален от дневния ред на двустранните отношени я.
Историята на тези връзки минава през редица преговорни цикли в границите на българо-руската Междуправителствена комисия за икономическо и научно-техническо съдействие и разнообразни работни групи. По главния въпрос- имат ли учредения съветските искания за надзор над нашата военна промишленост позициите на двете страни са били диаметрално противоположни. Може би до момента.
Досега България в никакъв случай не е позволила компромис, даже намек за признание на тези искания.
Първо , тъй като въпросните съглашения са де-факто мъртви заради систематичното им нарушение, преди време от Съюз на съветските социалистически републики, а след това и от Руската Федерация до тяхното фактическо, едностранно и цялостно преустановяване от съветска страна през 1996 година, което, с изключение на всичко друго, е довело до вреди за България (по някои оценки над 2 милиарда долара).
Второ , заради липса на каквито и да било правни учредения за признание на патентни права и отбрана на интелектуалната благосъстоятелност по въпросните съглашения.
Трето , тъй като българските производители през годините са вкарвали промени и усъвършенствания на истинските мостри, въз основата на нови технологии и материали. Редица произведения към този момент нямат съвсем нищо общо с първообразите си от руско време.
Четвърто , само че не последно- липса на правни учредения съветската страна да бъде считана за единствен приемник по тези въпроси след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Българската позиция до момента е била прагматична и честна- съвместен отвод от искания по споразуменията с някогашния СССР; използване на общоприетите правила на интернационалното право; невмешателство на страните в регулирането на връзките сред стопанските субекти, сред създателите и ползвателите на техническата документация; поддръжка на прагматични договорни търговски връзки сред български и съветски сдружения (в рамките на допустимото, поради участието на България в Европейски Съюз и НАТО). С една дума, България е стояла на правилото " да оставим предишното откъм гърба и да гледаме напред ", завършен в така наречен " нулево съглашение ".
Интересите на Русия да управлява българската отбранителна промишленост и въобще- колкото се може по-широк набор от системата за сигурност и защита на България - са намерено декларирани. Тяхната реализация се демонстрира в границите на публични формати, двустранни и многостранни. Те се преследват и със сенчестите средства на специфичните интервенции и разнообразни хибридни способи, включително пропагандата посредством медиите. Да напомним дирижираните " разкрития " за " български оръжия " в сирийския град Алепо преди към 1 година, които послужиха като мотив публична Москва още веднъж да изиска да постави ръка над българския оръжеен експорт. Само преди дни отново станахме очевидци на следващите внушения на публични съветски осведомителни организации, че надали не българска зенитна ракета е свалила съветския СУ25 в региона на Идлиб.
Натискът на Русия е пореден и систематичен. Важното е по какъв начин българската страна, управляващи, медии и общност отстояват ползите на България. Нека не забравяме, че към " случая Алепо " българската прокуратура с обществена пристрастеност се нахвърли да проверява българските производители, като безпричинно омаскари компанията " Аркус ", преди да установи, че няма никакви нарушавания. Подобно е отношението и към други български предприятия, за които представители на българските управляващи и някои медии изхождат априорно от презумпцията на някаква българска виновност, а не непознато враждебно деяние.
Реализацията на съветските ползи в България в областта на сигурността и защитата се улеснява както от справедливи, по този начин и от субективни фактори, които си взаимодействат в разнообразни конфигурации и динамичност, според от ръководещата политическа гарнитура на деня.
Главен справедлив лост за влияние е продължаващата висока взаимозависимост на България от благоволението на Русия за поддръжката на съществени бойни платформи на армията - преди всичко в авиационната и ракетната област. Тази взаимозависимост, съчетана със зависимостите в енергетиката- газ и нуклеарна, слага България в позиция на " молещ се " в връзките с Русия. Това ерозира освен характерните ни ползи във военната и енергийната области, само че и пълноценната реализация на геополитическата ни принадлежност. Това ясно се вижда от съдружниците ни в Европейски Съюз и НАТО и се отразява зле върху тежестта на България при образуването на политики и взимането на решения в тези организации. Именно тази взаимозависимост, а не толкоз проблеми с корупцията директно въздейства при решаването на такива витално значими, стратегически за България въпроси като участието в Шенген и Еврозоната. Време е днешните ръководещи да си отворят очите за това.
