Заболяването най-често се схваща като потънало в тялото повторно превръщане

„ Заболяването най-често се схваща като потънало в тялото наново преобразяване в дете. Пациентите се отпускат духовно и телесно, като трансферират на близките грижата за личния си живот. Който не си спомня нищо и живее отвън времето, към този момент не може да носи отговорност. “

(Worn Out (pencil on watercolor paper, 1882) by Vincent van Gogh, Van Gogh Museum)

Болест на Алцхаймер

Тази болест по-рано носеше името „ подранила деменция ”, тъй като при нея прибързано се развиват процесите на естествената старческа отпадналост. Заболяването се появява най-вече сред петдесетата и шейсетата година, като по-често са наранени дамите. Освен като подранила подигравка на процесите на застаряване, заболяването бързо се популяризира в общество, което толкоз доста боледува от напреднала възраст. В момента от нея са наранени към 6% от надхвърлилите 65-годишна възраст, а наклонността е към повишаване. Въпреки че единствено в Германия има 600 000 болни и към тях годишно се прибавят нови 50000, а в това време болестта се е изкачило на четвърто място по смъртност измежду западните индустриални страни, то още не играе особена роля в съзнанието на незасегнатите. Болестна картина, която е ориентирана към  загуба на разсъдъка, е провокация към членовете на едно общество, поставящо разсъдъка над всичко. Когато баварският психиатър Алойз Алцхаймер я разказа за пръв път преди 90 години, тогавашните лекари не желаеха и да знаят за нея. Едва през последните години заради внезапно покачвания брой на заболелите стартира несъмнено осъзнаване на тази най-лоша от всички останали форми загуба на схващане, от която може да пострада индивидът - а точно дегенерацията на неговия мозък. Сивото старческо покривало тук е приело формата на така наречен амилоидни отлагания, разполагащи се най-често сред връзките на нервните кафези или синапсите, а също и в самите синапси. Тези белтъчни натрупвания се свързват с алуминиевите съединения в нещо като разтвор, който по едно и също време бетонира нервните кафези и клетъчните израстъци. По този метод се отстранява най-важната функционалност на нервите, а точно построяването на връзки. Замрежването целеустремено се блокира по пътя, свързващ виновния за логическите функционалности основен мозък и подчинената на чувствения свят лимбична система. Докато паметта, интелигентността, способността за взимане на решения, ориентацията, езикът и въобще принадлежащото към мозъка се изгубват, постоянно за дълго остават непокътнати възприятията, общественият феномен, чувството за темп и музикалността. След като напоследък казусът е изследван интензивно, се откриват редица обстоятелства. От една страна, се изхожда от генетични недостатъци, тъй като при една десета от засегнатите наследствеността е открита сигурно. Към това се прибавя събитието, че към тридесетата си година всички монголоиди развиват заболяването на Алцхаймер. В този смисъл двете болестни картини биха могли да имат общ недостатък на хромозом 21. Какво точно отстранява този недостатък - това не е открито. Освен това се дискутира въздействието на нападателния О2, така наречен кислородни радикали, които нападат мастната обвивка на нервите или незадоволителните защитни субстанции, които защищават от тези радикали. Подозрение възбужда не самият О2, а обособени изключително нападателни молекули, които се основават да вземем за пример при разпадането на озона.

Симптоматиката стартира по-скоро незабележимо - с леки разстройства в паметта  и на първо място кратковременната, при обикновено действие на дълготрайната памет. За старите хора е типично да не помнят случилото се неотдавна, а добре да си спомнят за от дълго време отминали неща. С напредването на заболяването, която подло и непреклонно води надолу, постоянно се прибавят безпокойствие и прибързаност, принуждаващи пациентите към къси и ситни крачки; също по този начин се нарушават ориентацията и говорът, появяват се проблеми с разпознаването, усложнения в осъществяването на смислени дейности и в последна сметка настъпват депресии, а по-рядко и еуфорични разстройства в настроението. Заболяването настава постоянно през втората половина от живота и по този метод в повратното време на вътрешното самовглъбяване. Тълкуването на признаците насочва към зависимостта от пътя на развиването и демонстрира изгубената, респ. изтласканата към тялото връзка с този път. Християнското предизвикателство за повторното преобразяване в деца е потънало в сянка, а засегнатите се вдетиняват и изостават в съответен смисъл.

