Петра – приказен свят сред скалите
Забележителността е класирана на второ място след Великата китайска стена
Повече от 600 г. архитектурното украшение било известно единствено за няколко бедуински племена
Всеки странник мечтае да види най-малко едно от седемте чудеса на света. Най-близкото и налично до нашите географски ширини е Колизеумът в Рим. Но малко по-далече се намира още едно, освен това класирано на второ място след Великата китайска стена. Това е емблемата на Йордания – скалният град Петра. Попадайки там, човек изгубва визия за действителността, тъй като се потапя в приказка.
Живописният каменен фон от разнообразни нюанси на розово-червената гама, оформян в продължение на хилядолетия от природата и човешките ръце, пъстрите тълпи от бедуини с коне и камили и шепотът напразно, препускащ сред изсечените в скалите антични домове, са същинска магия, която си коства да се преживее. Дори и с цената на цялостно безсилие, в случай че 9-километровото трасе се премине пешком в горещина или по глинест след дъжда терен. Чудото е познато и с името Изгубения град, тъй като в продължение на стотици години е било безусловно прикрито от света. Петра е бил учреден от арабското племе набатеи 3 века преди Христа в естествено укрепената планинска котловина Вади Муса /Долината на Мойсей/ в днешна Южна Йордания.
В древността оттова минавал пътят на керваните с подправки, коприна и парфюми от Далечния изток към Газа, Дамаск, Червено море и Персийския залив. Стратегическото местонахождение на града трансформирало бита на набатеите. Те отглеждали овце, само че бързо се преориентирали и се трансформирали в охранители на пътуващите търговци, на които давали и заслон в своя
оазис, екипиран с вода посредством комплицирана мрежа от канали
и тръбопроводи през скалите, елементи от която са непокътнати и до през днешния ден. Бизнесът се оказал печеливш и Петра процъфтяла като търговски център, за чиито благосъстояния и разкош се разнасяли митове. Различни изследвания сочат, че в града са живеели над 20 000 души. Само центърът му е заемал повърхност от 6 кв. км, а от двете му страни са били ситуирани кварталите на бедните и на богатите. Набатеите са издълбавали жилищата си непосредствено в скалите, като строителството е вървяло от горната страна надолу.
Най-високо са оставяли място за покойниците, а под гробниците оформяли пространствата за живот. Защитен от дългия и стеснен тук-там до 3 метра каньон Сик, градът епохи наред бил просперираща столица на набатейската империя. Бавният му крах почнал след 106 година от н.е., когато бил превзет от римляните. Те също оставили отпечатък в скалите, издигайки комплекс с нимфеум, само че два века по-късно империята западнала. Помръкнала и славата на Петра, който бил преместен от по-достъпни търговски селища като Палмира.
През идващите епохи градът бил окупиран от мюсюлмани, а след това и от кръстоносци. Строителството в скалите замряло, а няколко мощни трусове довели до сриването на големи скални блокове в тесния каньон и безусловно отделили Петра от света. Повече от 600 година архитектурното украшение било известно единствено за няколко бедуински племена, които ревностно пазели тайната. Преоткриването на Каменния град за света направил колоритният швейцарски откривател Йохан Буркхарт. Пътувайки от Сирия за Египет през 1812 година, дегизиран като арабин, той се сприятелил с локални хора, които му разказали, че в долината Вади Муса има забавни антики. Буркхарт стигнал до посоченото място, запушено от плътни скали. В тях разкрил стеснен проход, през който след 30 минути преход в цялостна тъма се озовал пред емблемата на Петра – Каснех ал-Фарун или Съкровищницата. Класическата скална пластика в стила на древноримската архитектура, дълбана и оформяна в скалите близо век по план, роден от разказите на пътували света локални търговци, се смята за най-впечатляващата част от резервата. Популярна е в целия свят и като фон от суперпродукцията “Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход ”. Местните имат вяра, че зад високата 43 метра и необятна 28 м богато украсена фасада в урна на върха е прикрито съкровището на фараона. Дупки от патрони демонстрират, че е имало опити да се потвърди тази легенда. Дотук обаче те удрят на камък. Археолозите не са намерили несметни благосъстояния, само че приказката продължава, тъй като съвсем 90% от големия терен на скалния град още не е проучен.