Субективните лостове за влияние са свързани с властовата настройка в България. Руските ползи са облагодетелствани от присъединяване във властта на български политически субекти, които намерено или завоалирано прокарват анти-ЕС и анти-НАТО позиции, намерено или завоалирано пропагандират присъединението на България към разнообразни евразийски формати и чиито водачи се хвалят със своите тесни връзки в Москва. Това въздействие от ден на ден прозира в някои ресори на изпълнителната власт, ръководителите на които волно или несъзнателно подкрепят съветските старания да реализират пробив и в последна сметка- надзор над военната ни промишленост. Впрочем, в сходен подтекст бяха и офанзивите против оръжейната ни индустрия от лятото и есента на 2017 година Тези офанзиви отслабиха позициите на България на обичайните планови пазари, които тя с доста старания се пробва да удържа в тежка конкуренция с Русия.
Субективният фактор може да отслабва и приключва нежелани справедливи зависимости. Но той може и да ги ускорява и мултиплицира. Как другояче да се изясни ентусиазмът на висши български ръководители, които, съгласно участници в двустранните съвещания с Русия по военно-технически въпроси, през есента на 2017 година са задали следната политическа рамка: " политиците и политиката се трансформират, само че връзките сред България и Русия не се трансформират ". В хода на консултациите тази политическа рамка е била уплътнена с българска настройка за отваряне на договаряния по гореспоменатото Споразумение по лицензите. Тази настройка е била допълнена и с покана за присъединяване на Русия в поддръжката и дори модернизацията на невиждано необятен набор въоръжения и техника в Българската войска , надалеч надхвърлящ мъчителните проблеми на военно въздушните ни сили.
Затова въпросът кой разпореди тези позиции на българската страна на тези " съвещания ", има освен политическа и юридическа, само че и друга страна, която към този момент не е известно да е застанала на вниманието на ДАНС и на прокуратурата. Но във всеки случай е застанала на вниманието на нашите съдружници.
Има разнообразни пояснения за вероятните аргументи тези развития да се случват точно в този момент, както и за натиска те да се случват бързо. Едно от обясненията е размерът на българския оръжеен експорт, който към този момент надвишава 1 милиарда евро и слага страната ни измежду водещите в света. Тези достижения на нашата промишленост се дължат на първо място на напъните на хилядите инженери и служащи и на техните ръководители. Те се дължат на предприемчивостта на техните акционери, които през последните години реинвестираха десетки милиони лв. личен капитал, създаваха работни места на личен риск, без никаква поддръжка от банковия бранш или от страната, без фанфари и рязане на ленти. Нивата на износа са доказателство за конкурентоспособността, реализирана от оръжейната ни промишленост в един бранш, в който Русия претендира за монопол. Тази облага за България обаче, в Русия се смята за директна загуба.
Припряността към " решението " на така наречен " лицензионен проблем " издава планове за включването му в пакета договорености, за които се натиска да бъдат реализирани по време на посещаване на президента Путин у нас. Както споделя съветският дипломат, " Путин няма да пристигна да пие чай ".
За всички е ясно, че търсеният от Русия надзор над военната ни промишленост, в случай че й бъде даден в каквато и да било форма, би означавал преди всичко загуба на множеството от 20-те хиляди работни места и безвъзвратното загробване на този бранш. На второ място, това би било признание на съветско право на несъгласие върху връзките на България със съдружниците й от НАТО и Европейски Съюз и оттам- окончателното й дискредитиране като съветски анклав в евроатлантическия район.
Нито една страна от някогашния Варшавски контракт и Съвет за икономическа взаимопомощ не е позволила сходни полемики, камо ли да признае сходни права на Русия . Не ги е позволила и Сърбия, най-близкият съдружник на Русия в Европа.
Интересното е дали днешните ръководещи си дават сметка за вероятните последици от отварянето на тази " кутия на Пандора " в българо-руските връзки и за вредите, до които това би довело. Във всеки случай, излизането на улицата на служащите на " Арсенал ", " Аркус ", ВМЗ, " Дунарит " и " Емко " няма да бъде в изгода нито на стабилността на държавното управление, нито на едни прагматични и другарски взаимоотношения с Русия.
По покана на държавното управление в околните дни се чака среща с ръководителите на главните военнопромишлени предприятия за разискване на гореспоменатото " Споразумение по лицензите ". За тези ръководители, за техните хиляди служащи и чиновници денят на истината скоро следва. Предстои да схванат истината и по-широките публични кръгове, които по никакъв начин не са безразлични накъде ръководещите водят България.
*Публикуваме позицията на някогашния министър на защитата и някогашен дипломат на България в НАТО Бойко Ноев, изпратена до медиите.
Черно на бяло, в член 1 на съветския план за такова Споразумение се упорства за следното, откъс: " Българската страна приключва производството на въоръжения, военна техника и аварийни елементи за нея, по лицензите, които са предадени на Народна Република България от някогашния Съюз на съветските социалистически републики в границите на междуправителствените съглашения по приложения към сегашното Споразумение лист. " По нататък в текста се упорства България да желае документално позволение от Русия за всеки експорт за трети страни на военна продукция, която има каквото и да било отношение към въпросните съглашения отпреди 1989г.