Прогресивно възходящото изключване на кратковременната памет демонстрира отхвърли от вдишване на отговорност за непосредственото. Пациентите не помнят живота си в дословния смисъл на думата, изхождайки от съвременността и връщайки се обратно към предишното. Сривът на тяхната памет безмилостно ги принуждава да живеят в съвременността, респ. предишното се отъждествява с тази актуалност. Животът „ тук ” и „ в този момент ”, задачата на пътя на развиването, е отблъскващ в тази своя неразрешена форма. За някои спокойното отдаване на мига оставя житейските задания обратно в полярността, само че при алцхаймеровите пациенти идното издава признаци на безпокойствие и прибързаност. С напредването на времето схващането за житейския път и неговите задания се изтощава.

Който не си спомня нищо и живее отвън времето, към този момент не може да носи отговорност. Отслабването на ориентацията се движи в същото направление. В края на живота не е достигната никаква цел, а пътят е загубен. Пациентите към този момент не знаят къде са и какво става. В своята ориентировка те въобще са изгубили изтока - посоката, от която съгласно свещените трудове идва светлината. Именно тя им липсва на края на пътя, а дружно с нея и вярата. Честите депресии показват цялостната липса на изгледи и очаквания. Отсъствието на внимание и такт, което толкоз може да подразни близките, просто се демонстрира наложително. Понеже всички контролни функционалности на разсъдъка отпадат, страстите могат да се разтоварват гладко, както при дребните деца. Онова, което пациентите са натрупали през своя живот на основата на образование или други съображения, в този момент може за раздра дигата. Страданията,  изключително потискащи  нощем, когато пациентите се разсънват в суматоха и със мощни викове се лутат из къщи, са мъчно разбираеми за болногледачите.  Понеже нямат ориентировка и памет, пациентите се разсънват в цялостна мрачевина, без да знаят къде са, а по-късно и кои са. Включването на слаба и даже алегорична светлина може да ги успокои, по този начин както облекчава в тъмното и децата.

Заболяването най-често се схваща като потънало в тялото наново преобразяване в дете. Често пациентите тичат като невръстни деца след болногледачката и обичат да се държат за полите й, или най-малко да долавят акустични сигнали за близостта й под формата на тананикане или сумтене. Подобно на дребните деца те ненавиждат заключените порти и несигурността. Най-добре се усещат в нормалната си среда и реагират под паника даже на доброжелателни изненади и промени. Не могат да се захванат за нищо благодарение на непознати причини, само че реагират с признателност на проявено внимание като гальовност или хвалба. Ако желаеме да си спестим прояви на гняв, най-добре би било да им угодим, да им предоставим спечелването на играта и да приемем кардинално виновността върху себе си. Накрая те би трябвало да бъдат обезпечени във всяко отношение като деца - от нахранването до повиването. Докато се връщат назад към зората на своя живот, пациентите изискват от близките примирие, което се реализира толкова  по-трудно, колкото вярата за усъвършенстване е по-малка.

Онова безпокойствие, наречено акатизия, което принуждава пациентите напразно да ситнят в близост, свидетелства както за устрема към вървене, по този начин и за прекомерно дребните и лишени от посока крачки. Пациентите се въртят в кръг. Неспособността да се спрат и да останат със себе си показва потребността от връзка, интензивност и връзка с живота. Обстоятелството, че непрестанно се изгубват, тъй като не разпознават нищо и се лутат неориентирано, обяснява какъв брой доста са се отклонили от пътя в метафоричен смисъл. Говорните разстройства загатват за сложния контакт, който  последователно става неосъществим. Те непрекъснато губят нишката - точно  както  генерално са изгубили и алената нишка в живота. Филмовата лента се къса все по-често, до момента в който най-после останат единствено някои обособени и несвързани между тях фрагменти. Изреченията стават все по-кратки, трансформират се в думи, които последователно изгубват разумния си смисъл, и най-после замлъкват изцяло. Пациентите към този момент няма какво да кажат в най-широк аспект, само че най-често са заставени да млъкнат и в метафоричен смисъл. При това обаче те към момента могат да изразят доста неща посредством безсловесно другарство. Медицинското означение на говорния проблем е дисфазия, което показва, че те към този момент не трептят във етапа или в ритъма на близките. Те са дезориентирани в говора и резултатът е повишеното мълчание.