Съкровищницата напълно не е единственият впечатляващ обект там. След нея долината се отваря като ветрило и разкрива основната улица на града. Край нея набатеите издялали ръчно амфитеатър с 5000 места, където е заседавал градският парламент. На отсрещната страна е имало болница и пазар, а последни изследвания разкриват остатъци от огромна градина с басейн. Търговията в Петра цъфти и през днешния ден. Сред скалите наследниците на бедуините-пазители на античния град кичат всевъзможни сувенири и приканват туристите към пазарлък. Работещите на територията на резервата – от чистачите до продавачите, са от близкия град Вади Муса. Създал го крал Хюсеин, с цел да устрои жителите на Петра, които живеели без ток и вода измежду скалите. Днес те имат къщи. Независимо дали са огромни или схлупени, от покривите им стърчи арматура – покана за надстрояване към бъдещите генерации. За сергиите в Петра търговците не заплащат наем, нито имат касови апарати. Покупките отвън туристическия инфоцентър обаче не са желателни, поучават опитни екскурзоводи. Причината е, че или не са посочени цени, или не е упомената валутата. Така клиентът елементарно влиза в капан – сякаш купува дрънкулка за долари, а се оказва, че би трябвало да заплати същата сума, само че в по-скъпите йордански динари.
Друг капан са чевръстите момчешки орди, които дебнат разсеяните гости. Оставиш ли очила, камера или различен предмет без контрол, след секунда ги няма. В тесния проход през каньона пешеходците би трябвало да внимават и за конски “мини ”. Ръсят ги добичетата, впрегнати в двуколки, които возят от входа до Съкровищницата за 35 $. С 20 $ от горната страна вземат камиларите, които поддържат превоза оттова до Манастира. Това е другата впечатляваща скална пластика, за която археолозите настояват, че е била главното светилище на Петра. Зад 45-метровата й фасада към този момент са открити стълби, които слизат подземен към центъра на града. В него досега са открити над 500 гробници. За една от тях се приказва, че е на Аарон, братът на Мойсей. Две века, откакто Буркхарт преоткрива Петра за света, годишно в приказката на скалния град се потапят над половин милион туристи. След като йорданското държавно управление финансира разриването на 3-метровия слой от тиня, пръст и скали в каньона, от 1980 година Петра е наличен за гости. Славата на града се разраства в края на 1985 година, когато той е включен в листата на международното културно завещание на ЮНЕСКО. А потокът от туристи се усилва лавинообразно след 1994 година, когато Йордания и Израел подписват кротичък контракт. Днес Петра е налична дестинация, до която елементарно се стига от намиращото се на 100 км летище в йорданското пристанище на Червено море Акаба. Алтернатива е разположеният в съседство израелски град Ейлат, до който има директни полети от София. Засега самолетите кацат на 50 км в пустинята Негев, на бившето военно летище Овда, откъдето до гради върви градски превоз. До лятото Ейлат ще има ново интернационално летище. Целодневната екскурзия оттова до Петра с гид и обяд излиза към 300 $ с граничните такси, от които са освободени единствено жителите на Израел и Йордания.