Казано накратко- Русия още веднъж търси надзор над оръжейната ни промишленост - нещо за което тя упорства с друга активност към този момент повече от 15 години. Нито едно българско държавно управление до момента не е отстъпвало на този напън, като до наскоро въпросът на практика е бил свален от дневния ред на двустранните отношени я.
Историята на тези връзки минава през редица преговорни цикли в границите на българо-руската Междуправителствена комисия за икономическо и научно-техническо съдействие и разнообразни работни групи. По главния въпрос- имат ли учредения съветските искания за надзор над нашата военна промишленост позициите на двете страни са били диаметрално противоположни. Може би до момента.
Досега България в никакъв случай не е позволила компромис, даже намек за признание на тези искания.
Първо , тъй като въпросните съглашения са де-факто мъртви заради систематичното им нарушение, преди време от Съюз на съветските социалистически републики, а след това и от Руската Федерация до тяхното фактическо, едностранно и цялостно преустановяване от съветска страна през 1996 година, което, с изключение на всичко друго, е довело до вреди за България (по някои оценки над 2 милиарда долара).
Второ , заради липса на каквито и да било правни учредения за признание на патентни права и отбрана на интелектуалната благосъстоятелност по въпросните съглашения.
Трето , тъй като българските производители през годините са вкарвали промени и усъвършенствания на истинските мостри, въз основата на нови технологии и материали. Редица произведения към този момент нямат съвсем нищо общо с първообразите си от руско време.
Четвърто , само че не последно- липса на правни учредения съветската страна да бъде считана за единствен приемник по тези въпроси след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Българската позиция до момента е била прагматична и честна- съвместен отвод от искания по споразуменията с някогашния СССР; използване на общоприетите правила на интернационалното право; невмешателство на страните в регулирането на връзките сред стопанските субекти, сред създателите и ползвателите на техническата документация; поддръжка на прагматични договорни търговски връзки сред български и съветски сдружения (в рамките на допустимото, поради участието на България в Европейски Съюз и НАТО). С една дума, България е стояла на правилото " да оставим предишното откъм гърба и да гледаме напред ", завършен в така наречен " нулево съглашение ".
Интересите на Русия да управлява българската отбранителна промишленост и въобще- колкото се може по-широк набор от системата за сигурност и защита на България - са намерено декларирани. Тяхната реализация се демонстрира в границите на публични формати, двустранни и многостранни. Те се преследват и със сенчестите средства на специфичните интервенции и разнообразни хибридни способи, включително пропагандата посредством медиите. Да напомним дирижираните " разкрития " за " български оръжия " в сирийския град Алепо преди към 1 година, които послужиха като мотив публична Москва още веднъж да изиска да постави ръка над българския оръжеен експорт. Само преди дни отново станахме очевидци на следващите внушения на публични съветски осведомителни организации, че надали не българска зенитна ракета е свалила съветския СУ25 в региона на Идлиб.
Натискът на Русия е пореден и систематичен. Важното е по какъв начин българската страна, управляващи, медии и общност отстояват ползите на България. Нека не забравяме, че към " случая Алепо " българската прокуратура с обществена пристрастеност се нахвърли да проверява българските производители, като безпричинно омаскари компанията " Аркус ", преди да установи, че няма никакви нарушавания. Подобно е отношението и към други български предприятия, за които представители на българските управляващи и някои медии изхождат априорно от презумпцията на някаква българска виновност, а не непознато враждебно деяние.
Реализацията на съветските ползи в България в областта на сигурността и защитата се улеснява както от справедливи, по този начин и от субективни фактори, които си взаимодействат в разнообразни конфигурации и динамичност, според от ръководещата политическа гарнитура на деня.
Главен справедлив лост за влияние е продължаващата висока взаимозависимост на България от благоволението на Русия за поддръжката на съществени бойни платформи на армията - преди всичко в авиационната и ракетната област. Тази взаимозависимост, съчетана със зависимостите в енергетиката- газ и нуклеарна, слага България в позиция на " молещ се " в връзките с Русия. Това ерозира освен характерните ни ползи във военната и енергийната области, само че и пълноценната реализация на геополитическата ни принадлежност. Това ясно се вижда от съдружниците ни в Европейски Съюз и НАТО и се отразява зле върху тежестта на България при образуването на политики и взимането на решения в тези организации. Именно тази взаимозависимост, а не толкоз проблеми с корупцията директно въздейства при решаването на такива витално значими, стратегически за България въпроси като участието в Шенген и Еврозоната. Време е днешните ръководещи да си отворят очите за това.