Един идващ признак, а точно агнозията, характеризира неспособността за различаване и най-после води до такава степен, че пациентите към този момент не разпознават самите себе си. Като цел на човешкия път самопознанието е затънало в сянка - също както и светът към този момент не може да бъде разпознат като задача. Апраксията, или неспособността за осъществяване на на практика дейности, пречи на рационалното въвеждане на помощни средства в живота. Пациентите затъват в безучастие и беззащитност. Те към този момент не могат да поддържат връзка с един свят, който не познават.

Депресивните дисхармонии най-ясно привеждат тематиката под общ знаменател. „ Депресия ” значи „ намаляване на напрежението ” и в действителност показва една от неразрешените форми на отпущането. Пациентите се отпускат духовно и телесно, като трансферират на близките грижата за личния си живот. Тук в фрапантна форма се показва, че връщането към произхода на живота е потънало в сянка. Вместо още веднъж да станат като децата в по-висш смисъл, те дегенерират телесно, душевно и духовно към детинската възраст. Вместо с отворени души и сърца в наново учудване да застанат пред чудото на живота, те потъват в мълчание. Вместо със ситни крачки да завладеят житейския кръг, те ситнят в близост и се изгубват. Побягват назад към безотговорността на детството, изискват безплатно внимание и грижи и неумишлено упражняват властта си, нахлузвайки на цели семейства или обособени техни членове една отговорност, която по никакъв метод не могат да понесат сами. Образът на бетонираната нервна клетка с всичките й прекратени връзки, която постепенно отмира в личната си безполезност, е мъчителното анатомично огледало на обстановката.

Дори когато съгласно обичая схващаме депресията като подтиснатост, аспектът на бягството се демонстрира, тъй като са покосени всички витални импулси. Резултатът е гибел при живо тяло. В последна сметка както цялостното и неотслабено напрежение, по този начин и  комплексната подтиснатост на виталните сили предизвикват гибелта.

Успоредно със своята депримираща страна, признаците позволяват проблясъка на своя избавителен вид, в който се отразява и задачата. Изгубването на паметта значи и отделяне от предишното. Преустановяват се връзки и задължения. Безпокойството и стремежът към придвижване акцентират значимостта на поемането и отправянето по пътя – по-добре дребни крачки вместо никакви. Дезориентацията и неспособността да знаеш кой си ти самият, навеждат на митологични паралели. Може да се появи Одисей, чието просветление, че е никой, му избавя живота от великана - канибал Полифем.  Той залостил Одисей и неговите спътници в една пещера и ги заплашил, че ще ги изяде. Но Одисей научил доста неща по своя дълъг път. Когато Полифем го запитал: „ Кой си? ”, той дал отговор:  „ Никой ”. Така великанът го оставил да мине и бил надхитрен. По пътя на душевното завръщане, което в действителност разказва Одисеята, могат да се доловят претенциите на Егото за специфичност и избраност. Това може да кулминира в прозрението за личното неведение пред мистерията на Сътворението. Колкото и да се надува, в последна сметка Егото е нищожно и Никой. Заболяването по най-драстичен метод принуждава към това просветление. Одисей и Сократ показват разрешението на задачата при цялостно схващане. За значимостта на завръщането и относителността и преодолимостта на всевъзможен разсъдък би могъл да свидетелства Имануел Кант, добрал се до върховете на тогавашното познание и болен от заболяването на Алцхаймер на осемдесетгодишна възраст.

Безмълвието може да значи замлъкване пред един свят, който възбужда учудване и за който към този момент е казано задоволително. От апраксията - неспособността  за на практика дейности - може да се прочете условието за предоставяне покой на практическия живот, както в действителност и на знанието. Целта е познанието в смисъла на Одисей, на свещеното обвързване и философията като обич към мъдростта. Тук можем да помислим за София, женската житейска мъдрост, която не отбягва възприятието. Депресията загатва за разпределяне на напрежението, за преосмисляне на същинската татковина на душата. След оптималното напрежение в житейската кулминационна точка и обсега на виталната рецесия, пътят на развиването е ориентиран към закъснение на напрежението и връщане към цялостната ненапрегнатост на единството. Настъпващата сред обособените депресивни етапи еуфория може да даде привкус на това самодоволство, което подхожда на тази област.