Корали, акули и разкош в Ейлат
Тур до Петра и отмора на Червено море в Ейлат са идеалната композиция за всеки, решил да види екзотичния район от две страни. Най-южният израелски град е същински зелен оазис измежду пустинята Негев, в който всеки може да открие по нещо забавно съгласно усета си. Джазът в плажните заведения след залез, първокласните бутици по крайбрежната алея с лъскави хотели и многочислени атракции, прохладните пеещи градски фонтани и даже остарялото и още работещо летище в сърцето на града притеглят хиляди туристи през цялата година. Най-хубав загар край бистрото и безшумно море се натрупа напролет и от октомври доникъде на декември, когато температурите на въздуха и водата са оптимални. Ейлат е парадайс и за гмуркачите поради 11-километровия коралов риф, който е дом на стотици типове разноцветни риби. В дълбокия залив Акаба няма подводни течения, а видимостта е отлична. И без съоръжение всеки може да се допре до това благосъстояние, в случай че посети подводната обсерватория до египетската граница. До нея се стига с градски рейс. Бижуто на Ейлат е 23-метрова кула. От върха й се разкрива гледка към три страни – Израел, Йордания и Египет, а краят й е потънал на 6 м под водата. Там индивидът е в аквариум, а рибите плуват свободно пред очите му край разноцветните корали. Басейни с големи костенурки и експозиция с 250 типа жители на Червено море допълват комплекса, в който безспорната атракция е Басейнът на акулите, цялостен с 3 млн. литра морска вода. В стъклен тунел посетителите следят десетки типове акули и се срещат с нрава и местообитанието им посредством видеопрожекции и инфопана. Късметлиите могат да видят и по какъв начин водолази хранят рисковите риби. Плажуването в региона е неразрешено, с цел да не се стресират морските жители, само че на път за града има идеално място за къпане и гмуркане – Рифът на делфините. Край уютната пясъчна линия има понтони, от които може да погалите живеещите в заливчето делфини или да скочите и да поплувате с тях. Единствената заплаха са морските таралежи, от чието мъчително убождане избавят специфични обувки. Освен водни спортове, за приключенците има и джип сафари в пустинята. Преживяването е най-атрактивно по изгрев. Като курортен град, Ейлат не съблюдава религиозните забрани за Шабат. В петъчната вечер множеството заведения и магазини работят, а в събота градският превоз не стопира. Минус са единствено високите цени, годни и в цялостен Израел. Най-простата аритметика за българите е да умножават всичко по три. И все пак си коства.
Повече от 600 г. архитектурното украшение било известно единствено за няколко бедуински племена
Всеки странник мечтае да види най-малко едно от седемте чудеса на света. Най-близкото и налично до нашите географски ширини е Колизеумът в Рим. Но малко по-далече се намира още едно, освен това класирано на второ място след Великата китайска стена. Това е емблемата на Йордания – скалният град Петра. Попадайки там, човек изгубва визия за действителността, тъй като се потапя в приказка.
Живописният каменен фон от разнообразни нюанси на розово-червената гама, оформян в продължение на хилядолетия от природата и човешките ръце, пъстрите тълпи от бедуини с коне и камили и шепотът напразно, препускащ сред изсечените в скалите антични домове, са същинска магия, която си коства да се преживее. Дори и с цената на цялостно безсилие, в случай че 9-километровото трасе се премине пешком в горещина или по глинест след дъжда терен. Чудото е познато и с името Изгубения град, тъй като в продължение на стотици години е било безусловно прикрито от света. Петра е бил учреден от арабското племе набатеи 3 века преди Христа в естествено укрепената планинска котловина Вади Муса /Долината на Мойсей/ в днешна Южна Йордания.
В древността оттова минавал пътят на керваните с подправки, коприна и парфюми от Далечния изток към Газа, Дамаск, Червено море и Персийския залив. Стратегическото местонахождение на града трансформирало бита на набатеите. Те отглеждали овце, само че бързо се преориентирали и се трансформирали в охранители на пътуващите търговци, на които давали и заслон в своя
оазис, екипиран с вода посредством комплицирана мрежа от канали
и тръбопроводи през скалите, елементи от която са непокътнати и до през днешния ден. Бизнесът се оказал печеливш и Петра процъфтяла като търговски център, за чиито благосъстояния и разкош се разнасяли митове. Различни изследвания сочат, че в града са живеели над 20 000 души. Само центърът му е заемал повърхност от 6 кв. км, а от двете му страни са били ситуирани кварталите на бедните и на богатите. Набатеите са издълбавали жилищата си непосредствено в скалите, като строителството е вървяло от горната страна надолу.