Субективните лостове за влияние са свързани с властовата настройка в България. Руските ползи са облагодетелствани от присъединяване във властта на български политически субекти, които намерено или завоалирано прокарват анти-ЕС и анти-НАТО позиции, намерено или завоалирано пропагандират присъединението на България към разнообразни евразийски формати и чиито водачи се хвалят със своите тесни връзки в Москва. Това въздействие от ден на ден прозира в някои ресори на изпълнителната власт, ръководителите на които волно или несъзнателно подкрепят съветските старания да реализират пробив и в последна сметка- надзор над военната ни промишленост. Впрочем, в сходен подтекст бяха и офанзивите против оръжейната ни индустрия от лятото и есента на 2017 година Тези офанзиви отслабиха позициите на България на обичайните планови пазари, които тя с доста старания се пробва да удържа в тежка конкуренция с Русия.
Субективният фактор може да отслабва и приключва нежелани справедливи зависимости. Но той може и да ги ускорява и мултиплицира. Как другояче да се изясни ентусиазмът на висши български ръководители, които, съгласно участници в двустранните съвещания с Русия по военно-технически въпроси, през есента на 2017 година са задали следната политическа рамка: " политиците и политиката се трансформират, само че връзките сред България и Русия не се трансформират ". В хода на консултациите тази политическа рамка е била уплътнена с българска настройка за отваряне на договаряния по гореспоменатото Споразумение по лицензите. Тази настройка е била допълнена и с покана за присъединяване на Русия в поддръжката и дори модернизацията на невиждано необятен набор въоръжения и техника в Българската войска , надалеч надхвърлящ мъчителните проблеми на военно въздушните ни сили.
Затова въпросът кой разпореди тези позиции на българската страна на тези " съвещания ", има освен политическа и юридическа, само че и друга страна, която към този момент не е известно да е застанала на вниманието на ДАНС и на прокуратурата. Но във всеки случай е застанала на вниманието на нашите съдружници.
Има разнообразни пояснения за вероятните аргументи тези развития да се случват точно в този момент, както и за натиска те да се случват бързо. Едно от обясненията е размерът на българския оръжеен експорт, който към този момент надвишава 1 милиарда евро и слага страната ни измежду водещите в света. Тези достижения на нашата промишленост се дължат на първо място на напъните на хилядите инженери и служащи и на техните ръководители. Те се дължат на предприемчивостта на техните акционери, които през последните години реинвестираха десетки милиони лв. личен капитал, създаваха работни места на личен риск, без никаква поддръжка от банковия бранш или от страната, без фанфари и рязане на ленти. Нивата на износа са доказателство за конкурентоспособността, реализирана от оръжейната ни промишленост в един бранш, в който Русия претендира за монопол. Тази облага за България обаче, в Русия се смята за директна загуба.
Припряността към " решението " на така наречен " лицензионен проблем " издава планове за включването му в пакета договорености, за които се натиска да бъдат реализирани по време на посещаване на президента Путин у нас. Както споделя съветският дипломат, " Путин няма да пристигна да пие чай ".
За всички е ясно, че търсеният от Русия надзор над военната ни промишленост, в случай че й бъде даден в каквато и да било форма, би означавал преди всичко загуба на множеството от 20-те хиляди работни места и безвъзвратното загробване на този бранш. На второ място, това би било признание на съветско право на несъгласие върху връзките на България със съдружниците й от НАТО и Европейски Съюз и оттам- окончателното й дискредитиране като съветски анклав в евроатлантическия район.
Нито една страна от някогашния Варшавски контракт и Съвет за икономическа взаимопомощ не е позволила сходни полемики, камо ли да признае сходни права на Русия . Не ги е позволила и Сърбия, най-близкият съдружник на Русия в Европа.
Интересното е дали днешните ръководещи си дават сметка за вероятните последици от отварянето на тази " кутия на Пандора " в българо-руските връзки и за вредите, до които това би довело. Във всеки случай, излизането на улицата на служащите на " Арсенал ", " Аркус ", ВМЗ, " Дунарит " и " Емко " няма да бъде в изгода нито на стабилността на държавното управление, нито на едни прагматични и другарски взаимоотношения с Русия.
По покана на държавното управление в околните дни се чака среща с ръководителите на главните военнопромишлени предприятия за разискване на гореспоменатото " Споразумение по лицензите ". За тези ръководители, за техните хиляди служащи и чиновници денят на истината скоро следва. Предстои да схванат истината и по-широките публични кръгове, които по никакъв начин не са безразлични накъде ръководещите водят България.
*Публикуваме позицията на някогашния министър на защитата и някогашен дипломат на България в НАТО Бойко Ноев, изпратена до медиите.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