Целта на всеки живот е реализирането на небесното божие царство в самия себе си. Животът в полярността на нашия свят на противоположностите в  последна сметка е ориентиран постоянно към единството, Рая, Нирвана или метода, по който се назовава това.

Много постоянно от заболяването са наранени двама души. Ако помислим, че белтъчните натрупвания стартират тридесет години преди проявлението на признаците и че заболяването може да продължи петнадесет години, допустимо е да се пресметна какво съставлява всичко това за колегата. Проблемът за индивида, извършващ ежедневните грижи и постоянно обезпокояван и през нощта, наподобява неразгадаем. Тежката обстановка постоянно довежда изключително непознатите болногледачи до границите на опциите им и в множеството заведения те се насочват към използването на диазепам и валии, които фактически вършат пациентите  по-лесни за манипулиране, само че утежняват признаците. Роднините - най-често съпруги или дъщери, имат неоценимото преимущество да обичат пациентите, само че дружно с това да одобряват и позитивния техен облик. Този облик обаче най-често се унищожава без излишък, а приближава  дългогодишна, постепенна и неотменима разлъка, която изисква повече мощ, в сравнение с може да се желае от един  човек. Понякога не се знае кой страда повече - болните, или тези, които непринудено остават до тях. Докато пациентите крачат обратно по своя неминуем път, съпътстващият поема пътя на саможертвата. И това е един вид на противоположния път, който поверените им заболели са отказали. Докато в този момент те са длъжни да го извървят или да го изстрадат неосъзнато, застаналите на тяхна страна помощници би трябвало да го изживеят умишлено.

Някои, които са се отдали на този път, оповестяват за своята огромна смяна и обогатяване. Който си сложи тази нечовешка задача, ще научи доста неща за себе си, за заложеното у всекиго детско, за храбростта и покорството. За разлика от възпитанието на едно дете, което без значение от всички проблеми е обвързвано с изгледи за усъвършенстване, тук депримираща е безизходицата. Докато децата порастват, алцхаймеровите пациенти се снижават и унасят. В този смисъл всички опити за образование са закъснели с десетилетия и по-скоро са неправилни. Все отново са нужни известни инструкции по противоположния път. По-важната и по-трудна негова фаза - слизането в мрака, е приело облик и е толкоз значимо за доброволните духовни водачи, колкото и за водените. Отправянето по този път припомня историята за Орфей и Евридика даже когато в нашия свят най-често дамата приема с обич доброволното слизане при една обичана душа в царството на мъртвите. Именно това събитие може да обясни за какво грижещите се сътрудници или деца описват за щастливите моменти на обич, постоянно избликваща едвам след разрушаването на интелектуалната ризница. На идващите и от ден на ден приближаващи се към непрогледния мрак стъпала по пътя все в миналото би трябвало да се извърши саможертвата. Индивидуалната обич към самостоятелния човек по нужда се трансформира в надличностна и всеобхватна, тъй като индивидът, който толкоз добре сме познавали, изчезва в тъмнината и оставаме сами с неговата вдетинена форма. Там обаче откриваме скучна пустош. Дори и осененият човек изоставя своето Его и когато навлезе във великата пустота, неговата характерност изчезва. Същинската разлика обаче се крие в осъзнаването. Доколкото това заболяване ускорява „ естественото старческо изхабяване ”, то предлага на сблъскващото се с от ден на ден алцхаймерови пациенти общество едно ясно и ужасяващо огледало. Остаряването доста по-често се назовава от нас вдетиняване - все едно дали въз основата на мозъчна склероза, други форми на деменция, многократни мозъчни инсулти или „ нормално ” амортизиране на мозъка. Същинската задача обаче съставлява съзнателното връщане обратно и повторното ни преобразяване в деца.

Из: „ Болестта като език на душата “, Д-р Рюдигер Далке, изд. „ Лик “, 1995 година
*Worn Out (pencil on watercolor paper, 1882) by Vincent van Gogh, Van Gogh Museum, en.wikipedia.org