Най-високо са оставяли място за покойниците, а под гробниците оформяли пространствата за живот. Защитен от дългия и стеснен тук-там до 3 метра каньон Сик, градът епохи наред бил просперираща столица на набатейската империя. Бавният му крах почнал след 106 година от н.е., когато бил превзет от римляните. Те също оставили отпечатък в скалите, издигайки комплекс с нимфеум, само че два века по-късно империята западнала. Помръкнала и славата на Петра, който бил преместен от по-достъпни търговски селища като Палмира.
През идващите епохи градът бил окупиран от мюсюлмани, а след това и от кръстоносци. Строителството в скалите замряло, а няколко мощни трусове довели до сриването на големи скални блокове в тесния каньон и безусловно отделили Петра от света. Повече от 600 година архитектурното украшение било известно единствено за няколко бедуински племена, които ревностно пазели тайната. Преоткриването на Каменния град за света направил колоритният швейцарски откривател Йохан Буркхарт. Пътувайки от Сирия за Египет през 1812 година, дегизиран като арабин, той се сприятелил с локални хора, които му разказали, че в долината Вади Муса има забавни антики. Буркхарт стигнал до посоченото място, запушено от плътни скали. В тях разкрил стеснен проход, през който след 30 минути преход в цялостна тъма се озовал пред емблемата на Петра – Каснех ал-Фарун или Съкровищницата. Класическата скална пластика в стила на древноримската архитектура, дълбана и оформяна в скалите близо век по план, роден от разказите на пътували света локални търговци, се смята за най-впечатляващата част от резервата. Популярна е в целия свят и като фон от суперпродукцията “Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход ”. Местните имат вяра, че зад високата 43 метра и необятна 28 м богато украсена фасада в урна на върха е прикрито съкровището на фараона. Дупки от патрони демонстрират, че е имало опити да се потвърди тази легенда. Дотук обаче те удрят на камък. Археолозите не са намерили несметни благосъстояния, само че приказката продължава, тъй като съвсем 90% от големия терен на скалния град още не е проучен.
Съкровищницата напълно не е единственият впечатляващ обект там. След нея долината се отваря като ветрило и разкрива основната улица на града. Край нея набатеите издялали ръчно амфитеатър с 5000 места, където е заседавал градският парламент. На отсрещната страна е имало болница и пазар, а последни изследвания разкриват остатъци от огромна градина с басейн. Търговията в Петра цъфти и през днешния ден. Сред скалите наследниците на бедуините-пазители на античния град кичат всевъзможни сувенири и приканват туристите към пазарлък. Работещите на територията на резервата – от чистачите до продавачите, са от близкия град Вади Муса. Създал го крал Хюсеин, с цел да устрои жителите на Петра, които живеели без ток и вода измежду скалите. Днес те имат къщи. Независимо дали са огромни или схлупени, от покривите им стърчи арматура – покана за надстрояване към бъдещите генерации. За сергиите в Петра търговците не заплащат наем, нито имат касови апарати. Покупките отвън туристическия инфоцентър обаче не са желателни, поучават опитни екскурзоводи. Причината е, че или не са посочени цени, или не е упомената валутата. Така клиентът елементарно влиза в капан – сякаш купува дрънкулка за долари, а се оказва, че би трябвало да заплати същата сума, само че в по-скъпите йордански динари.
Друг капан са чевръстите момчешки орди, които дебнат разсеяните гости. Оставиш ли очила, камера или различен предмет без контрол, след секунда ги няма. В тесния проход през каньона пешеходците би трябвало да внимават и за конски “мини ”. Ръсят ги добичетата, впрегнати в двуколки, които возят от входа до Съкровищницата за 35 $. С 20 $ от горната страна вземат камиларите, които поддържат превоза оттова до Манастира. Това е другата впечатляваща скална пластика, за която археолозите настояват, че е била главното светилище на Петра. Зад 45-метровата й фасада към този момент са открити стълби, които слизат подземен към центъра на града. В него досега са открити над 500 гробници. За една от тях се приказва, че е на Аарон, братът на Мойсей. Две века, откакто Буркхарт преоткрива Петра за света, годишно в приказката на скалния град се потапят над половин милион туристи. След като йорданското държавно управление финансира разриването на 3-метровия слой от тиня, пръст и скали в каньона, от 1980 година Петра е наличен за гости. Славата на града се разраства в края на 1985 година, когато той е включен в листата на международното културно завещание на ЮНЕСКО. А потокът от туристи се усилва лавинообразно след 1994 година, когато Йордания и Израел подписват кротичък контракт. Днес Петра е налична дестинация, до която елементарно се стига от намиращото се на 100 км летище в йорданското пристанище на Червено море Акаба. Алтернатива е разположеният в съседство израелски град Ейлат, до който има директни полети от София. Засега самолетите кацат на 50 км в пустинята Негев, на бившето военно летище Овда, откъдето до гради върви градски превоз. До лятото Ейлат ще има ново интернационално летище. Целодневната екскурзия оттова до Петра с гид и обяд излиза към 300 $ с граничните такси, от които са освободени единствено жителите на Израел и Йордания.
Корали, акули и разкош в Ейлат
Тур до Петра и отмора на Червено море в Ейлат са идеалната композиция за всеки, решил да види екзотичния район от две страни. Най-южният израелски град е същински зелен оазис измежду пустинята Негев, в който всеки може да открие по нещо забавно съгласно усета си. Джазът в плажните заведения след залез, първокласните бутици по крайбрежната алея с лъскави хотели и многочислени атракции, прохладните пеещи градски фонтани и даже остарялото и още работещо летище в сърцето на града притеглят хиляди туристи през цялата година. Най-хубав загар край бистрото и безшумно море се натрупа напролет и от октомври доникъде на декември, когато температурите на въздуха и водата са оптимални. Ейлат е парадайс и за гмуркачите поради 11-километровия коралов риф, който е дом на стотици типове разноцветни риби. В дълбокия залив Акаба няма подводни течения, а видимостта е отлична. И без съоръжение всеки може да се допре до това благосъстояние, в случай че посети подводната обсерватория до египетската граница. До нея се стига с градски рейс. Бижуто на Ейлат е 23-метрова кула. От върха й се разкрива гледка към три страни – Израел, Йордания и Египет, а краят й е потънал на 6 м под водата. Там индивидът е в аквариум, а рибите плуват свободно пред очите му край разноцветните корали. Басейни с големи костенурки и експозиция с 250 типа жители на Червено море допълват комплекса, в който безспорната атракция е Басейнът на акулите, цялостен с 3 млн. литра морска вода. В стъклен тунел посетителите следят десетки типове акули и се срещат с нрава и местообитанието им посредством видеопрожекции и инфопана. Късметлиите могат да видят и по какъв начин водолази хранят рисковите риби. Плажуването в региона е неразрешено, с цел да не се стресират морските жители, само че на път за града има идеално място за къпане и гмуркане – Рифът на делфините. Край уютната пясъчна линия има понтони, от които може да погалите живеещите в заливчето делфини или да скочите и да поплувате с тях. Единствената заплаха са морските таралежи, от чието мъчително убождане избавят специфични обувки. Освен водни спортове, за приключенците има и джип сафари в пустинята. Преживяването е най-атрактивно по изгрев. Като курортен град, Ейлат не съблюдава религиозните забрани за Шабат. В петъчната вечер множеството заведения и магазини работят, а в събота градският превоз не стопира. Минус са единствено високите цени, годни и в цялостен Израел. Най-простата аритметика за българите е да умножават всичко по три. И все пак си коства.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